Линуд Баркли
Няма време за сбогом (43)

42

Отново извадих мобилния си телефон и позвъних на Винс.

— Хайде, обади се — измънках аз, обзет от безпокойство. Не можех да се свържа със Синтия и изпаднах в паника, че нещо се е случило с човека, когото довчера смятах за обикновен гангстер.

— Там ли е? — попита Клейтън и провеси крака от леглото.

— Не. — След шестото позвъняване телефонът се включи на гласовата поща. Не си направих труда да оставя съобщение. — Трябва да се върна там.

— Дай ми минута — рече Клейтън и се опита да стане.

Приближих се до дрешника, намерих панталони, риза и тънко сако.

— Нуждаеш ли се от помощ? — попитах аз и сложих дрехите на леглото до него.

— Не. — Клейтън изглеждаше останал без дъх. — Видя ли чорапи и бельо някъде там?

Погледнах пак в дрешника, но не видях нищо, а сетне проверих в най-долното чекмедже на нощното шкафче.

— Тук са. — Извадих ги и му ги дадох.

Клейтън беше готов да стане от леглото, но щом щеше да излиза от стаята, трябваше да откачи системата за интравенозно лечение. Махна лепенката и издърпа торбичката от ръката си.

— Сигурен ли си? — попитах аз.

Той кимна и ми се усмихна немощно.

— Ако има шанс да видя Синтия, ще намеря сили.

— Какво става тук?

Двамата обърнахме глави към вратата. На прага стоеше медицинска сестра, слаба чернокожа жена на четирийсет и пет години. На лицето й беше изписана изненада.

— Господин Слоун, какво си мислите, че правите, за бога?

Той току-що беше събул долнището на пижамата си и стоеше гол пред нея. Краката му бяха бели и тънки, а гениталиите му — свити и сбръчкани.

— Обличам се. А на теб на какво ти прилича?

— Кой сте вие? — обърна се тя към мен. — Не съм ви виждала. Не знаете ли, че времето за свиждане свърши?

— Преди малко пристигнах в града. Трябваше веднага да видя тъста си.

— Напуснете незабавно. А вие се върнете в леглото, господин Слоун. — Сестрата се приближи и видя откачената система за лечение. — За бога, какво сте направили?

— Махам се оттук — заяви Клейтън и нахлузи белите си боксерки. Подпря се на мен и се наведе да ги вдигне.

— Свършено е с вас, ако не я включите — рече жената. — Това е абсолютно недопустимо. Да се обадя ли на лекаря посред нощ?

— Направете каквото трябва — казах аз.

— Първо ще се свържа с охраната. — Тя се завъртя на обувките си с гумени подметки и изскочи от стаята.

— Знам, че искам много, но трябва да побързаш — рекох аз. — Ще отида да видя дали ще намеря количка.

Излязох в коридора и забелязах инвалидна количка до стаята на медицинските сестри. Изтичах да я взема и съзрях чернокожата да говори по телефона. Тя приключи с разговора и ме видя, че се отправям обратно към стаята на Клейтън с инвалидната количка.

Хукна след мен и с едната си ръка хвана количката, а с другата рамото ми.

— Господине — прошепна тя, за да не събуди другите пациенти, но запазвайки авторитетния си тон, — не може да изведете този човек от болницата.

— Той иска да си тръгне.

— Тогава сигурно не разсъждава трезво и вие трябва да го разубедите.

Отместих ръката й.

— Господин Слоун трябва да направи нещо.

— Кой ви каза?

— Той. — Аз също понижих тон и заговорих сериозно. — Това може да е последната му възможност да види дъщеря си и внучката си.

— Щом иска да ги види, нека му дойдат на свиждане тук. Може дори да нарушим правилата за часовете за свиждане, ако това е проблемът.

— Проблемът е много по-сложен.

— Готов съм — чу се гласът на Клейтън.

Беше успял да стигне до вратата на стаята си. Бе нахлузил обувките си без чорапи и още не бе закопчал ризата си, но беше облякъл сакото. Приличаше на бездомен старец.

Сестрата не се отказваше. Тя пусна количката и се приближи до него.

— Не може да напуснете болницата, господин Слоун. Вашият лекар, доктор Вестри, трябва да ви изпише и ви уверявам, че той няма да позволи това да се случи. Ей сега ще му се обадя.

Доближих количката до Клейтън. Той се отпусна на нея и аз я насочих към асансьора.

Сестрата изтърча до стаята си и грабна телефона.

— Охрана! Казах ви, че ми трябвате веднага!

Вратите на асансьора се отвориха. Вкарах инвалидната количка с Клейтън вътре, натиснах бутона за първия етаж и видях, че сестрата ни гледа гневно.

— Когато вратите се отворят, ще те бутам толкова силно, сякаш ни гонят дяволите от ада — спокойно го предупредих аз.

Той не отговори, но уви пръсти около облегалките за ръце и се хвана здраво. Щеше ми се да има предпазен колан.

Вратите се отвориха. До паркинга имаше коридор, дълъг петнайсет метра.

— Дръж се — прошепнах аз и хукнах.

Инвалидната количка не беше пригодена за високи скорости, но я бутах така, че предните колела започнаха да се огъват. Уплаших се да не кривне внезапно наляво или надясно и Клейтън да си разбие черепа, преди да го закарам до пикапа на Винс. Натиснах надолу дръжките и повдигнах назад количката.

Възрастните мъж и жена, които седяха в чакалнята, тътреха крака в коридора.

— Дръпнете се! — извиках аз.

Жената завъртя глава и дръпна съпруга си от пътя ми точно преди да минем.

Сензорите на плъзгащите се врати на спешното отделение не можаха да реагират достатъчно бързо и трябваше да натисна спирачките, за да не изстрелям Клейтън през стъклото. Намалих колкото можех по-скоро, без да го изхвърля от количката, и в същия миг някой зад гърба ми извика:

— Хей! Спри веднага!

Предположих, че е охраната.

Бях толкова зареден с адреналин, че не се замислих какво правя. Действах инстинктивно. Завъртях се, използвайки инерцията, която бях натрупал, докато препусках по коридора, свих пръсти в юмрук и цапардосах преследвача в слепоочието.

Той не беше много едър, може би седемдесет и пет килограма, метър и седемдесет, с черна коса и мустаци, и сигурно мислеше, че сивата униформа и широкият черен колан с пистолет ще ми внушат уважение. За щастие още не беше извадил оръжието си, вероятно защото предполагаше, че човек, бутащ умиращ пациент в инвалидна количка, не представлява голяма заплаха.

Пазачът обаче грешеше.

Той се строполи на пода на спешното отделение като кукла, на която някой бе срязал конците. Някъде изпищя жена, но не загубих време да видя коя е, нито дори дали някой ме гони. Обърнах се, хванах дръжките на количката и я закарах до доджа на Винс.

Извадих ключовете, отключих колата с дистанционното управление и отворих вратите. Пикапът беше висок и се наложи да повдигна Клейтън, за да го настаня на предната седалка. Затворих вратата, изтичах от другата страна и закачих инвалидната количка с предната дясна гума, докато излизах на заден ход от паркинга. Чух я, че остърга бронята.

— По дяволите — изругах, като си помислих колко безупречно чиста поддържа Винс колата.

Гумите изсвириха, когато се отправих към магистралата. Видях, че неколцина човека изскочиха от спешното отделение да гледат как заминаваме.

— Трябва да се върнем в къщата ми — уморено каза Клейтън.

— Знам. Отиваме там. Искам да знам защо Винс не отговаря на телефона си, да се уверя, че всичко е наред, и може би да спра Джереми, ако се появи, в случай че Винс вече не го е направил.

— А аз трябва да взема нещо, преди да отидем да видим Синтия.

— Какво?

Той махна с ръка.

— После ще ти кажа.

— Хората в болницата ще повикат полицията. Отвлякох пациент и ударих пазач от охраната. Ще търсят пикапа.

Клейтън не каза нищо.

Подкарах със сто и четирийсет километра в час на север по пътя за Йънгстаун. Непрекъснато поглеждах в огледалото и търсех проблясващи червени светлини. Отново опитах да се свържа с Винс, но и този път безуспешно. Батерията на телефона ми свършваше.

Изпитах огромно облекчение, когато поех по отбивката за Йънгстаун, защото смятах, че съм по-уязвим и забележим на магистралата. Ами ако ченгетата ни чакаха в къщата на Слоун? От болницата щяха да им кажат къде живее избягалият пациент и те вероятно щяха да отцепят района. Кой смъртно болен не иска да се прибере у дома и да умре в леглото си?

Минах по Мейн стрийт, завих наляво и след три километра свърнах по улицата, където беше домът на Слоун. Къщата изглеждаше спокойна. Вътре светеха две лампи и хондата „Акорд“ все още беше паркирана отпред.

Не се виждаха полицаи.

— Ще вкарам пикапа отзад, където няма да се вижда от улицата — рекох аз и Клейтън кимна. Спрях в задния двор и угасих фаровете и двигателя.

— Тръгвай. Отиди да видиш как е приятелят ти. Ще се опитам да те настигна — каза Клейтън.

Изскочих от колата и хукнах към задната врата. Открих, че е заключена, и заудрях по нея.

— Винс!

Погледнах през прозорците, но не забелязах движение. Изтичах отпред, огледах улицата за полицейски коли и после опитах предната врата.

Беше отключена.

— Винс!

Влязох в коридора, но не видях веднага Инид Слоун, нито инвалидната й количка, нито Винс Флеминг. Стигнах до кухнята.

Инид не беше там, но Винс лежеше на пода. Гърбът на ризата му беше облян в кръв.

— Винс. — Коленичих до него. — Господи, Винс. — Помислих, че е мъртъв, но той тихо изстена. — Мили боже, жив си.

— Тери — промълви Винс. Дясната му буза беше притисната до пода. — Тя имаше… шибана пушка под одеялото. — Очите му бяха изцъклени и клепачите му се затваряха. От устата му течеше кръв. — Стана адски тъпо.

— Не говори. Ще се обадя на 911.

Намерих телефона, грабнах слушалката и набрах трите цифри.

— Има прострелян човек. — Казах адреса, настоях да побързат, не отговорих на другите въпроси на диспечерката и затворих.

— Той дойде — прошепна Винс, когато отново се наведох над него. — Джереми… Тя го посрещна на вратата. Дори не му позволи да влезе… Каза, че трябва да тръгнат веднага. Обади му се… след като ме простреля и му заръча да бърза.

— Джереми е бил тук?

— Чух ги да разговарят… — От устата му бликна още кръв. — Върна се. Тя не му разреши да влезе и да се изпикае. Не искаше той да ме види… Не му каза…

Какви ли мисли се въртяха в главата й? Чух, че Клейтън влезе в къщата.

— Мамка му, боли… — промълви Винс. — Шибана дърта кучка.

— Ще се оправиш.

— Тери — прошепна той толкова тихо, че едва го чух. Доближих ухо до устата му. — Грижи се за… Джейн. Чу ли…

— Дръж се, Винс. Дръж се.