Линуд Баркли
Няма време за сбогом (5)

4

Когато ми я показа в Университета на Кънектикът, приятелят ми Роджър прошепна:

— Арчър, погледни. Онова маце е сериозно откачено. Страхотна е и косата й е като пожар, но й хлопа дъската.

Синтия Биги седеше на втората редица в лекционната зала и си водеше записки върху литературата за холокоста. Роджър и аз бяхме горе, близо до изхода, за да изскочим навън веднага щом преподавателят престане да мърмори монотонно.

— Как така й хлопа дъската? — попитах аз.

— Спомняш ли си, че преди няколко години имаше случай с едно момиче, чието семейство изчезна и повече никой не го видя?

— Не. — Тогава не четях вестници и не гледах новините. Подобно на много младежи, бях съсредоточен в себе си и си въобразявах, че ще стана следващият Филип Рот, Робъртсън Дейвис или Джон Ървинг. Стеснявах кръга какъв по-точно ще бъда и не обръщах внимание на текущите събития, освен когато някоя по-радикална организация в университета протестираше за нещо. Опитвах се да дам приноса си, защото демонстрациите бяха страхотно място да се запозная с хубави момичета.

— Родителите и сестра й, или може би беше брат, не си спомням, изчезнали безследно.

— Убили ли са ги?

Роджър повдигна рамене.

— Никой не знае и затова е толкова интересно. — Той кимна към Синтия. — Може би тя знае. Вероятно ги е пречукала всичките. Понякога не ти ли се е искало да убиеш цялото си семейство?

Свих рамене. Предполагам, че на всекиго му е минавало през ума.

— Мисля, че тя е надменна — продължи Роджър. — Не обръща внимание на никого. Непрекъснато е сама и чете в библиотеката. Не се среща с никого и не ходи на купони. Но е хубавица.

Наистина беше хубава.

Бях с нея само на онзи курс. Учех в колеж по образование и се готвех да стана учител, в случай че не пробия веднага като автор на бестселъри. Родителите ми се бяха пенсионирали и живееха в Бока Ратон, Флорида. И двамата бяха учители и професията им харесваше. Поне беше неподвластна на рецесиите. Разпитах колегите и научих, че Синтия следва семейни науки в „Сторс“. Обучението й включваше курсове по науките за половете, брачни проблеми, грижи за възрастни хора, семейна икономика и други такива щуротии.

Седях пред университетската книжарница, издокаран в анцуг на „Юкон Хъскис“, и поглеждах записките си от една лекция, когато усетих, че някой застана пред мен.

— Защо разпитваш за мен? — попита Синтия.

За пръв път я чух да говори. Гласът й беше тих, но уверен.

— Моля?

— Казаха ми, че си разпитвал за мен — повтори тя. — Ти си Терънс Арчър, нали?

Кимнах.

— Тери.

— Добре. Е, защо разпитваш за мен?

Повдигнах рамене.

— Не знам.

— Какво искаш да знаеш? Ако искаш да знаеш нещо, ела и ме попитай. Не обичам хората да говорят зад гърба ми. Разбирам, когато приказват.

— Виж, съжалявам. Аз само…

— Мислиш ли, че не знам какво говорят за мен?

— Господи, да не би да страдаш от параноя? Не говорех за теб, а само се питах дали…

— Питаше се дали съм онази, чието семейство е изчезнало. Е, да, аз съм. А сега можеш да си гледаш проклетата работа.

— И косата на мама е червена — прекъснах я аз, — но не толкова като твоята, а леко русолява. Твоята е прекрасна. Може да съм попитал двама-трима души за теб, защото се чудех дали излизаш с някого. Отговорът беше отрицателен и сега разбирам защо.

Синтия ме погледна и примигна.

Демонстративно напъхах записките си в раницата и я преметнах на рамо.

— Извинявай. — Станах и се обърнах да тръгна.

— Не — рече тя.

Спрях.

— Какво?

— Не излизам с никого — отвърна Синтия и преглътна.

Имах чувството, че съм действал прекалено бързо.

— Не исках да се покажа като глупак. Изглеждаш малко докачлива.

Съгласихме се, че тя е докачлива, а аз съм глупак, и накрая пихме кафе в снекбара на университета. Синтия ми разказа, че живее с леля си, когато не ходи на лекции.

— Тес е много свястна. Няма деца и когато се преместих при нея след случилото се със семейството ми, това сякаш преобърна света й. Но тя нямаше нищо против. Какво можеше да направи, по дяволите? Тес също преживяваше трагедия. Сестра й, зет й и племенникът й бяха изчезнали внезапно.

— Какво стана с дома ти, където живееше с родителите и брат си?

Такъв си бях. Практичен. Семейството на момичето беше изчезнало, а аз питах за недвижимите им имоти.

— Не можех да живея там сама. Нямаше кой да плаща ипотеката и другите сметки и когато не успяха да намерят семейството ми, банката взе къщата. Намесиха се и адвокати и парите, вложени от родителите ми в къщата, отидоха в попечителски фонд, но не намалиха ипотеката. А сега вече измина много време и официално ги смятат за умрели, дори и да не са. — Тя завъртя очи и направи гримаса.

Какво можех да кажа?

— Леля Тес ме издържаше, докато учех в училище. Работех през лятото, но парите не бяха много. Не знам как смогна да ме отгледа и да плаща за образованието ми. Сигурно е затънала до шията в дългове, но така и не се оплака.

— Брей — възкликнах аз и отпих глътка кафе.

Синтия се усмихна за пръв път.

— Брей. Само това ли ще кажеш, Тери? — Усмивката й изчезна толкова бързо, колкото се беше появила. — Извинявай. Не знам какво очаквам да кажат хората. И аз нямаше да знам какво да кажа, ако чуех история като моята.

— Нямам представа как си го понесла.

Синтия отпи от чая си.

— На моменти ми се искаше да се самоубия. А сетне си мислех, ами ако се появят на другия ден? — Тя отново се усмихна. — Нямаше ли да е невероятна изненада?

Усмивката й пак помръкна, сякаш отвяна от лек ветрец.

Кичур от червените й коси падна над очите й и тя го прибра зад ухото си.

— Може да са мъртви и да не са имали възможност да се сбогуват с мен. А може и да са живи и да не искат да ги безпокоят. — Тя погледна през прозореца. — Не мога да преценя кое е по-лошо.

Мълчахме минута и нещо и после Синтия наруши тишината:

— Ако се отчаеш, знаеш къде да ме намериш.

Тя се втренчи в студентите, които се разхождаха навън, и за миг сякаш се отнесе някъде.

— Понякога ми се струва, че виждам някого от тях.

— Какво имаш предвид? — попитах аз. — Като призрак ли?

— Не, не — отвърна тя и продължи да гледа през прозореца. — Виждам някого в гръб и ми се струва, че е баща ми или майка ми. В тези хора има нещо, като например как държат главата си или вървят, което ми изглежда познато, и си мисля, че са те. Или виждам някое момче, малко по-голямо от мен, което прилича на брат ми, само че седем години по-късно. Родителите ми не са се променили, но брат ми вероятно изглежда съвсем различно. И все пак в него ще има нещо, което си останало същото, нали?

— Предполагам.

— И когато видя такъв човек, хуквам след него и го хващам за ръката, а той се обръща и аз го оглеждам добре. — Синтия отмести очи от прозореца и се вторачи в чая си, сякаш търсеше отговора там. — Но никога не е някой от тях.

— Някой ден ще престанеш да го правиш.

— Да, ако видя някого от тях.

* * *

Започнахме да се срещаме. Ходехме на кино и четяхме заедно в библиотеката. Синтия се опита да ме запали по тениса. Не си падам по тази игра, но дадох всичко от себе си. Тя си призна, че е посредствена тенисистка, но че има великолепен бекхенд. Това се оказа достатъчно голямо предимство, за да ме размаже. Когато сервирах и видех как замахва с дясната ръка над лявото си рамо, знаех, че има малка надежда да прехвърля топката над мрежата. Ако изобщо я видех.

Един ден се бях прегърбил над пишещата си машина „Роял“, която дори тогава вече имаше антикварна стойност. Беше обемиста, направена от стомана и боядисана в черно, тежка като фолксваген. Клавишът с буквата „е“ отпечатваше нещо като „с“ дори когато лентата беше нова. Опитвах се да довърша есе за Торо, за когото изобщо не ми пукаше. Не ми помогна и фактът, че Синтия е под одеялото, облечена, на единственото легло в стаята ми в общежитието и е заспала с окъсан екземпляр с меки корици на „Мизъри“ от Стивън Кинг. Тя не учеше английска литература и можеше да чете каквото иска. Понякога намираше утеха, като четеше за хора, преживели по-лоши неща от нея.

Бях я поканил на гости и да ме гледа как печатам есето.

— Много е интересно. Използвам и десетте си пръста.

— Едновременно? — попита тя.

Кимнах.

— Изумително.

Синтия също си донесе работа, седна мълчаливо на леглото, подпряла гръб на стената, и на моменти усещах, че ме гледа. Срещахме се, но не се бяхме докосвали. Допирах рамото й, когато минавах покрай стола й в кафенето, подавах й ръка да й помогна да слезе от автобуса и раменете ни се сблъскваха, докато гледахме нощното небе, но нищо повече.

Стори ми се, че я чух да отмята одеялото, но бях погълнат да пиша бележка под линия. И после тя застана пред мен. Присъствието й беше наелектризиращо. Плъзна ръка по гърдите ми, наведе се и ме целуна по бузата. Обърнах се така, че устните ни да се срещнат. По-късно под одеялото, преди да го направим, тя прошепна:

— Ти не можеш да ме нараниш.

— Не искам да те наранявам. Ще бъда внимателен.

— Не за това. Ако решиш, че повече не искаш да бъдеш с мен и ме зарежеш, не се тревожи. Нищо не може да ме нарани по-силно от онова, което вече се случи.