Линуд Баркли
Няма време за сбогом (37)

36

— Какви ги говориш? — зачуди се Винс.

— Преди две седмици Синтия, Грейс и аз бяхме в търговския център. Синтия видя този мъж и беше убедена, че е Тод. Каза, че прилича на брат й, както вероятно би изглеждал след двайсет и пет години.

— Как разбрахте името му?

— Синтия го проследи до паркинга. Извика му „Тод“, но той не реагира, затова отиде при него, каза, че е сестра му и знае, че той е брат й.

— Господи.

— Сцената беше ужасна. Човекът отрече, че й е брат, и се държеше така, сякаш тя е луда. Дръпнах я настрана, извиних се и го помолих да й покаже шофьорската си книжка. Добавих, че ако докаже, че не е онзи, за когото го мисли, тя ще го остави на мира.

— И той направи ли го?

— Да. Видях шофьорската му книжка. Беше издадена в щата Ню Йорк и името му беше Джереми Слоун.

Винс взе изрезката и погледна името, съответстващо на лицето на Тод Биги.

— Адски странно, а?

— Не мога да го проумея. Не се връзва. Защо снимката на Тод в изрезка от стар вестник ще бъде с друго име?

Винс се замисли.

— Мъжът в търговския център каза ли изобщо нещо?

Опитах се да си спомня.

— Каза, че съпругата ми се нуждае от помощ, но почти нищо повече.

— Ами шофьорската книжка? Спомняш ли си нещо за нея?

— Само че беше от Ню Йорк.

— Щатът е голям, мамка му. Този тип може да живее навсякъде между Порт Честър и Уайт Плейнс, а може и да е от проклетия Бъфало.

— Мисля, че градът започваше с Йънг.

— Йънг?

— Не съм сигурен. По дяволите, зърнах шофьорската книжка само за секунда.

— Има Йънгстаун в Охайо. Сигурен ли си, че книжката не беше от Охайо?

— Поне това видях.

Винс обърна изрезката. На гърба имаше текст, но явно беше запазена заради снимката. Ножицата бе минала през средата на колонка и бе срязала на две заглавие.

— Не я е запазил заради това.

— Тихо. — Винс четеше части от статиите, а после вдигна глава. — Имаш ли компютър?

Кимнах.

— Включи го. — Той ме последва нагоре по стълбите и застана над мен. Придърпах стол и включих компютъра. — В изрезката има откъси от репортаж за Фокнър Парк и Ниагара Каунти. Потърси ги в Гугъл.

Написах думите в търсачката и не след дълго се появи информация.

— Има Фокнър Парк в Йънгстаун, Ню Йорк, в Ниагара Каунти — обявих аз.

— Бинго. По всяка вероятност изрезката е от някой вестник в района, защото е някакъв тъп репортаж за поддържане на парк.

Завъртях стола към него и го погледнах.

— Защо Тод е на снимка във вестник от Йънгстаун, Ню Йорк, с баскетболисти от друго училище, и е записан като Джереми Слоун?

Винс се облегна на рамката на вратата.

— Може би не е грешка.

— Какво искаш да кажеш?

— Може би снимката не е на Тод Биги, а на Джереми Слоун.

— Какви ги говориш? Че става въпрос за двама човека? Единият на име Тод Биги, а другият Джереми Слоун, или че има един човек с две имена?

— Хей, тук съм, защото Джейн ме помоли.

Обърнах се пак към компютъра и влязох в уебсайта „Бели страници“, където потърсих телефонни номера, въведени за Джереми Слоун от Йънгстаун, Ню Йорк.

Търсенето завърши безрезултатно, но Винс предложи да опитам алтернативи като Дж. Слоун или само фамилното име. Пробвах второто и на екрана се появиха неколцина Слоун в района на Йънгстаун.

— Господи — възкликнах аз и посочих екрана. — Има Клейтън Слоун на Ниагара Вю Драйв.

— Клейтън?

— Да, Клейтън.

— Това е малкото име на бащата на Синтия.

— Да. — Взех молив и лист от бюрото и записах телефонния номер. — Ще се обадя — заявих аз.

— Чакай малко! Да не си се побъркал?

— Какво?

— Не знам дали изобщо си попаднал на нещо, но какво ще кажеш, когато се обадиш? Ако имат индикатор за повикванията, веднага ще разберат кой е. Може и да знаят кой си, а може би не, но ти няма да искаш да се издадеш, нали?

Какво беше намислил Винс? Наистина ли ми даваше добър съвет, или имаше причина да не иска да се обаждам? Опитваше ли се да ми попречи да свържа нещата?

Той ми даде мобилния си телефон.

— Използвай този. Те няма да знаят кой се обажда.

Взех телефона, отворих го, погледнах номера на монитора, затаих дъх и го набрах. Допрях го до ухото си и зачаках.

Едно позвъняване. Две. Три. Четири.

— Няма никого.

— Чакай още — рече Винс.

Позвъняванията станаха осем и понечих да отдръпна телефона от ухото си, когато чух глас.

— Ало? — попита жена на шейсетина години.

— Да — отвърнах аз. — Тъкмо щях да затворя.

— Мога ли да ви помогна?

— Джереми там ли е? — Какво щях да му кажа, ако се обадеше? Какво щях да го питам, за бога? Или трябваше да затворя? Да разбера дали е там и действително съществува и после да сложа край на разговора?

— Не. Кой го търси?

— Няма проблем. Ще се обадя пак по-късно.

— И по-късно няма да бъде тук.

— Знаете ли кога мога да го намеря?

— Той не е в града. Не съм сигурна кога ще се върне.

— Разбира се. Спомена, че ще ходи в Кънектикът.

— Така ли?

— Да.

— Сигурен ли сте? — Гласът й прозвуча обезпокоено.

— Е, може и да греша. Вижте, ще го потърся по-късно. Въпросът не е важен. Става дума за голф.

— Голф? Джереми не играе голф. Кой се обажда? Настоявам да ми отговорите.

Разговорът ставаше неуправляем. Винс, който се беше навел над мен и слушаше и двете страни, прокара пръст през гърлото си и беззвучно оформи с устни думата „прекъсни“. Затворих телефона и без да казвам нищо, прекъснах разговора. Върнах му телефона и той го пъхна в сакото си.

— Струва ми се, че уцели правилното място, но можеше да го изиграеш по-добре.

Подминах с мълчание критиката.

— Оказва се, че Джереми Слоун, когото Синтия намери в търговския център, по всяка вероятност е същият Джереми Слоун, който живее в Йънгстаун, Ню Йорк, с домашен телефон, регистриран на името на Клейтън Слоун, и бащата на Синтия е запазил изрезка от вестник в чекмеджето си за него като играч в баскетболен отбор.

Двамата се умълчахме. Опитвахме се да проумеем какво означава всичко това.

— Ще се обадя на Синтия — реших аз, — да й съобщя новината.

Хукнах надолу към кухнята и набрах номера на мобилния й телефон, който обаче беше изключен, както бе обещала.

— По дяволите. — Видях, че Винс също влезе в кухнята. — Имаш ли някакви идеи?

— Според онази жена, която вероятно му е майка, Слоун не е там. Това означава, че може би е в района на Милфорд. И ако няма приятели или роднини тук, вероятно е отседнал в някой местен мотел или хотел. — Винс отново извади мобилния си телефон, маркира номер от списъка и натисна бутона за повикване. — Хей, аз съм. Да, той още е с мен. Искам да направиш нещо.

И после обясни на човека от другия край на линията да вземе още двама, вероятно главорезите, които ме бяха отвлекли, и шофьора, и да започнат да обикалят хотелите в града.

— Не знам колко са — продължи той. — Защо не ги преброите вместо мен? Искам да разберете дали в някой от тях е отседнал човек на име Джереми Слоун от Йънгстаун, Ню Йорк. И ако го откриете, обадете ми се. Не правете нищо. Може да започнете с „Хауард Джонсън“, „Дъ Ред Руф“ и „Дъ Сюпър 8“. Господи, какъв е онзи ужасен шум, по дяволите? Какво? Кой слуша шибаните „Карпентърс“?

Винс се увери, че указанията му са приети и напълно разбрани, и пъхна телефона в сакото си.

— Ако Слоун е в града, ще го намерят — заяви той.

Отворих хладилника и му показах кутия „Корс“.

— Разбира се — отвърна Винс. Хвърлих му една бира, взех друга за себе си и двамата седнахме до масата в кухнята. Той се настани срещу мен. — Имаш ли представа какво става, мамка му?

Изпих глътка бира.

— Мисля, че започвам да разбирам. Ами ако жената, която отговори на обаждането ми, е майката на Джереми Слоун и той наистина е брат на Синтия?

— Е, и?

— Ами ако съм говорил с майката на Синтия?

Но ако братът и майката на Синтия бяха живи, тогава как човек би обяснил анализа на ДНК от двата трупа, които бяха намерени в колата, извадена от каменната кариера? Разбира се, Уедмор само потвърди, че телата в колата имат роднинска връзка, а не че са на Тод и Патриша Биги. Чакахме още изследвания, които да определят дали има генетично родство между тях и Синтия.

Опитах се да проумея тази все по-объркана плетеница от информация, когато осъзнах, че Винс казва нещо.

— Само се надявам моите момчета да не го убият, като го намерят — рече той и отпи от бирата. — Типично е за тях.