Линуд Баркли
Няма време за сбогом (15)

14

Имах свободен час и надникнах в кабинета на Роланд Каръдърс.

— Имаш ли минутка?

Той погледна купчината листа на бюрото си — доклади от управителния съвет, характеристики на учители, бюджетни оценки. Беше затънал в работа до ушите.

— Ако имаш нужда само от минутка, ще трябва да ти откажа. Но ако ти трябва поне един час, може да се съглася.

— Един час звучи добре.

— Обядвал ли си?

— Не.

— Тогава да отидем в „Стоунбридж“. Ти ще караш. Аз може да реша да се напия. — Облече спортното си сако и каза на секретарката, че ще излезе за малко, а тя да го потърси на мобилния телефон, ако училището избухне в пламъци.

— Така ще знам, че няма да е необходимо да се връщам — добави той.

Секретарката настоя той да говори с члена на управителния съвет, който чакаше на телефона, и Роли ми направи знак, че няма да се забави повече от няколко минути. Излязох от кабинета и се сблъсках с Джейн Скавуло, която търчеше по коридора. Несъмнено бързаше да пребие някое друго момиче в училищния двор.

Учебниците й се разпиляха на пода.

— Мамка му — изруга тя.

— Извинявай — отвърнах аз и се наведох да й помогна да ги събере.

— Няма нищо. — Посегна да вземе учебниците си преди мен, но не беше достатъчно бърза. Вече държах „Огнена лисица“, книгата на Джойс Каръл Оутс, която й бях препоръчал.

Тя я грабна от ръката ми и я пъхна при останалите си неща.

— Харесва ли ти? — попитах с тон, сякаш исках да добавя: „Казах ти“.

— Хубава е. Момичетата са сериозно загазили. Защо ми предложихте да я прочета? Мислите, че съм лоша като тях?

— Не всички са лоши. И не мисля, че си като тях, но просто реших, че ще оцениш стила на писане.

Джейн лапна дъвка.

— Може ли да ви питам нещо?

— Разбира се.

— Защо ви пука?

— Какво имаш предвид?

— Защо ви пука какво чета и пиша?

— Мислиш ли, че съм станал учител, за да забогатея?

Тя ме погледна така, сякаш щеше да се усмихне, но после се спря.

— Трябва да вървя — заяви и си тръгна.

Обедната тълпа беше оредяла, когато Роли и аз влязохме в „Стоунбридж“. Той си поръча скариди за ордьовър и бира, а аз избрах голяма купа яхния с миди, приготвени по рецепта от Нова Англия, солени бисквити и кафе.

Роли сподели, че възнамерява да продаде къщата си и че щели да им останат много пари след покупката на караваната в Брадентън. Щели да вложат част от тях в банката, а с другите да пътуват. Щял да си купи и лодка, за да лови риба в река Манати. Представяше си го, сякаш вече беше там, а не ръководеше училище все още.

— Имам проблеми — рекох аз.

Той отпи от бирата си.

— Заради Лорън Уелс?

— Не — изненадах се аз. — Защо мислиш, че искам да говорим за Уелс?

Той повдигна рамене.

— Забелязах те да говориш с нея в коридора.

— Тя е куку.

— Добре оформено куку — усмихна се Роли.

— Не знам какво й има. За нея Синтия и аз сме нещо като знаменитости. Рядко ми говореше, преди да се появим в онова предаване.

— Ще ми дадеш ли автограф?

— Я стига — отвърнах аз и изчаках малко, за да му дам сигнал, че ще сменим темата. — Синтия те смята за свой чичо. Знам, че си я закрилял след случилото се със семейството й. Затова чувствам, че мога да дойда при теб и да поговорим за нея, когато възникне проблем.

— Продължавай.

— Започвам да се питам дали не губи ума си.

Роли остави чашата с бира на масата и облиза устни.

— Нали ходите при психиатър?

— Да, доктор Кинцлър. През две седмици.

— Говорили ли сте по този въпрос?

— Не. Сложно е. Понякога тя ни приема поотделно и мога да го поставя, но не е само това. Нещата са много.

— Например?

Разказах му за безпокойството й за кафявата кола, за анонимното телефонно обаждане, че семейството й прощава, и как, без да иска, беше изтрила номера. За мъжа в търговския център, когото помисли за брат си, и за шапката, оставена в средата на масата.

— Какво? Шапката на Клейтън?

— Да, очевидно. Може би я е държала в някой кашон през всичките тези години. На подплатата беше написано „К“.

Роли се замисли.

— Ако тя е оставила шапката, може да е написала и инициала.

Това не ми беше минавало през ума. Синти ме накара да потърся буквата, вместо да вземе шапката от мен и да го направи сама. Стъписаното й изражение беше много убедително.

Предположението на Роли обаче беше възможно.

— И дори не е нужно това да е шапката на баща й. Може да е всяка друга шапка. Синтия може да я е купила от магазин за дрехи втора употреба и да твърди, че е неговата.

— Тя я помириса и заяви, че шапката е на баща й.

Роли ме погледна така, сякаш бях някой от тъпите му гимназисти.

— Можеше да ти я даде и ти да я помиришеш, но това не доказва нищо.

— Има вероятност да си измисля всичко. Не мога да повярвам, че се връзвам.

— Не ми се вижда психически нестабилна. Вярно, под огромно напрежение е, но да страда от заблуди?

— Не.

— Или да си съчинява разни неща? Защо ще ги измисля? Защо ще се преструва, че някой се е обадил или е оставил шапка?

— Не знам. — Помъчих се да намеря отговор. — За да привлече внимание? Но защо? Полицията да поднови случая и най-после да разбере какво се е случило със семейството й?

— Но защо чак сега? Защо е чакала толкова дълго?

Нямах представа.

— Не знам какво да мисля, по дяволите. Искам само всичко да свърши, дори и ако се установи, че всичките са умрели в онази нощ.

— Финал — отбеляза Роли.

— Мразя тази дума, но в общи линии, да.

— Но другото, върху което трябва да се замислиш, е, че ако Синтия не е оставила шапката на масата в кухнята, тогава в къщата ви е влизал някой. И това не означава задължително, че е бил баща й.

— Да. Вече реших да сложим секретни ключалки на вратите. — Представих си как някой непознат се разхожда из дома ни, гледа и докосва нещата ни, за да разбере що за хора сме, и потреперих. — Заключваме къщата винаги когато излизаме. Стараем се да не забравяме, но може и да се е случило, особено когато Грейс влиза и излиза, без да сме разбрали. — Сетих се за изчезналия ключ и кога забелязах, че не е на кукичката. — Сигурен съм, заключихме вечерта, когато се срещнахме със смахнатата ясновидка.

— Ясновидка? — учуди се Роли.

Разказах му и за това.

— Когато слагаш секретни ключалки, постави и решетки на прозорците в мазето. Оттам се промъкват много деца.

Замълчах. Още не бях стигнал до най-важния въпрос, който исках да обсъдим.

— Има и нещо друго.

— Какво?

— Синти е в толкова деликатно психично състояние, че не й казвам някои неща. Например за Тес.

Роли отново изпи глътка бира.

— Какво за Тес?

— Първо, тя не е добре. Каза ми, че умира.

— По дяволите. Какво й е?

— Не ми обясни подробности, но предполагам, че е болна от рак или нещо подобно. Не изглежда чак толкова зле. Предимно е уморена, но нямало да се оправи. Поне такава е прогнозата за момента.

— Синтия ще бъде съсипана. Те са много близки.

— Знам. И мисля, че Тес трябва да й каже. Аз не мога. Не искам. Скоро ще стане очевидно, че й има нещо.

— А другото?

— Какво?

— Преди малко каза „първо“. Какво е второто?

Поколебах се. Не ми се струваше редно да казвам на Роли за тайните плащания, преди да съм споделил със Синтия, но нали затова го молех за помощ — да ми даде съвет как да й съобщя новината.

— В продължение на няколко години Тес е получавала пари.

Роли остави бирата и махна ръка от чашата.

— Как така?

— Някой й е оставял пари в плик. Първия път имало бележка, че са за образованието на Синтия. Сумите били различни, но общо получила четирийсет и две хиляди долара.

— Мамка му. И ти го каза чак сега?

— Да.

— Каза ли от кого са били?

Свих рамене.

— Там е въпросът. Тес няма представа, но се пита дали по пликовете и бележката няма отпечатъци или следи от ДНК. Смята, че това е свързано с изчезването на семейството на Синтия. Кой друг ще й изпраща пари, ако не е член на семейството или някой, който се чувства отговорен за случилото се с тях?

— Господи. Каква сензация. И Синтия не знае нищо?

— Не, но има право да знае.

— Разбира се. — Той отново взе чашата, изпи остатъка от бирата и направи знак на сервитьорката, че иска още една. — Предполагам.

— Какво мислиш?

— Не знам. И мен ме притесняват същите неща като теб. Представи си, че й кажеш. Ами после?

Разбърках с лъжицата мидената яхния. Нямах апетит.

— Да. Това повдига въпроси, но не дава отговори.

— И дори да означава, че може би някой от семейството на Синтия е бил жив тогава, не доказва, че все още е жив. Кога са престанали да идват парите?

— След като Синтия е завършила колежа.

— Преди двайсет години?

— Не точно, но отдавна.

Роли поклати глава от почуда.

— Не знам какъв съвет да ти дам. Мисля, че се досещам какво бих направил на твое място, но трябва сам да решиш как да постъпиш.

— Какво би направил?

Той стисна устни и се наведе над масата.

— Ще си трая.

Изненадах се.

— Сериозно ли говориш?

— Поне засега, защото това само ще измъчи Синтия още повече. Ще започне да си мисли, че ако е знаела за парите, докато е била студентка, може би е щяла да разбере какво се е случило. Да открие близките си, ако е внимавала и е задавала правилните въпроси. Но кой знае дали това е възможно сега.

Замислих се и реших, че Роли е прав.

— И не само това — продължи той. — Точно когато Тес се нуждае от подкрепа и обич, защото е болна, Синтия ще й се ядоса.

— Не се сетих за това.

— Ще се почувства предадена. Ще реши, че леля й не е трябвало да крие информацията от нея толкова много години. Ще смята, че е имала право да знае. И действително е така. Но щом Тес не й е казала, тогава всичко е минало и забравено.

Понечих да кимна, но се спрях.

— Но аз научих за парите съвсем наскоро. Ако не кажа на Синтия, няма ли да й изменя като Тес?

Роли се втренчи изпитателно в мен и се усмихна.

— Ето защо се радвам, че ти трябва да вземеш решението, а не аз, приятелю мой.

* * *

Прибрах се у дома. Колата на Синтия беше на алеята пред къщата, а до тротоара бе спрял непознат автомобил — сребриста тойота, анонимно превозно средство, което поглеждаш и забравяш след миг.

Влязох и видях, че Синтия седи на дивана във всекидневната срещу нисък и набит плешив мъж с маслиненочерна кожа. Двамата станаха и тя се приближи до мен.

— Здравей, мили — усмихна се насила.

— Здравей, скъпа. — Обърнах се към мъжа и протегнах ръка. Той я стисна уверено.

— Господин Арчър, приятно ми е. — Гласът му беше плътен и се лееше като сироп.

— Това е господин Абагнейл — представи го Синтия, — частният детектив, когото наемаме, за да разбере какво се е случило със семейството ми.