Линуд Баркли
Няма време за сбогом (7)

6

След като ми разказа какво е видял, докато е седял в ъгъла на учителската стая и се е правел, че чете вестник, Роли ми съобщи и друга новина. Силвия, учителката по театрално изкуство, щеше да прави репетиция рано сутринта на следващия ден за големия ежегоден концерт на училището, тази година под мотото „Проклети янки“. Участваха половината деца от класа ми по творческо писане и първият ми час се проваляше. След като нямаше да присъстват толкова много ученици, останалите едва ли щяха да се чувстват задължени да дойдат.

— Познай кой ще те води на училище днес? — попитах аз сутринта, докато Грейс закусваше препечена филия с конфитюр.

Лицето й засия.

— Ти? Наистина ли?

— Да. Вече казах на мама. Днес нямам първи час.

— Ще вървиш ли до мен или…

Чух, че Синтия слиза по стълбите и допрях показалец до устните си. Грейс мигновено млъкна.

— Е, Тиквичке, днес ще те води баща ти. — Майката на Синтия я беше наричала „Тиквичке“. — Съгласна ли си?

— Разбира се!

Синтия повдигна вежди.

— Ясно. Моята компания не ти харесва.

— Мамо!

Синтия се усмихна. Дори да се беше обидила, не го показа. Грейс беше по-неуверена от мен и отстъпи.

— Забавно е да вървя с татко за разнообразие.

— Какво гледаш? — обърна се Синтия към мен.

Бях разгърнал вестника на обявите за недвижими имоти. Веднъж седмично имаше специално приложение с къщи за продан.

— Нищо.

— Как така нищо? Нима смяташ да се местим?

— Не искам да се местим — обади се Грейс.

— Никой няма да се мести — заявих аз, — но понякога си мисля, че ни трябва дом с повече пространство.

— Как ще имаме дом с повече пространство, без да се преместим? — настоя Грейс.

— Добре. Тогава ще трябва да се преместим, за да имаме повече пространство.

— Освен ако не направим пристройка — отбеляза Синтия.

— Може да си направим обсерватория — провикна се Грейс, осенена от прозрение.

Синтия се засмя.

— Мислех си по-скоро за нова баня.

— Не, не. — Грейс все още не се предаваше. — Можем да направим стая с дупка в тавана, за да виждаме звездите, когато е тъмно. И ще си купя по-голям телескоп, за да гледам право нагоре, вместо през прозореца, което е гадно.

— Не казвай „гадно“ — упрекна я Синтия, но продължи да се усмихва.

— Добре — съгласи се Грейс. — Сгафих ли?

— Да, миличка, употреби дума, която не искаме да чуваме.

— Къде ми е бележката? — смени темата Грейс.

— Каква бележка? — попита майка й.

— За екскурзията. Трябваше да ми напишете бележка.

— Миличка, не си споменавала нищо за бележка или екскурзия — рече Синтия. — Не бива да оставяш такива неща за последната минута.

— За какво е? — попитах аз.

— Днес ще ходим в пожарната и не мога да отида, ако нямам разрешение от вас.

— Защо не ни каза по-рано?

— Не се тревожи. Ей сега ще я напиша.

Хукнах нагоре по стълбите към третата спалня, която в момента служеше за шивачница и кабинет. В ъгъла имаше бюро, където със Синтия споделяхме компютъра, а аз проверявах домашни и пишех планове на уроците си. На бюрото стоеше и старата ми пишеща машина „Роял“, която все още използвах за кратки бележки, тъй като почеркът ми е ужасен и ми е по-лесно да сложа лист в нея, отколкото да включа компютъра, да отворя „Уърд“, да създам и напиша документ, да го принтирам и така нататък.

Напечатах бележката за учителката на Грейс, в която давах разрешение дъщеря ни да напусне територията на училището и да отиде в пожарната. Надявах се това, че „е“ прилича на „с“, да не предизвика объркване.

Върнах се долу, сгънах бележката, дадох я на Грейс и й казах да я сложи в раницата си, за да не я изгуби.

— Изпрати я до сградата — каза Синтия.

Грейс вече търчеше по алеята за коли и не я чу.

— Ами ако първо поиграят навън? — попитах аз. — И видят някой мъж като мен да се мотае около училищния двор, няма ли да извикат ченгетата?

— Ако аз те видя там, веднага ще те арестувам. Добре, отиди с нея до училищния двор. — Синтия ме придърпа към себе си. — Кога точно трябва да бъдеш в училище?

— Чак за втория час.

— Тогава ти остава почти цял час. — Тя ми отправи поглед, който не виждах толкова често, колкото ми се искаше.

— Да, права сте, госпожо Арчър. Имате ли нещо предвид?

— Може би имам, господин Арчър. — Синтия се усмихна и ме целуна леко по устните.

— Грейс няма ли да заподозре нещо, когато й кажа, че трябва да тичаме до училището?

— Върви — отвърна тя и ме изблъска навън.

— Е, какъв е планът? — попита Грейс, когато тръгнахме по тротоара.

— План ли? Няма план.

— Докъде ще вървиш с мен?

— Мисля да вляза в училището и да поседя до теб на чина в класната стая един-два часа.

— Татко, не се шегувай.

— Кой каза, че се шегувам? Искам да седя в час до теб и да видя дали учиш.

— Няма да се побереш на чина.

— Може да седна отгоре. Не съм придирчив.

— Мама изглежда щастлива днес.

— Разбира се. Тя е щастлива през повечето време — отвърнах аз, но погледът на Грейс загатваше, че не съм напълно искрен. — Напоследък майка ти има много грижи. Периодът не е лесен за нея.

— Защото минаха двайсет и пет години, нали?

— Да.

— И заради телевизионното предаване. Не разбирам защо не ми позволихте да го гледам. Записахте го, нали?

— Мама не иска да те разстройва с неща, които са се случили на нея.

— Една моя приятелка го е записала. Гледах го — тихо каза Грейс.

— Как така си го гледала? — Синтия държеше изкъсо дъщеря ни и щеше да знае, ако Грейс е ходила при приятелка след училище. Дали Грейс тайно беше донесла видеокасетата вкъщи и е гледала записа с намален звук, докато ние сме били в кабинета?

— Ходих у тях на обяд.

Въпреки че беше осемгодишна, явно не можехме да знаем всичко, което прави. След пет години щеше да бъде в пубертета. Господи.

— Онзи, който ви е позволил да го гледате, не е трябвало да го прави.

— Мисля, че ченгето беше злобно.

— Какво ченге? Какви ги говориш?

— Онзи в предаването. Живее в каравана. Според него е странно, че само мама била оцеляла. Разбрах за какво намеква. Мисли, че мама е убила всички.

— Да, той беше пълен задник.

Грейс завъртя глава и ме погледна.

— Сгафи.

— Ругатните не са гаф. — Поклатих глава. Не исках да навлизаме в подробности.

— Мама харесвала ли е брат си Тод?

— Да. Обичала го е. Понякога са се карали, както правят много братя и сестри, но го е обичала. И не го е убила, нито него, нито майка си или баща си. Съжалявам, че си гледала предаването и си чула глупостите на онзи задник. Ще кажеш ли на майка си, че си го гледала?

Все още малко стъписана от безсрамната употреба на лошата дума, тя поклати глава.

— Мисля, че ще се ядоса.

Това може би беше вярно, но не исках да го призная.

— Можеш да й кажеш някой ден, когато всички сме в добро настроение.

— Днес денят ще бъде хубав. Снощи не забелязах астероиди и ще бъдем в безопасност поне до вечерта.

— Радвам се.

— Може би вече трябва да ме оставиш сама.

Пред нас видях ученици на годините на Грейс, вероятно нейни приятели. От страничните улици прииждаха още деца. Училището беше през три преки и се виждаше.

— Приближаваме се — добави Грейс. — Оттук ще можеш да ме наблюдаваш.

— Добре. Ето какво ще направим. Ти тръгни пред мен. Аз ще вървя бавно като старец. — Затътрих крака и тя се разсмя.

— Довиждане, татко.

Грейс забърза напред, а аз правех малки крачки и другите деца ме изпреварваха. Някои бяха с велосипеди или ролкови кънки.

Грейс не се обърна. Тичаше да настигне приятелките си и крещеше: „Чакайте“. Пъхнах ръце в джобовете си и се замислих дали да не се върна у дома и да се насладя на интимни мигове със Синтия.

И тогава мина кафявата кола.

Мисля, че беше стар американски модел, често срещан шевролет „Импала“ с леко ръждясали джанти. Стъклата бяха тъмни, но евтини, покрити с мехурчета въздух, сякаш на пъпки.

Автомобилът се отправи към последния ъгъл преди училището, където Грейс бъбреше с две приятелки, и спря на няколко метра от нея. Сърцето ми подскочи в гърлото.

И после единият мигач на кафявата кола се включи. Шевролетът зави надясно и се скри от погледа ми. С помощта на пазач в яркооранжев елек, размахващ огромен знак СТОП, Грейс и приятелките й пресякоха улицата и влязоха в двора на училището. За мое учудване тя се обърна и ми махна. Аз също вдигнах ръка.

Оказа се, че има кафява кола, но от нея не изскочи никой и не хукна след дъщеря ни, нито след някое друго дете. Ако беше откачен сериен убиец — а и напълно вменяем сериен убиец, шофьорът не планираше серийни убийства тази сутрин.

Изглежда човекът беше тръгнал на работа.

Постоях още малко там, видях как тълпа ученици погълна Грейс и почувствах, че ме обзема тъга. В света на Синтия всички заговорничеха да й отнемат любимите хора.

Може би ако не мислех така, щях да вървя по-оживено на връщане към дома. Докато се приближавах, опитах да се отърся от мрачното настроение и да мисля за по-приятни неща. В края на краищата, жена ми ме чакаше, по всяка вероятност под завивките.

Пробягах остатъка от пътя, забързах по алеята за коли и докато влизах през предната врата, извиках:

— Върнах се.

Отговор не последва.

Реших, че Синтия вече е в леглото и ме чака да се кача горе в спалнята, когато чух глас от кухнята.

— Тук съм. — Прозвуча потиснато.

Застанах на прага. Тя седеше до масата. Телефонът беше пред нея. Лицето й бе пребледняло.

— Какво има?

— Обадиха се.

— Кой?

— Не каза.

— Какво искаше?

— Каза, че имал послание.

— Какво послание?

— Те ми прощавали.

— Кои?

— Семейството ми. Прощавали ми за онова, което съм направила.