Линуд Баркли
Няма време за сбогом (33)

32

Ако се бях решил да се обадя на детектив Уедмор, щях без заобикалки да я попитам къде мога да намеря Винс Флеминг и да си спестя малко време. Тя бе споменала, че името му й е познато. Абагнейл ни беше казал, че Флеминг има полицейско досие за различни нарушения. Дори се смяташе, че е участвал в отмъщението след убийството на баща му в началото на деветдесетте години. Имаше голяма вероятност Уедмор да знае къде се крие човек като него.

Ала не исках да говоря с нея.

Качих се горе, седнах пред компютъра и се залових да проучвам Винс Флеминг и Милфорд. Имаше два репортажа от вестник в Ню Хейвън през последните няколко години. Единият описваше как Флеминг е бил обвинен в нападение. Беше използвал лицето на някого, за да отвори бутилка бира. Освободили го, когато потърпевшият решил да оттегли обвиненията. Бях готов да се обзаложа, че в тази история има нещо повече, но в онлайн изданието на вестника не го пишеше.

Имаше и друга статия, където се споменаваше за Винс Флеминг във връзка с човек, за когото се носеха слухове, че е организирал кражби на коли в южен Кънектикът. Притежаваше сервиз за коли в индустриалния район на града. Имаше и негова снимка, докато влиза в бар на име „При Майк“, малко зърнеста, направена от фотограф, който не иска обектът да го забележи.

Не бях влизал вътре, но бях минавал покрай заведението.

Извадих телефонния указател и намерих няколко страници, на които бяха изброени ремонтни сервизи за автомобили, но не видях името на Винс Флеминг. Можех да започна да звъня на всички сервизи в района на Милфорд или да разпитам за Винс Флеминг в „При Майк“. Може би там щях да намеря някого, който да ме упъти в правилната посока или поне да ми каже името на сервиза му, където, ако можеше да се вярва на вестниците, Флеминг разглобява на части откраднатите коли.

Макар да не бях особено гладен, почувствах, че се нуждая от храна в стомаха си. Препекох две филии в тостера и ги намазах с фъстъчено масло. Облякох сако, проверих дали мобилният ми телефон е у мен, тръгнах към външната врата и я отворих.

На прага стоеше Рона Уедмор.

— Хей — възкликна тя. Юмрукът й беше на няколко сантиметра от вратата, готов да почука.

Отскочих назад.

— Господи. Здравата ме уплашихте.

— Господин Арчър — рече тя, запазвайки спокойствие. Очевидно внезапното отваряне на вратата беше стреснало повече мен, отколкото нея.

— Здравейте. Тъкмо излизах.

— Госпожа Арчър тук ли е? Не виждам колата й.

— Излезе. Мога ли да ви помогна с нещо? Имате ли нова информация?

— Не. Кога ще се върне?

— Не мога да кажа точно. За какво ви е?

— На работа ли е? — продължи да ме разпитва Уедмор, без да отговаря на въпросите ми.

— Вероятно.

— Знаете ли какво? Ще й се обадя. Мисля, че си записах номера на мобилния й телефон. — Тя извади тефтерчето си.

— Няма да отговори… — започнах аз и после млъкнах.

— Няма да отговори? Да видим дали сте прав. — Уедмор набра номера, допря телефона до ухото си, зачака и накрая затвори. — Прав сте. Не обича ли да отговаря на телефона?

— Понякога.

— Кога излезе госпожа Арчър?

— Сутринта.

— Минах оттук в един часа след полунощ, защото работих до късно, и колата й пак не беше пред къщата.

По дяволите. Синтия беше заминала с Грейс по-рано, отколкото предполагах.

— Така ли? Защо не се отбихте да ни кажете здрасти?

— Къде е тя, господин Арчър?

— Не знам. Проверете отново следобед. Може би ще се е върнала. — Донякъде исках да помоля Уедмор за помощ, но се боях, че това ще увеличи вината на Синтия в очите на детектива.

Тя пак въртеше език в устата си.

— И Грейс ли е взела?

За миг не бях в състояние да кажа нищо.

— Имам работа.

— Изглеждате разтревожен, господин Арчър. И знаете ли какво? Би трябвало да бъдете. Съпругата ви е под огромно напрежение. Искам да се свържете с мен веднага щом се появи.

— Не знам какво мислите, че е направила. Съпругата ми е жертва. Отнеха й семейството, първо родителите и брат й, а сега и леля й.

Уедмор насочи показалец към гърдите ми.

— Обадете ми се — повтори тя, даде ми още една визитка и тръгна към колата си.

Няколко минути по-късно карах на запад по Бриджпорт авеню, към Девън в Милфорд. „При Майк“ беше малка тухлена сграда до денонощен магазин. Седембуквената табела с името на бара се спускаше отвесно от втория етаж и завършваше над входа. Прозорците бяха украсени с реклами на „Шлиц“, „Корс“ и „Будвайзер“.

Паркирах зад ъгъла и тръгнах към заведението. Не бях сигурен дали „При Майк“ ще бъде отворен сутринта, но щом влязох, разбрах, че за мнозина никога не е твърде рано да пият.

В тъмния салон имаше десетина клиенти. Двама седяха на високи столчета до тезгяха, а останалите бяха разпръснати по масите. Приближих се до бара и се наведох напред, докато привлякох вниманието на ниския, набит мъж в карирана риза, който работеше зад него.

— Желаете ли нещо? — В едната си ръка държеше мокра чаша, а в другата кърпа и се залови да я подсушава.

— Здравейте. Търся един човек. Мисля, че често идва тук.

— Много хора ни посещават. Как се казва?

— Винс Флеминг.

Барманът запази каменното си изражение. Не трепна, нито повдигна учудено вежди, но и не отговори веднага.

— Флеминг, Флеминг. Не съм сигурен.

— Има сервиз за коли тук, в Девън. Мисля, че ако наистина идва тук, е от хората, които бихте познавали.

Осъзнах, че двамата мъже на бара вече не разговарят.

— Каква работа имате с него? — попита барманът.

Усмихнах се и опитах да се държа учтиво.

— Въпросът е личен. Ще ви бъда много благодарен, ако ми кажете къде мога да го намеря. Един момент. — Бръкнах за портфейла си и едва го измъкнах от джоба на джинсите си. Движението ми беше непохватно и тромаво. Пред мен Коломбо изглеждаше сръчен и пъргав. Оставих десет долара на тезгяха. — Раничко ми е за бира, но с удоволствие ще ви платя за безпокойството.

Единият мъж на бара се беше измъкнал. Може би бе отишъл в тоалетната.

— Задръжте си парите — рече барманът. — Ако искате, кажете си името и следващия път, когато дойде, може да му го предам.

— Бихте ли ми казали къде работи? Вижте, няма да му създавам неприятности. Само се питам дали някой, когото търся, е ходил при него.

Барманът прецени възможностите си за избор и сигурно реши, че работното място на Флеминг е обществена тайна.

— Гаражът „Дирксен“. Знаете ли къде е?

Поклатих глава.

— Минавате по моста и отивате в Стратфорд. — Той ми начерта малка карта на коктейлна салфетка.

Излязох навън, изчаках секунда очите ми да свикнат със слънчевата светлина и отново се качих в колата. Гаражът „Дирксен“ беше само на три километра и отидох там за по-малко от пет минути. Непрекъснато поглеждах в огледалото за обратно виждане и се питах дали Рона Уедмор ме следи, но не видях очевидни коли без опознавателни знаци.

Сервизът представляваше едноетажна сива постройка и отпред имаше черен влекач. Спрях, минах покрай фолксваген „костенурка“ с разбита предница и форд „Експлорър“ с вдлъбнати предни врати и влязох в гаража през служебния вход.

Озовах се в малък кабинет с прозорец, който гледаше към голям паркинг с половин дузина коли в различни етапи на ремонт. Някои намазани с грунд, други, облепени с хартия и готови за боядисване, а на две бяха махнати броните. До носа ми достигна силна миризма на химикали и се заби право в мозъка ми.

Зад бюрото пред мен седеше млада жена, която ме попита какво искам.

— Дошъл съм да се срещна с Винс.

— Няма го.

— Важно е. Казвам се Тери Арчър.

— За какво става дума?

Можех да отговоря, че става въпрос за съпругата ми, но това щеше да предизвика тревога. Когато един мъж търси друг мъж и твърди, че е заради съпругата му, трудно е да се повярва, че от това ще излезе нещо добро.

— Трябва да говоря с него.

За какво по-точно щях да говоря с Флеминг? Бях ли го намислил вече? Можеше да започна с: „Виждал ли си жена ми? Помниш ли я? Познавал си я като Синтия Биги. Бил си на среща с нея в нощта, когато семейството й е изчезнало“.

И след като разчупех леда, можеше да опитам нещо като: „Между другото, имаш ли нещо общо с това? Набута ли майка й и брат й в колата и блъсна ли ги от висока скала в изоставена каменоломна?“.

Щеше да бъде по-добре, ако имах план, но бях мотивиран единствено от мисълта, че съпругата ми ме е напуснала. Това беше първата ми спирка, затова взех да увъртам.

— Господин Флеминг не е тук в момента — повтори жената, — но ще му предам съобщение.

— Името ми е Тери Арчър. — Казах й номерата на домашния и мобилния си телефон. — Бих искал да говоря с него.

— Да, вие и още много други хора.

Излязох навън, застанах на слънце и се запитах: „А сега какво, тъпако?“.

Единственото, което знаех със сигурност, беше, че се нуждая от кафе. Може би докато го пиех, щеше да ми хрумне някакъв интелигентен ход. По-нататък по улицата имаше закусвалня и отидох там. Купих си средно голяма поничка с крем и захар и седнах до маса, отрупана с опаковки. Отместих ги встрани, като внимавах да не се изцапам с глазура или захар, и извадих мобилния си телефон.

Набрах номера на Синтия и отново се свързах с телефонния й секретар.

— Скъпа, обади ми се. Моля те.

Телефонът ми иззвъня точно когато го пъхах обратно в джоба си.

— Ало? Синти?

— Господин Арчър?

— Да.

— Обажда се доктор Кинцлър.

— А, вие ли сте? Помислих, че е Синтия. Благодаря ви, че отговаряте на обаждането ми.

— В съобщението си твърдите, че съпругата ви е заминала.

— Тръгнала е посред нощ. С Грейс. — Психоаналитикът не каза нищо и аз помислих, че връзката е прекъснала. — Ало?

— Да. Не се е свързвала с мен. Трябва да я намерите, господин Арчър.

— Благодаря. Много ми помогнахте. Точно това се опитвам да направя.

— Съпругата ви е под огромно напрежение. Не съм сигурна дали е напълно стабилна психически. И не смятам, че е много добра компания за дъщеря ви.

— Какво намеквате?

— Нищо. Мисля, че е най-добре да я намерите колкото е възможно по-скоро. А ако тя ми се обади, ще я посъветвам да се прибере у дома.

— Синтия не се чувства в безопасност вкъщи.

— Тогава трябва да й гарантирате безопасност. Извинете. Някой друг ме търси. — Доктор Кинцлър затвори. Полезна както винаги.

Изгълтах половината кафе и едва тогава осъзнах, че е адски горчиво и не става за пиене. Зарязах го и излязох от заведението.

На тротоара се качи червен джип и рязко спря пред мен. Задните и предните врати се отвориха и двама раздърпани мъже с леко изпъкнали коремчета, в изцапани с моторно масло джинси, джинсови ризи и мръсни тениски, изскочиха от колата. Единият беше плешив, а другият имаше нечиста руса коса.

— Качвай се — заповяда плешивият.

— Моля? — учудих се аз.

— Чу какво ти казаха — каза русокосият. — Влизай в шибаната кола.

— Не мисля така — отвърнах аз и отстъпих към закусвалнята за понички.

Те се нахвърлиха върху мен и ме хванаха за ръцете.

— Хей — извиках аз, докато ме влачеха към джипа. — Не го правете! Пуснете ме! Не може да отвличате хора от улицата!

Двамата ме повдигнаха и ме блъснаха на задната седалка. Проснах се на пода. Русокосият седна отпред, а плешивият се настани отзад и сложи крака си върху гърба ми, за да не мърдам. Докато залягах, зърнах мъжа зад волана.

— Знаеш ли какво ми се стори, че ще каже? — обърна се плешивият към приятеля си.

— Какво?

— Помислих, че ще рече: „Долу ръцете от мен“.

Двамата се разсмяха.

Въпросът беше там, че наистина щях да го кажа.