Линуд Баркли
Няма време за сбогом (18)

17

Дентън Абагнейл си тръгна и аз се обадих на Тес по мобилния си телефон, за да я предупредя.

— Ще му помогна с всичко, което мога — увери ме тя. — Мисля, че Синтия е постъпила правилно, като е наела частен детектив. Щом е готова да предприеме такава стъпка, вероятно ще бъде в състояние да понесе онова, което знам.

— Скоро ще разберем.

— Когато телефонът иззвъня, тъкмо мислех да ти се обадя. Не исках да те търся вкъщи, защото щеше да изглежда странно да поискам да говоря с теб, ако Синтия отговори, но съм загубила номера на мобилния ти телефон.

— Какво има, Тес?

Тя си пое дъх.

— Пак ходих на изследвания, Тери.

Краката ми се подкосиха.

— Какво ти казаха?

Беше споделила, че й остават шест месеца или най-много година, и се запитах дали срокът не се е скъсил.

— Ще се оправя. Другите изследвания били доста убедителни, но се оказали погрешни. Последното било категорично. Не умирам, Тери.

— Господи, каква прекрасна новина. Сигурни ли са?

— Да.

— Чудесно.

— Да, ако се молех на Бога, щях да реша, че молитвите ми са чути. Нали не си казал на Синтия, Тери?

— Не.

Щом влязох вътре, Синтия забеляза, че по лицето ми се стича сълза. Мислех, че съм ги избърсал, но явно бях пропуснал една. Тя протегна ръка и я избърса с показалеца си.

— Какво се е случило, Тери?

Прегърнах я.

— Много съм щастлив, това е всичко.

Тя сигурно помисли, че си губя разсъдъка. В нашия дом никой не изглеждаше щастлив.

* * *

През следващите два дни Синтия беше по-спокойна. Това, че Дентън Абагнейл работи по случая, я беше накарало да се отпусне. Опасявах се, че тя звъни на мобилния му телефон през няколко часа, също както се обаждаше на продуцентите от „Фатален срок“, за да знае какво става, но разбрах, че не го правеше. Докато седеше до масата в кухнята, преди да си легнем, тя ме попита дали смятам, че той ще научи нещо. Очевидно се чудеше как напредва разследването, но беше готова да остави детектива да си върши работата, без да го тормози.

След като Грейс се върна от училище на другия ден, Синтия предложи да отидем на тенис кортовете зад библиотеката и аз се съгласих. Не съм по-добър на тенис, отколкото бях в университета, затова рядко взимах ракетата, но ми доставяше удоволствие да гледам как двете играят и най-вече да се възхищавам на бекхенда на Синтия. Носех си писмени работи за оценка и през няколко секунди поглеждах как съпругата и дъщеря ми тичат, смеят се и се шегуват. Разбира се, Синтия не използваше бекхенда си, за да размаже Грейс, а й предлагаше приятелски съвети как да усъвършенства своя удар. Грейс не се представяше зле, но след половин час видях, че се умори, и предположих, че предпочита да се прибере у дома и да чете Карл Сейгън. Предложих да вечеряме някъде по пътя към вкъщи.

— Сигурен ли си? — попита Синтия. — Ами… другият ни разход в момента?

— Не ми пука.

Тя ме погледна закачливо.

— Какво ти става? От вчера си най-веселото момче в града.

Как да й кажа колко съм развълнуван от добрата новина за Тес, когато тя нямаше представа за лошата? Щеше да се зарадва, че Тес не е болна, но и да се обиди, че не съм й казал.

— Чувствам се… оптимистично настроен.

— Защото господин Абагнейл ще открие нещо?

— Не само заради това. Имам усещането, че сме преживели силен стрес напоследък и излизаме от този период.

— Тогава ще изпия чаша вино с вечерята.

Усмихнах се.

— Може.

— Аз ще пия млечен шейк с черешка — обади се Грейс.

Върнахме се у дома след вечерята и Грейс отиде да гледа филм за пръстените на Сатурн по „Дискавъри Чанъл“, а Синтия и аз седнахме до масата в кухнята. Залових се да пиша цифри и да пресмятам. Правехме го винаги, когато бяхме изправени пред тежки финансови решения. Можехме ли да си позволим втора кола? Щеше ли пътуването до Дисни Уърлд да ни разори?

— Мисля, че ще можем да наемем господин Абагнейл за две седмици, вместо само за една. Няма да отидем в приют за бедни — заключих аз.

Синтия хвана ръката, с която пишех.

— Обичам те.

Някой по телевизора в другата стая каза „Уран“ и Грейс се засмя радостно.

— Разказвала ли съм ти как съсипах касетата с песни на Джеймс Тейлър на мама? — попита Синтия.

— Не.

— Трябва да съм била на единайсет или дванайсет. Мама имаше много касети с музика. Харесваше и Саймън и Гарфънкъл, Нийл Йънг и други, но обожаваше Джеймс Тейлър. Казваше, че той може да я развесели или натъжи. Един ден тя ме ядоса. Исках да облека нещо, което беше в купчината с мръсни дрехи, и й се озъбих, че не си е свършила работата.

— Сигурно си я вбесила.

— И още как. Отговори, че ако не съм доволна как пере дрехите ми, знам къде е пералнята. Отворих касетофона в кухнята, извадих касетата и я хвърлих на пода. Пластмасата се счупи и лентата се размота. Вцепених се. Не можех да повярвам, че съм го направила, и помислих, че мама ще ме убие. Тя обаче престана да върши работата си, наведе се, спокойно взе касетата, погледна надписа и рече: „Джеймс Тейлър. Тук е любимата ми песен. «Твоето усмихнато лице». Знаеш ли защо я харесвам? Започва така: «Всеки път, когато видя лицето ти, се усмихвам, защото те обичам». Нещо такова. Когато я слушам, си мисля за теб и колко много те обичам. И в момента имам нужда да я чуя повече от всякога“. — Очите на Синтия се насълзиха. — След училище се качих на автобуса за Поуст Мол и намерих касетата. Наричаше се „Джей Ти“. Купих я, занесох я у дома и я дадох на мама. Тя махна целофановата опаковка, сложи касетата в касетофона и ме попита дали искам да чуя любимата й песен. — По лицето на Синтия се стече сълза и се търколи на масата. — Обичам тази песен. И мама много ми липсва.

* * *

По-късно тя се обади на Тес без специална причина, само да поговорят. После дойде в резервната стая с шевната машина и компютъра, където печатах бележки на учениците на старата си пишеща машина „Роял“. По очите й личеше, че отново е плакала.

Разказа ми как Тес мислела, че е много, дори смъртно болна, но се оказало, че всичко е наред.

— Не искала да ми казва, защото съм имала предостатъчно неприятности и не желаела да ме обременява. Така се изрази. Представяш ли си?

— Звучи безумно.

— И после разбрала, че й няма нищо, и решила да ми каже всичко. Иска ми се да беше споделила по-рано. Тес винаги ме е подкрепяла, каквото и да съм преживявала… — Синтия взе кърпичка и изсекна носа си. — Не мога да си представя да я загубя.

— Знам. Аз също.

— Когато си щастлив, това няма значение…

— Да, така е.

Можех да й кажа истината и да си позволя да бъда откровен, но предпочетох да не го правя.

— По дяволите — рече Синтия. — Тес ме помоли да ти кажа да й се обадиш. Вероятно иска да ти съобщи новината. Не й издавай, че съм ти казала. Моля те. Не можах да се сдържа.

— Разбира се.

Слязох долу и набрах номера на Тес.

— Казах й — осведоми ме тя.

— Знам. Благодаря.

— Той идва.

— Кой?

— Детективът, господин Абагнейл. Много приятен човек.

— Да.

— Съпругата му се обади, докато беше тук, за да му каже какво готви за вечеря.

— Какво? — попитах аз. Трябваше да знам.

— Говеждо печено и йоркширски пудинг.

— Звучи вкусно.

— Разказах му всичко — за парите и бележката. Дадох му пликовете и писмото. Той беше много заинтригуван.

Кимнах.

— Предполагам.

— Господин Абагнейл не храни големи надежди да открият отпечатъци по пликовете след толкова години.

— Да, минало е много време. И ти си ги докосвала, Тес, но си направила добре, че си му ги дала. Ако се сетиш още нещо, обади му се.

— И той така ми каза. Даде ми визитката си. В момента я гледам. Закачена е на таблото до телефона и снимката на Грейс с Гуфи.

— Хубаво.

— Прегърни Синтия от мен.

— Добре. Обичам те, Тес.

— Каза ли ти? — попита Синтия, когато се качих в спалнята.

— Да.

Беше по нощница и лежеше върху завивките.

— Цяла вечер си мислех да те любя страстно, но съм толкова уморена, че не знам дали ще се представя добре.

— Не съм взискателен.

— Да го отложим, а?

— Добре. Можем да помолим Тес да вземе Грейс в събота и неделя, да отидем в „Мистик“ и да пренощуваме там.

Синтия се съгласи.

— Може би там ще спя по-добре. Напоследък сънищата ми са… неспокойни.

Седнах на ръба на леглото.

— Какво искаш да кажеш?

— Същото, което споделих с доктор Кинцлър. Чувам ги да говорят. Те на мен, аз на тях или всички заедно. Имам чувството, че съм с тях и в същото време не съм и сякаш ако протегна ръка, ще ги докосна. Но щом го направя, те се превръщат в дим и се разпадат.

Наведох се и я целунах по челото.

— Каза ли лека нощ на Грейс?

— Да, докато ти говореше с Тес.

— Опитай се да поспиш. Ще отида да й пожелая приятни сънища.

В стаята на Грейс беше тъмно, за да вижда по-добре звездите през телескопа.

— В безопасност ли сме тази вечер? — попитах аз, влязох и затворих вратата да не прониква светлина от коридора.

— Така изглежда.

— Хубаво.

— Искаш ли да погледнеш?

Беше нагласила телескопа на нивото на очите си, но не исках да се навеждам толкова надолу. Взех стола от бюрото й, сложих го пред телескопа и седнах. Присвих очи и погледнах, но не видях нищо, освен чернота и няколко светли точици.

— Е, какво виждам?

— Звезди — отвърна Грейс.

Обърнах се, погледнах и я се ухилих дяволито в сумрака.

— Благодаря ти, Карл Сейгън. — Наместих окуляра и телескопът се измести от статива. Част от тиксото, което Грейс бе използвала да закрепи телескопа, се беше разлепило.

— Казах ти, че стативът е боклук.

— Добре, добре. — Погледнах пак през телескопа, но гледката се беше променила и видях силно увеличен кръг на тротоара пред дома ни.

И човек, който ни гледаше. Лицето му беше размазано и неясно.

Оставих телескопа, станах от стола и се приближих до прозореца.

— Кой е този, по дяволите?

— Кой? — попита Грейс и отиде до прозореца, но мъжът побягна. — Кой, татко?

— Стой тук — рекох аз, изскочих от стаята й, хукнах надолу по стълбите и изхвърчах през външната врата. Излязох на улицата и погледнах в посоката, накъдето бях видял човека да бяга. Трийсетина метра по-нататък светнаха червените стопове на паркирана кола. Шофьорът включи двигателя и потегли.

Намирах се твърде далеч и беше тъмно, затова не видях регистрационния номер, нито разбрах каква марка е колата. По звука на мотора предположих, че е по-стар модел и тъмен цвят — синя, кафява или сива. Изкуших се да се метна в моята кола, но ключовете бяха в къщата и докато ги вземех, мъжът щеше да е на половината път до Бриджпорт.

Върнах се. Грейс стоеше на външната врата.

— Казах ти да не мърдаш от стаята си.

— Исках само да видя…

От ядосания ми тон й стана ясно, че не проявявам интерес към доводите й, и бързо се качи по стълбите.

Сърцето ми блъскаше в гърдите. Нуждаех се от малко време да се успокоя, преди да отида горе. Синтия беше под завивките и спеше дълбоко. Погледнах я и се запитах какви ли разговори чува и води с изчезнали или мъртъвци.

Щеше ми се да я помоля да ги пита нещо от мое име. Кой наблюдава дома ни и какво иска от нас.