Линуд Баркли
Няма време за сбогом (38)

37

— Някой те търси по телефона — каза тя.

— Кой?

— Не се представи.

— Някой от приятелите ми ли беше?

— Не знам. Попита за теб. Отвърнах, че те няма. И тогава си спомни, че ти си споменал нещо за пътуване до Кънектикът.

— Какво?

— Не трябваше да казваш на никого къде отиваш!

— Не съм казал.

— Тогава той откъде знаеше? Трябва да си казал на някого. Не мога да повярвам, че си толкова глупав — ядосано добави тя.

— Не съм казвал! — настоя той. Чувстваше се шестгодишен, когато тя му говореше по този начин.

— Щом не си, откъде знаеше?

— Нямам представа. Изписа ли се на телефона откъде е обаждането? Имаше ли номер?

— Не. Той каза, че те познава от голфа.

— Голф? Аз не играя голф.

— И аз така му казах.

— Виж какво, мамо. Вероятно някой е набрал грешен номер.

— Човекът попита за теб. Каза Джереми. Може би неволно си споменал на някого, че ще заминаваш.

— Дори да съм казал, въпреки че не съм, не трябва да го приемаш толкова навътре, мамо.

— Разстройвам се.

— Не се разстройвай. Пък и си идвам у дома.

— Така ли? — Тонът й се промени.

— Да. Мисля, че днес. Направих всичко, което можах тук, и остана само… Знаеш какво.

— Не искам да го пропусна. Нямаш представа откога го чакам.

— Ако се измъкна скоро оттук, предполагам, че ще си бъда вкъщи късно довечера. Вече мина обед и понякога се уморявам, затова може да спра някъде край Ютика, но ще успея да пристигна за един ден.

— Ще имам време да ти направя кейк с моркови — весело каза тя. — Ще го приготвя следобед.

— Добре.

— Карай внимателно. Не искам да заспиш на волана. Нямаш шофьорската страст и издръжливост на баща си.

— Как е той?

— Мисля, че ако свършим работата тази седмица, ще изкара дотогава. Ще се радвам, когато всичко най-после приключи. Знаеш ли, ще ни трябва въже или от онова тиксо. И смятам, че ще бъде логично първо да се справим с майката. След това малката няма да създава проблеми. Мога да ти помогна с нея. Не съм напълно безполезна.