Линуд Баркли
Няма време за сбогом (27)

26

Обадих се в полицията и оставих съобщение за детектив Рона Уедмор, която ме беше разпитала, след като разпръснахме праха на Тес в пролива. Помолих я да се срещнем у дома. Съобщих адреса, в случай че не го знае, но бих се обзаложил, че вече й е известен. Казах, че не е задължително обаждането ми да има връзка с изчезването на Дентън Абагнейл, но може и да е свързано по някакъв начин.

Накрая добавих, че е спешно.

Попитах Синтия по телефона дали иска да я взема след работа, но тя отговори, че ще се върне сама. Напуснах училището, без да обясня на никого защо, но предполагам, че вече свикваха с безотговорното ми поведение. Роли излезе от кабинета си и ме видя, че говоря по телефона, а после хуквам навън.

Синтия ме бе изпреварила с няколко минути. Стоеше на прага на дома ни и държеше плик.

Влязохме и тя ми го даде. Отгоре беше напечатана една-единствена дума — „Синтия“. Нямаше марка. Не беше пристигнал по пощата.

— И двамата го докоснахме — отбелязах аз, защото изведнъж осъзнах, че вероятно правим всевъзможни грешки, за които по-късно ченгетата ще ни упрекнат.

— Не ми пука. Прочети го.

Извадих от плика лист обикновена хартия за писма. Беше идеално прегънат на три. На задната страна имаше карта, грубо начертана с молив. Пресичащите се линии означаваха пътища. Имаше малък град на име Отис, овал, обозначен с „езерото на каменоломната“, и „Х“ в единия ъгъл. Не бях сигурен какво означават другите знаци.

Синтия безмълвно ме наблюдаваше как оглеждам всичко.

Обърнах листа и в мига, в който видях напечатаното съобщение, нещо ми се наби в очите и ме обезпокои. Още преди да прочета съдържанието, се запитах какви ще бъдат последиците от онова, което привлече погледа ми.

Засега обаче не казах нищо и прочетох бележката.

„Синтия, време е да разбереш къде са те. Къде ВСЕ ОЩЕ СА по всяка вероятност. На два часа път северно от мястото, където живееш, има изоставена каменоломна, близо до границата с Кънектикът. Прилича на езеро, но не е естествено — оттам са изгребвали чакъл. Много е дълбоко, особено за деца, които да плуват там и да открият нещо. Тръгни по шосе 8 на север, пресечи границата с Масачузетс, продължи, докато стигнеш до Отис, и после завий на изток. Виж картата на обратната страна на листа. Има тесен път зад редица дървета, който води до върха на каменната кариера. Внимавай, когато отидеш там, защото е много стръмно. Долу, но дъното на езерото, ще намериш отговора.“

Отново обърнах листа. Картата показваше всички подробности, описани в бележката.

— Там са — прошепна Синтия и посочи листа в ръката ми. — Във водата. — Тя си пое дълбоко дъх. — Мъртви са.

Погледът ми се замъгли. Примигнах няколко пъти и се опитах да фокусирам очите си. Пак обърнах листа и прочетох посланието, а сетне го прегледах от техническа гледна точка.

Бележката беше напечатана на стандартна пишеща машина, а не принтирана на компютър.

— Къде я намери? — попитах, като много внимавах да контролирам гласа си.

— В пощенската кутия на магазина на Памела. Някой я беше оставил там. Не я е донесъл пощальонът. Няма марка, нито клеймо.

— Не. Някой я е пуснал в кутията.

— Кой?

— Не знам.

— Трябва да отидем там горе днес, още сега, и да разберем какво има под водата.

— Детективът от полицията, жената, която ни посрещна на кея, Рона Уедмор, ще дойде у дома. Ще говорим с нея по този въпрос. Сигурно ще изпратят водолази. Но искам да те питам и за нещо друго, свързано с бележката. Виж как е напечатана…

— Полицията трябва да отиде там незабавно. — Синтия сякаш мислеше, че онзи, който е на дъното на езерото на каменоломната, все още е жив.

Чух, че пред къщата спря кола, погледнах през прозореца и видях ниската, набита Рона Уедмор да крачи по алеята и да се отправя към вратата.

Почувствах паника.

— Скъпа, има ли нещо друго, което можеш да ми кажеш за бележката, преди да дойде полицията? Трябва да бъдеш напълно откровена с мен.

— Какви ги говориш?

— Не виждаш ли нещо странно? — Вдигнах писмото до очите й и посочих една от думите. — Ето тук, в началото.

— Какво?

— Хоризонталната чертичка на „е“ е избеляла и буквата прилича на „с“.

— Не знам за какво говориш. Защо казваш, че трябва да бъда откровена с теб? Разбира се, че съм откровена.

Уедмор вече се качваше по стъпалата и се готвеше да почука на вратата.

— Трябва да отида горе за малко — заявих аз. — Отвори и й кажи, че ей сега ще сляза.

Хукнах нагоре по стълбите, преди да успее да каже нещо. Чух, че Уедмор почука рязко, а после Синтия отвори. Двете си размениха поздрави. Вече бях в малката стая, където проверявах домашни и готвех уроците си.

Старата ми пишеща машина „Роял“ беше до компютъра на бюрото.

Трябваше да реша какво да направя с нея.

Беше очевидно, че бележката, която в момента Синтия показваше на детектив Уедмор, е напечатана на моята пишеща машина. Изтърканото „е“ се забелязваше мигновено.

Знаех, че аз не съм напечатал бележката.

Знаех, че и Грейс не може да го е направила.

Оставаха две вероятности. Непознатият, който бе влизал в дома ни, беше използвал пишещата машина, за да напише писмото, или я бе напечатала Синтия.

Ключалките обаче бяха сменени. Бях сигурен, че никой не е влизал в дома ни през последните няколко дни.

Струваше ми се немислимо да е Синтия. Ами ако под въздействието на невъобразимо напрежение тя бе написала бележката, насочвайки ни към отдалечено място, където уж можем да научим каква е участта на семейството й?

Ами ако написаното се окажеше вярно?

— Тери! — извика тя. — Детектив Уедмор е тук!

— Идвам! — отвърнах аз.

Какво би означавало, ако през всичките тези години Синтия е знаела къде може да бъде намерено семейството й?

Облях се в пот.

Може би беше потиснала спомена и знаеше повече, отколкото съзнаваше. Да, това беше възможно. Видяла е какво е станало, но го е забравила. Случва се. Понякога съзнанието решава да игнорира нещо ужасно, защото инак няма да можеш да продължиш да живееш. Имаше дори такъв синдром.

Ами ако не беше потиснат спомен? Ако винаги е знаела…

Не.

Трябваше да има друго обяснение. Някой беше използвал пишещата ни машина. Беше го планирал. Вероятно непознатият, който бе влизал у дома и беше оставил шапката.

Ако беше непознат.

— Тери!

— Ей сега!

— Господин Арчър! — извика детектив Уедмор. — Моля ви, слезте тук!

Действах импулсивно. Отворих килера, взех пишещата машина и я сложих вътре, на пода, а после я покрих със стари, изцапани с боя панталони и купчина вестници.

Докато слизах по стълбите, видях, че Уедмор и Синтия са във всекидневната. Писмото беше разгърнато на масичката за кафе и Уедмор се бе навела над него и го четеше.

— Докосвали сте го — укори ме тя.

— Да.

— И двамата сте го пипали. За съпругата ви разбирам. Тя не е знаела какво е, когато го е извадила. Но вие? Какво е оправданието ви?

— Съжалявам. — Прокарах пръсти по устата и брадичката си и се опитах да избърша потта, която щеше да издаде нервността ми.

— Може да е някой откачен — предположи Уедмор, хвана кичура коса, който беше паднал пред очите й и го пъхна зад ухото си — и това да не означава нищо.

— Вярно е — обадих се аз.

— Но, от друга страна, не знаем.

— Ако не изпратите водолази, ще се гмурна сама — заяви Синтия.

— Синти, не ставай смешна. Ти дори не умееш да плуваш.

— Не ме интересува.

— Госпожо Арчър, успокойте се. — Думите на Уедмор прозвучаха като заповед. Напомни ми на треньор по футбол.

— Да се успокоя? — предизвикателно попита Синтия. — Видяхте какво пише в бележката. Те са там долу. Труповете им са там.

— Опасявам се, че там долу има много неща, натрупали се през годините. — Уедмор недоверчиво поклати глава.

— Може би са в колата. Автомобилите на майка ми и баща ми не бяха намерени.

Уедмор хвана крайчеца на писмото с лакираните си в яркочервено нокти, обърна го и се втренчи в картата.

— Трябва да се обърнем към полицията на Масачузетс. Ще им се обадя. — Тя бръкна в джоба на сакото си, извади мобилния си телефон, отвори го и се приготви да набере номера.

— Ще изпратите ли водолази? — попита Синтия.

— Ще се обадя. И ще трябва да дадем писмото в нашата лаборатория и да видим дали ще открият нещо, ако вече не е безполезно.

— Съжалявам — извини се Синтия.

— Интересното е, че е напечатано на пишеща машина — отбеляза Уедмор. — Напоследък малцина използват пишеща машина.

Сърцето ми сякаш подскочи в устата. И тогава Синтия изтърси нещо, което не можах да повярвам, че чувам.

— Ние имаме пишеща машина.

— Така ли? — учуди се Уедмор и спря, преди да въведе последната цифра.

— Тери все още обича да пише на нея, нали, скъпи? Печата кратки бележки и други такива неща. Марката е „Роял“, нали, Тери? Има я от дните си в колежа.

— Покажете ми я. — Уедмор пъхна телефона в джоба си.

— Ще отида да я донеса — предложих аз.

— Само ми покажете къде е.

— На горния етаж — каза Синтия. — Елате, ще ви заведа.

— Синти. — Застанах пред стълбите и се опитах да препреча пътя им. — Там е малко разхвърляно.

— Да вървим. — Уедмор мина покрай мен и заизкачва стъпалата.

— Първата врата вляво — рече Синтия, обърна се към мен и прошепна: — Защо мислиш, че иска да види пишещата ни машина?

Уедмор влезе в стаята.

— Не я виждам — извика тя.

Синтия изтърча по стълбите пред мен и я последва.

— Обикновено е тук. Тери, нали пишещата машина обикновено е тук?

Синтия сочеше към бюрото ми. Двете с Уедмор ме погледнаха.

— Ами пречеше ми и затова я прибрах в килера.

Отворих вратата и се наведох. Уедмор надникна над рамото ми.

— Къде е? — настоя тя.

Извадих вестниците и изцапаните с боя панталони, взех машината и я сложих на бюрото.

— Кога я прибра там? — попита Синтия.

— Преди малко.

— Побързахте да я скриете — отбеляза Уедмор. — Как ще го обясните?

Повдигнах рамене и не отговорих.

— Не я пипайте — добави тя и отново извади телефона от джоба си.

Синтия ме погледна озадачено.

— Какво ти е? Какво става, по дяволите?

И аз исках да й задам същия въпрос.