Линуд Баркли
Няма време за сбогом (20)

19

— Може би е точно както казахте — предположи Синтия. — Хората непрекъснато изчезват от компютърните файлове.

Дентън Абагнейл кимна.

— Вярно е. Фактът, че Клейтън Биги не фигурира в регистрите на Държавната автомобилна инспекция, сам по себе си не означава нищо конкретно. След това обаче проверих архивите за социалното му осигуряване.

— Да?

— И там не се появи нищо. Трудно е да се намерят документи за баща ви някъде, госпожо Арчър. Не разполагаме с негова снимка. Прегледах съдържанието на кутиите ви, но не намерих фишове за заплати. Знаете ли името на фирмата, за която е работел?

— Не.

— Няма нищо за него и в данъчната служба. Доколкото разбрах, не е плащал данъци, поне не и под името Клейтън Биги.

— Какви ги говорите? — изуми се Синтия. — Твърдите, че е бил шпионин или таен агент?

Абагнейл се усмихна.

— Не е задължително да е толкова екзотично.

— Той пътуваше много. — Синтия ме погледна. — Какво мислиш? Възможно ли е да е бил правителствен агент и да са го изпращали на мисии?

— Струва ми се малко вероятно — отвърнах аз. — Още малко и ще започнем да се чудим дали не е бил извънземен. Може би е бил изпратен да ни изследва, а после се е върнал в родния си свят, като е взел майка ти и брат ти.

Синтия още изглеждаше малко замаяна.

— Пошегувах се — извиних се аз.

Детективът ни върна към реалността.

— Тази не е сред работните ми версии.

— А какви са версиите ви? — попитах аз.

Той пийна глътка кафе.

— Мога да измисля пет-шест въз основа на малкото, което знам в момента. Баща ви живял ли е под чуждо име? Бягал ли е от странно минало, вероятно престъпно? Винс Флеминг сторил ли е нещо лошо на семейството ви онази нощ? Престъпната организация на баща му свързана ли е по някакъв начин с нещо в миналото на вашия баща, което той успешно е криел?

— Не знаем нищо, нали? — попита Синтия.

Абагнейл уморено се облегна на възглавниците на дивана.

— След два дни въпросите без отговор в този случай ще се увеличат и ще трябва да ви попитам дали искате да продължа. Вече похарчих няколкостотин долара за усилията си. Сумата може да нарасне на хиляди. Ако искате да спра, няма проблем. Ще прекратя разследването и ще ви дам доклад какво съм научил дотук. Мога и да продължа да се ровя. Всичко зависи от вас.

Синтия отвори уста да каже нещо, но аз я изпреварих.

— Бихме желали да продължите.

— Добре. Ще работя по случая още два дни. В момента не ми трябва чек. Мисля, че след четирийсет и осем часа ще е ясно дали имам значителен напредък.

— Разбира се — отвърнах аз.

— Смятам да науча повече за Винс Флеминг. Как мислите, госпожо Арчър? Той е бил много млад през 1983 година, но дали е бил способен да навреди на семейството ви?

Синтия се замисли.

— Сега след толкова много години предполагам, че е възможно.

— Да, не бива да подминаваме нищо. Благодаря за кафето.

Преди да тръгне, детективът върна кутиите със спомени на Синтия. Тя затвори вратата след него и се обърна към мен.

— Кой е бил баща ми, по дяволите?

Сетих се за домашното на Джейн Скавуло по творческо писане. Всички сме непознати един за друг, а често знаем най-малко за близките си.

* * *

В продължение на двайсет и пет години Синтия беше понасяла болката и безпокойството от изчезването на семейството си, без да има представа какво се е случило с тях. И въпреки че все още не знаехме отговора на този въпрос, откъслечни частици информация изплаваха на повърхността като останки от отдавна потънал кораб. Разкритията, че баща й може би е живял под друго име и за миналото на Винс Флеминг можеше да се окажат по-мрачни, отколкото мислехме. Странното телефонно обаждане и загадъчната поява на шапката на Клейтън Биги. Мъжът, който наблюдаваше дома ни късно през нощта. Новината на Тес, че известно време е получавала пликове с пари от анонимен източник, за да се грижи за племенницата си.

Реших, че Синтия има право да узнае за това. И че ще бъде по-добре да го научи от самата Тес.

По време на вечерята се опитахме да не обсъждаме въпросите, които Абагнейл повдигна. И двамата чувствахме, че коментираме прекалено много пред Грейс. Тя постоянно се ослушваше, долавяше по някоя информация всеки ден и я свързваше с нещо друго, което бе чула. Тревожехме се, че обсъждането на историята на Синтия, безпринципната ясновидка, разследването на Абагнейл, всичките тези неща може би допринасят за безпокойството на Грейс и страха й, че някоя нощ ще бъдем унищожени от космическо тяло.

Ала колкото и да се мъчехме да отбягваме темата, често я повдигаше не друг, а Грейс.

— Къде е шапката? — попита тя и преглътна лъжица картофено пюре.

— Какво? — учуди се Синтия.

— Шапката на баща ти, която беше оставена тук. Къде е?

— Сложих я в килера.

— Може ли да я видя?

— Не. Не трябва да си играеш с нея.

— Няма да си играя с нея. Искам само да я видя.

— Не желая да си играеш с нея, нито да я докосваш! — отсече Синтия.

Грейс отново се залови с картофеното пюре.

Синтия беше замислена и нервна. И как иначе, след като преди час бе научила, че мъжът, когото през целия си живот бе познавала като Клейтън Биги, може изобщо да не е Клейтън Биги?

— Мисля, че трябва да отидем при Тес довечера — предложих аз.

— Да — веднага се съгласи Грейс. — Хайде да видим леля Тес.

Синтия сякаш се пробуди от сън.

— Нали каза, че ще отидем утре?

— Знам, но реших, че е по-добре да я посетим тази вечер. Имаме да говорим за много неща. Трябва да й съобщим какво каза господин Абагнейл.

— Какво каза? — попита Грейс.

Хвърлих й поглед, който я накара да млъкне.

— Обадих се и оставих съобщение. Тес вероятно беше в градината. Ще ни се обади, щом го чуе.

— Ще й звънна — заявих аз и посегнах към телефона. След шест позвънявания се включи телефонният секретар. Нямаше смисъл да оставям още едно съобщение.

Погледнах стенния часовник. Наближаваше седем. Каквото и да правеше Тес навън, вероятно нямаше да се бави още дълго.

— Да тръгваме. Може би тя ще си бъде вкъщи, когато пристигнем, или пък ще я чакаме да се появи. Имаш ключ от дома й, нали?

Синтия кимна.

— Не можем ли да го отложим за утре?

— Мисля, че тя не само ще иска да чуе какво е открил господин Абагнейл, но и да сподели някои неща с теб.

— Какви неща? — попита Синтия.

Грейс също ме гледаше с любопитство, но този път разумно замълча.

— Знам ли. Новата информация може да отключи спомени и да я накара да се сети за неща, които не са й хрумвали от години. Ако й кажем, че баща ти вероятно е имал друга самоличност, тя може да заяви, че това обяснява някои неща.

— Говориш така, сякаш знаеш какво ще каже.

Устата ми пресъхна. Станах, източих малко вода от крана, докато стане студена, напълних чашата, изпих я, обърнах се и се облегнах на плота.

— Е, добре. Грейс, майка ти и аз се нуждаем от усамотение.

— Не съм си довършила вечерята.

— Вземи си чинията и отиди да гледаш телевизия.

Тя грабна чинията си и излезе от кухнята. Изражението й беше намусено. Сигурно мислеше, че ще изпусне интересни неща.

— Преди да й направят последните изследвания, Тес смяташе, че умира.

— Знаел си — тихо каза Синтия.

— Да. Тя ми каза, че не й остава много време.

— Запазил си го в тайна от мен?

— Моля те. Нека ти разкажа всичко. После ще се ядосваш. — Усетих как очите й ме пронизват като ледени висулки. — Тогава ти беше под голямо напрежение и Тес сподели с мен, защото не беше сигурна дали ще понесеш новината. И добре, че не ти каза, защото излезе, че не е болна. Това е най-важното.

Синтия не отговори.

— Както и да е. Докато мислеше, че страда от неизлечимо заболяване, Тес ми каза още нещо. Смяташе, че трябва да го научиш в подходящ момент. Не беше сигурна дали ще има друга възможност да го сподели.

Разказах й всичко — за анонимната бележка, парите, как са се появявали неочаквано на различни места, как са й помогнали да завърши колежа и как Тес е пазила тайната през всичките тези години.

Синтия слушаше и ме прекъсна само два пъти с въпроси.

Приключих с разказа си. Тя изглеждаше вцепенена, а след това каза нещо, което не чувах често от нейната уста.

— Сипи ми едно питие.

Взех бутилка шотландско уиски от лавица високо в килера и й налях малко. Тя го изпи на една дълга глътка и отново напълних чашката до половината.

Синтия изпи и нея.

— Е, добре, да отидем при Тес — съгласи се тя.

* * *

Предпочитахме да отидем у Тес без Грейс, но трудно щяхме да намерим детегледачка толкова бързо. И не само това. Знаехме, че някой наблюдава дома ни и щяхме да бъдем неспокойни, ако оставехме дъщеря си на грижите на друг.

Казахме й да си вземе някои неща, за да се забавлява, и тя грабна книгата „Космос“ и компактдиск с филма „Контакт“ с Джоди Фостър, за да можем да говорим насаме с Тес.

По пътя Грейс не бъбреше както обикновено. Мисля, че долавяше напрежението в колата, и мъдро реши да не обелва дума.

— Може да купим сладолед на връщане — наруших мълчанието аз. — Или да хапнем от сладоледа на Тес. Вероятно й е останал от рождения ден.

Отбихме от главния път между Милфорд и Дерби и подкарахме по улицата на Тес.

Тя имаше джип субару. Все повтаряше, че не иска да заседне някъде в снежна виелица, ако се нуждае от продукти.

Грейс изскочи навън първа и хукна към къщата.

— Хей, почакай — извиках. — Не може да нахлуеш ей така.

Стигнахме до вратата и аз почуках. След няколко секунди потропах по-силно.

— Може да е отзад — предположи Синтия, — и да работи в градината.

Заобиколихме къщата. Както обикновено, Грейс изтърча напред, като подскачаше. Преди да се приближим до ъгъла, тя вече се връщаше.

— Няма я.

Разбира се, трябваше да проверим, но Грейс се оказа права. Тес не беше в задния двор и не работеше в градината, а здрачът постепенно се превръщаше в мрак.

Синтия похлопа на задната врата, която водеше право в кухнята.

Никой не отвори.

— Странно — отбеляза тя.

Стъмваше се, но лампите в къщата не бяха запалени.

Надникнах през прозорчето на вратата.

Не можех да бъда сигурен, но ми се стори, че видях нещо върху шахматно наредените черни и бели плочки на пода в кухнята.

Човек.

— Синтия, заведи Грейс в колата.

— Какво има?

— Не й позволявай да влезе в къщата.

— Господи, Тери. Какво става?

Хванах валчестата дръжка, бавно я превъртях и я бутнах. Вратата не беше заключена.

Влязох. Синтия надзърташе над рамото ми, плъзна ръка по стената, намери електрическия ключ за осветлението и щракна лампата.

Леля Тес лежеше по лице на пода на кухнята. Главата й беше изкривена под странен ъгъл. Едната й ръка беше протегната напред, а другата назад.

— Боже мой! — възкликна Синтия. — Сигурно е получила сърдечен удар.

Нямах медицинско образование, но на плочките имаше твърде много кръв, за да бъде сърдечен удар.