Линуд Баркли
Няма време за сбогом (10)

9

В събота отидохме да видим Тес, лелята на Синтия, която живееше в малка, скромна къща на половината разстояние до Дерби, близо до горите край Дерби Милфорд Роуд. Домът й беше на двайсетина минути път от нас, но не я посещавахме толкова често, колкото би трябвало. Обикновено се събирахме, когато имаше специален повод, като например Деня на благодарността и Коледа или на рождения й ден, какъвто беше случаят този път.

Беше ми приятно, понеже обичах Тес почти колкото Синтия, не само защото беше страхотно старо момиче — когато я наричах така, си спечелвах кръвнишки, но закачлив поглед, но и заради грижите й за Синтия след изчезването на семейството й. Тя беше прибрала при себе си момиче в пубертета, което понякога създавало проблеми, както самата Синтия признаваше.

— Нямах избор — сподели с мен веднъж Тес. — Тя е дъщеря на сестра ми. А сестра ми изчезна заедно със съпруга си и племенника ми. Какво друго можех да направя, по дяволите?

Тес беше своенравна, заядлива и малко арогантна, но го правеше нарочно, като средство за защита. Под фасадата беше мека като памук. Не че през годините не си беше спечелила правото да бъде малко ексцентрична. Съпругът й я беше напуснал, преди Синтия да отиде да живее при нея, и бе избягал с бар дама от Стампфорд. Тес обичаше да казва, че двамата отишли на майната си някъде на запад и, слава богу, повече не била чула нищо за тях. Тя беше напуснала фабриката за радиочасти преди години, беше си намерила чиновническа работа в „Пътно строителство“ и бе изкарвала достатъчно, за да се издържа и да си плаща сметките. Не й оставало много за отглеждане на ученичка, но направила, каквото могла. Нямаше деца и след заминаването на негодния й съпруг било приятно да има с кого да споделя дома си, въпреки че обстоятелствата, довели Синтия при нея, били обвити в загадъчност и несъмнено трагични.

Сега Тес наближаваше седемдесетте, не работеше и се изхранваше със социалната си осигуровка и държавната пенсия. Гледаше градината, занимаваше се с домакинството и от време на време предприемаше пътувания с автобус като онова през есента във Върмонт и Ню Хампшър, за да гледа как листата променят цвета си. „Господи, автобусът беше пълен със старци и ми идваше да се самоубия“ — бе възкликнала тя. Не общуваше много. Не се включваше в организации и не ходеше на пенсионерски събирания. Но следеше новините, поддържаше абонамента си за „Харпърс“, „Дъ Ню Йоркър“ и „Атлантик Мънтли“ и не се свенеше да признае левоцентристките си политически убеждения. „Президентът изопачава всичко“ — каза ми веднъж по телефона.

Животът с Тес бе помогнал на Синтия да формира възгледите и мнението си и безспорно беше допринесъл за решението й да започне кариера като социален работник в първите години на брака ни.

И Тес обичаше да бъде с нас, особено със Синтия.

— Преглеждах кашони със стари книги в мазето — рече тя и се отпусна на шезлонга си, след като се поздравихме и прегърнахме — и вижте какво намерих.

Наведе се напред, отмести броя на „Дъ Ню Йоркър“, под който криеше нещо друго, и даде на Грейс голяма книга с твърди корици, „Космос“ от Карл Сейгън. Очите на Грейс се разшириха, когато видя калейдоскопа от звезди на корицата.

— Книгата е стара — добави Тес, сякаш се извиняваше за необмислената си постъпка. — От трийсет години е, авторът й почина и в интернет има много по-хубава информация, но може би все нещо ще привлече интереса ти.

— Благодаря! — Грейс грабна книгата и едва не я изпусна, защото не очакваше, че ще е толкова тежка. — Пише ли за астероидите?

— Вероятно — отвърна Тес.

Грейс хукна към сутерена. Знаех, че ще се сгуши на дивана пред телевизора, може би ще се завие с одеяло и ще прелиства страниците на книгата.

— Много мило — отбеляза Синтия, наведе се и целуна Тес вероятно за четвърти път, откакто бяхме дошли.

— Нямаше смисъл да я изхвърлям. Можех да я подаря на библиотеката, но дали щяха да искат трийсетгодишни книги? Как си, миличка? Изглеждаш уморена.

— Добре съм. А ти? И ти изглеждаш малко уморена днес.

— Нищо ми няма — отговори Тес, надничайки над очилата си за четене.

Вдигнах пълната пазарска чанта с двойни дръжки.

— Купили сме някои неща.

— О, не трябваше. Дай ми подаръка.

Извикахме Грейс да види как Тес получава нови градинарски ръкавици, копринен шал в червено и зелено и пакет хубави бисквити. Тес ахкаше при вида на всяко нещо, което изваждаше от чантата.

— Бисквитите са от мен — обяви Грейс. — Лельо Тес?

— Да, миличка?

— Защо имаш толкова много тоалетна хартия?

— Грейс! — скара й се Синтия.

— Сгафи — отбелязах аз.

Тес махна пренебрежително, сякаш искаше да каже, че такива въпроси не я притесняват. Като много възрастни хора и тя имаше склонността да трупа запаси. Шкафовете в сутерена й бяха пълни с двупластова тоалетна хартия.

— Когато има намаление, купувам повече.

Грейс се върна в сутерена.

— Щом настъпи апокалипсисът, аз ще съм единствената, която ще може да си бърше задника — усмихна се Тес. Поднасянето на подаръците изглежда я изтощи и тя въздъхна дълбоко и се облегна назад.

— Добре ли си? — попита Синтия.

— Чувствам се отлично — отвърна Тес и после сякаш се сети нещо. — Не мога да повярвам. Мислех да купя сладолед за Грейс.

— Няма проблем. И без това смятаме да те изведем на вечеря. Какво ще кажеш за „Никърбокърс“? Ти обожаваш небелени печени картофи с бекон и лук.

— Знам ли. Днес съм малко уморена. Защо не вечеряме тук? Имам някои неща за ядене, но наистина исках сладолед.

— Ще ида да взема. — Щях да отида с колата до Дерби и да намеря бакалия или денонощен магазин.

— Ще ми трябват и някои други неща. Синтия, може би ти трябва да отидеш. Ако изпратим него, ще обърка всичко.

— Добре — отговори Синтия.

— Освен това искам Тери да занесе някои неща от гаража в мазето, докато е тук, ако нямаш нищо против, Тери.

Написа кратък списък и го даде на Синтия, която заяви, че ще се върне след не повече от половин час.

Тя излезе, а аз се разходих из кухнята и погледнах таблото за бележки, където Тес беше закачила снимка на Грейс, направена в Дисни Уърлд. Отворих фризера и потърсих кубче лед, което да пусна в чашата си с вода.

Вътре имаше кутия шоколадов сладолед. Извадих я и махнах капака. Липсваше само една лъжичка. Предположих, че Тес става разсеяна с годините.

— Хей, Тес, тук има сладолед.

— Сериозно? — провикна се тя от всекидневната.

Сложих сладоледа обратно във фризера, затворих го и седнах на канапето срещу Тес.

— Какво става?

— Ходих на лекар — отговори тя.

— Защо? Какво има?

— Умирам, Тери.

— Как така? Какво ти е?

— Не се тревожи, няма да стане за един ден. Може би ми остават шест месеца или дори една година. Човек никога не знае. Някои хора изкарват доста време, но аз очаквам продължително, мъчително боледуване. Не искам да си отида така. Да ти кажа право, искам да умра внезапно. Много по-лесно е.

— Тес, какво не е наред?

Тя сви рамене.

— Има ли значение? Направиха ми изследвания и после още няколко, за да бъдат сигурни, но вероятно резултатът ще бъде същият. Заключението е, че вече виждам финала. Исках да кажа първо на теб, защото Синтия преживя много напоследък. Годишнината, телевизионното предаване.

— Онзи ден се обади някакъв човек. Това я разтърси много лошо.

Тес затвори за миг очи и поклати глава.

— Откачалки. Гледат нещо по телевизията и после изваждат телефонния указател.

— И аз мисля така.

— Рано или късно Синтия трябва да научи, че не съм добре. Но ще изчакаме подходящ момент.

От стълбите се чу шум. Грейс се появи от сутерена, стискайки в две ръце новата си книга.

— Знаете ли, че луната е ударена от много повече астероиди, отколкото Земята? Земята обаче има атмосфера, която заглажда повърхността, и не виждаме всички кратери, а на луната няма въздух, затова когато там падне астероид, дупката остава завинаги.

— Хубава книга, а? — отбеляза Тес.

Грейс кимна.

— Гладна съм.

— Майка ти отиде да купи някои неща — рекох аз.

— Няма ли я тук?

Поклатих глава.

— Скоро ще се върне. Но във фризера има шоколадов сладолед.

— Вземи кутията долу — предложи Тес. — И лъжица.

— Наистина ли? — Грейс не можеше да повярва. Това нарушаваше всички правила на етикета, който тя познаваше.

— Хайде — подканих я аз.

Тя изтича в кухнята, придърпа стол, за да стигне до фризера, грабна сладоледа, извади лъжица от чекмеджето и хукна обратно долу.

Погледнах Тес. Очите й бяха влажни.

— Мисля, че ти трябва да съобщиш на Синтия — казах аз.

Тя хвана ръката ми.

— Разбира се. Не мога да те накарам да направиш такова нещо. Исках да го споделя първо с теб, защото когато кажа на Синтия, трябва да си готов да й помогнеш да го преживее.

— И тя ще трябва да ми помогне да го преживея.

Тес се усмихна.

— Ти се оказа много добра партия за нея. Отначало не бях сигурна.

— Така беше — ухилих се аз.

— Видя ми се прекалено сериозен, но се оказа идеален. Много се радвам, че тя те намери след всичките главоболия, които преживя.

Тес отмести поглед встрани, но стисна ръката ми малко по-силно.

— Има и нещо друго. — Изрече го така, сякаш беше много по-важно от факта, че умира. — Трябва да ти кажа някои неща, докато все още мога. Разбираш ли какво имам предвид?

— Предполагам.

— И нямам много време да ги споделя. Ами ако се случи нещо и си отида утре? Ако нямам възможност да ти кажа какво знам? Въпросът е там, че не съм убедена дали Синтия е готова да чуе всичко това. Дори не съм сигурна дали ще й бъде от полза да го знае, защото онова, което ще ти кажа, по-скоро повдига въпроси, отколкото дава отговори. Само ще я измъчи, без да й помогне.

— Какво криеш, Тес?

— Бъди търпелив и ме изслушай. Трябва да знаеш това, защото един ден може да се окаже важна част от загадката. Аз самата не съм сигурна какво да мисля, но може би в бъдеще ти ще откриеш повече за случилото се със сестра ми, съпруга й и Тод. И ако го сториш, тази информация може да ти бъде полезна.

Дишах, но имах чувството, че съм затаил дъх, докато чакам Тес да се изповяда.

— Какво? — попита тя и ме погледна така, сякаш бях малоумен. — Не искаш ли да я чуеш?

— Господи, Тес, чакам.

— Става дума за пари.

— Пари?

Тес кимна уморено.

— Имаше пари. Появяваха се изневиделица.

— Откъде?

— Там е въпросът. Откъде идваха. От кого?

Прокарах пръсти по косата си. Изгарях от нетърпение.

— Започни отначало.

Тес бавно си пое дъх през носа.

— Съзнавах, че няма да е лесно да отгледам Синтия, но както споменах, нямах избор. Тя беше моя племенница, дъщеря на сестра ми. Обичах я като свое дете, затова когато родителите й изчезнаха, я взех при себе си. Тя беше буйна преди това и по някакъв начин инцидентът я успокои. Стана по-сериозна и започна да внимава в училище. Разбира се, от време на време създаваше неприятности. Една вечер ченгетата я доведоха у дома. Бяха я хванали с марихуана.

— Сериозно?

Тя се усмихна.

— Освободиха я с предупреждение. — Тес допря пръст до устните си. — Не й казвай.

— Няма.

— Щом загубиш семейството си, смяташ, че ти е разрешено да правиш каквото искаш, да караш през просото, да стоиш до късно. Мислиш, че всички са ти длъжници.

— Предполагам.

— Дълбоко в душата си обаче Синтия имаше желание да се стегне. В случай че родителите й се върнат, тя държеше да стане нещо, да не бъде безполезна. Въпреки че ги нямаше, Синтия искаше те да се гордеят с нея и затова реши да ходи на училище и да завърши колеж.

— Университетът на Кънектикът.

— Точно така. Добро учебно заведение. И не беше евтино. Чудех се как ще плащам. Оценките й не бяха лоши, но не бяха като на гениален учен, ако схващаш намека ми. Трябваше да търся заеми.

— Е, и?

— Намерих първия плик на предната седалка в колата. Беше оставен там. Свърших работа, качих се и белият плик лежеше на седалката до мен. Бях заключила колата, но оставих стъклата смъкнати един-два пръста, защото беше много горещо и исках да влиза въздух. Пликът беше дебел и едва се беше проврял.

Наклоних глава на една страна.

— Пари в брой?

— Пет хиляди долара. В различни банкноти — по двайсет, пет, сто.

— Плик, пълен с пари? Без обяснение или бележка? Нищо?

— Имаше бележка.

Тес стана от стола, направи няколко крачки към старинното писалище до вратата и издърпа единственото чекмедже.

— Намерих всичко това, когато започнах да разчиствам мазето и да преглеждам кашоните с книги и други неща. Трябваше да подредя там, за да улесня теб и Синтия да прецените какво да запазите и какво да изхвърлите, когато си отида от този свят. — Тя извади десетина плика, завързани с ластик. Купчината беше дебела един-два сантиметра. — Сега, разбира се, са празни, но запазих пликовете, въпреки че на тях не е написано нищо. Няма нито адрес на подателя, нито марка. Реших обаче, че по тях може да има нещо, което да бъде полезно на някого един ден.

Тес беше оставила отпечатъците си навсякъде по пликовете и беше съмнително дали съдържаха някакви веществени доказателства. От друга страна, не бях специалист по криминалистика. Не преподавах и химия.

Тес измъкна лист от свитъка.

— Това е единствената бележка, която получих. Беше в първия плик. Във всички последвали имаше само пари.

Тя ми подаде стандартен машинописен лист, прегънат на три и леко пожълтял от годините. Разгърнах го.

Съобщението беше написано много премерено и пестеливо с печатни букви и гласеше:

„ТОВА Е, ЗА ДА ТИ ПОМОГНА СЪС СИНТИЯ. ЗА ОБРАЗОВАНИЕТО Й И ВСИЧКО ДРУГО, ОТ КОЕТО СЕ НУЖДАЕШ. ЩЕ ИМА ОЩЕ, НО ТРЯБВА ДА ИЗПЪЛНЯВАШ СЛЕДНИТЕ ПРАВИЛА: НЕ КАЗВАЙ НА СИНТИЯ ЗА ПАРИТЕ. НЕ КАЗВАЙ НА НИКОГО. И НЕ СЕ ОПИТВАЙ ДА РАЗБЕРЕШ ОТКЪДЕ ИДВАТ.“

Това беше всичко.

Прочетох го три пъти и сетне погледнах Тес, която стоеше пред мен.

— Не казах на Синтия, нито на някого другиго. Не направих опит да разбера кой ги оставяше в колата ми. Не знаех къде, нито кога ще се появят. Една вечер намерих плик, пъхнат в „Ню Хейвън Реджистър“, оставен на стъпалата пред дома ми. Друг път излязох от Поуст Мол и в колата ми имаше друг плик.

— И не си видяла никого.

— Не. Мисля, че онзи, който ги даваше, ме е наблюдавал и ги е оставял, след като се е уверявал, че съм достатъчно далеч, за да не го видя. Знаеш ли какво? Когато паркирах колата, винаги оставях стъклото леко смъкнато за всеки случай.

— Колко бяха парите?

— За шест години получих четирийсет и две хиляди долара.

— Мили боже.

Тес протегна ръка. Искаше да й върна бележката. Сгъна я, пъхна я при празните пликове, стана и ги сложи в чекмеджето на писалището.

— И от колко години не си получавала нищо?

Тя се замисли за миг.

— Мисля, че от петнайсетина. Пликовете престанаха да се появяват, след като Синтия завърши колежа. Парите бяха истинска благословия. Нямаше да мога да я изуча без тях. Щеше да се наложи да продам къщата или да изплащам нова ипотека.

— Кой мислиш, че ги е оставял?

— Ето ти въпрос за четирийсет и две хиляди долара. И аз се питам същото през всичките тези години. Майка й? Баща й? Двамата?

— Това би означавало, че те са били живи, или поне единият. Може още да са живи. Но щом са били в състояние да го направят, да те наблюдават и да ти изпращат пари, защо не са се свързали с теб или с нея, или с някого другиго?

— Да, няма логика. Винаги съм мислила, че всичките са мъртви от нощта, в която изчезнаха.

— Ако са мъртви, тогава онзи, който ти е оставял парите, е изпитвал угризения за смъртта им. Опитвал се е да се реваншира.

— Разбра ли какво имах предвид? Всичко това само повдига още въпроси, не дава отговори. Парите не означават нито че те са живи, нито че са мъртви.

— И все пак означават нещо. Защо не си се обадила на полицията, след като са престанали да пристигат и е станало ясно, че няма да има повече?

Очите й придобиха уморен вид.

— Сигурно мислиш, че не се боя да разравям подобни мръсотии, но в случая не съм убедена дали искам да знам истината, Тери. Страхувах се, че ако успеем да я открием, истината ще нарани Синтия. Стресът от цялата тази история ми се отрази. Питам се дали не се разболях от това. Казват, че стресът влияе физически.

— Чувал съм това. Може би трябва да говориш с някого.

— Опитах. Ходих при вашата доктор Кинцлър.

Примигнах.

— Сериозно?

— Синтия спомена, че я посещавате, затова й се обадих и отидох два пъти. Установих обаче, че не съм готова да излея душата си пред непознат. Има неща, които споделяш само със семейството си.

Чухме, че пред къщата спря кола.

— От теб зависи дали да кажеш на Синтия за парите. Аз ще й съобщя за заболяването си.

Вратата на колата се отвори и затвори. Надникнах през прозореца и видях, че Синтия отваря багажника.

— Трябва да помисля — рекох аз. — Не знам как да постъпя. Но благодаря, че ми каза. Можеше да го споделиш по-рано.

— И аз бих искала.

Предната врата се отвори и Синтия влезе с две пазарски чанти. Грейс изскочи от сутерена, притиснала кутията с шоколадовия сладолед до гърдите си като плюшена играчка. По устата й беше размазан шоколад.

Синтия я погледна учудено и видях как събра две и две и разбра, че са я изпратили за зелен хайвер.

— Щом излезе, осъзнахме, че тук има сладолед — обясни Тес. — Другите неща обаче ми трябват. Днес имам рожден ден, по дяволите. Хайде да празнуваме.