Линуд Баркли
Няма време за сбогом (40)

39

Погледнато на картата, най-прекият ни маршрут беше да се отправим на север, да навлезем в Масачузетс, чак до Лий, оттам да се отправим на запад към щата Ню Йорк и после да се насочим към Олбъни и на запад към Бъфало.

Пътят щеше да ни преведе през Отис, на три километра от каменната кариера, където намериха колата на Патриша Биги.

— Искаш ли да видиш мястото? — попитах аз.

Винс беше включил устройството за засичане на радари и караше със сто и трийсет километра в час.

— Движим се много добре — отвърна той. — Защо не?

Въпреки че този път нямаше полицейски коли, които да маркират отбивката, успях да намеря тясната пътека. Доджът имаше по-добра проходимост и я премина по-бързо от моята кола и когато изкачихме и последното възвишение, където гората свършваше и се откриваше ръба на скалата, имах чувството, че ще полетим надолу в пропастта.

Винс обаче леко удари спирачки, спря и дръпна ръчната спирачка — нещо, което не го бях забелязвал да прави дотогава. Слезе, приближи се до края на скалата и погледна надолу.

— Намериха колата там, на дъното — казах аз и посочих.

Той кимна. Очевидно беше впечатлен.

— Ако аз трябваше да бутна кола с двама души вътре, не бих намерил такова хубаво място.

Пътувах с кобра.

Не, не с кобра, а със скорпион. Замислих се за старата индианска приказка, в която жабата се съгласява да помогне на скорпиона да премине реката, ако обещае, че няма да я убоде с отровното си жило. Скорпионът дава дума, но на половината разстояние, макар да знае, че и той ще загине, забива жилото си в жабата. Умирайки, жабата го пита: „Защо го направи?“. „Защото съм скорпион, такава ми е природата“ — отвръща той.

Запитах се дали и Винс няма да ме ужили?

Ако го направеше, едва ли щеше да го сполети същата участ като скорпиона. Винс умееше да оцелява.

* * *

Наближихме Мас Пайк. Чертичките на мобилния ми телефон показаха, че има обхват, и пак опитах да се обадя на Синтия. Тя не отговори и позвъних у дома, но без всъщност да очаквам, че ще бъде там.

Синтия не беше вкъщи.

Може би беше по-добре, че не мога да се свържа с нея. Предпочитах да й се обадя, когато имам реална новина. Вероятно след като пристигнехме в Йънгстаун, щях да имам.

Понечих да прибера телефона, който неочаквано иззвъня в ръката ми, и аз подскочих.

— Ало?

— Тери — каза Роли.

— Здравей.

— Чувал ли си се със Синтия?

— Говорих с нея, преди да тръгна, но тя не ми каза къде е. Двете с Грейс обаче звучаха добре.

— Преди да тръгнеш? Къде си?

— След малко ще стигнем до Мас Търнпайк край Лий. Отиваме в Бъфало, всъщност малко по на север оттам.

— С кого си?

— Дълга история, Роли. И изглежда ще става все по-дълга.

— Къде отиваш? — Той беше искрено разтревожен.

— Може би за зелен хайвер, но има вероятност да съм намерил семейството на Синтия.

— Шегуваш ли се?

— Не.

— Но, Тери, те трябва да са мъртви. Мина много време.

— Може би. Не знам. Може някой да е жив. Например Клейтън.

— Клейтън?

— Знам ли. Отиваме на адрес, където телефонът е регистриран на името на Клейтън Слоун.

— Тери, не трябва да си правиш експерименти. Не знаеш в какво се забъркваш.

— Вероятно. — Погледнах Винс и добавих: — Но съм с един човек, който знае как да се оправя в сложни ситуации.

Разбира се, ако самото присъствие на Винс Флеминг не беше сложна ситуация.

* * *

Прекосихме щата Ню Йорк, платихме за магистралата и не след дълго бяхме в Олбъни. И двамата искахме да хапнем нещо и да отидем до тоалетната, затова спряхме в крайпътен ресторант. Купих бургери и кока-коли и ги занесох в пикапа, за да ядем, докато пътуваме.

— Внимавай да не разсипеш нещо — предупреди ме Винс, който пазеше чист пикапа. Изглежда не беше убивал никого в колата и реших да приема това като добър знак.

Отправихме се на запад от Олбъни, прекосихме южните склонове на Адирондакските планини и ако не размишлявах за положението, в което се намирах, можех и да оценя гледката. След Ютика теренът стана равен. Веднъж бях карал по този път до Торонто, за да присъствам на конференция по въпросите на образованието, и ми се бе сторило, че тази отсечка продължава вечно.

Спряхме пак преди Сиракюз, но не загубихме повече от десетина минути.

Не разговаряхме много. Слушахме радио. Разбира се, Винс избра станцията. Предаваха предимно кънтри музика. Прегледах дисковете в отделението между предните две седалки.

— Нямаш ли „Карпентърс“?

Движението стана натоварено, когато наближихме Бъфало. Трябваше да поглеждам картата по-често, за да обясня на Винс как да заобиколи града. Не ми даде да карам. Той беше много по-агресивен шофьор от мен и бях готов да потисна страха си, щом това означаваше да стигнем бързо до Йънгстаун.

Подминахме Бъфало и продължихме към Ниагарския водопад. Не се отклонихме от магистралата, за да отделим време да посетим едно от чудесата на света. Поехме по Робърт Моузис Паркуей близо до Луистън. Забелязах болница. Голямото синьо „Б“ осветяваше нощното небе. Малко по на север от Луистън завихме по отбивката за Йънгстаун.

Преди да излезем от дома ми, не се сетих да запиша точния адрес на Клейтън Слоун от компютъра, нито принтирах картата. Тогава не знаех, че ще предприемем това пътуване. Йънгстаун обаче беше село, а не голям град като Бъфало и решихме, че бързо ще се ориентираме. Излязохме от Робърт Мос, минахме по Локпорт стрийт и на Мейн стрийт завихме на юг.

Забелязах бар и грил.

— Вероятно там има телефонен указател — предположих аз.

— Може да хапна нещо.

И аз бях гладен, но се чувствах много притеснен. Бяхме съвсем близо.

— Набързо — рекох аз.

Винс намери място за паркиране зад ъгъла. Върнахме се, влязохме вътре и ни лъхна мирис на бира и пилешки крилца.

Винс седна на стол до тезгяха и си поръча бира и крилца, а аз намерих телефон, но нямаше указател. Попитах бармана и той ми даде един, който държеше под тезгяха.

Адресът на Клейтън Слоун беше Ниагара Вю Драйв номер двайсет и пет. Спомних си го. Върнах указателя и попитах бармана как да стигнем дотам.

— Намира се на осемстотин метра южно по Мейн стрийт.

— Вляво или вдясно?

— Вляво. Завиеш ли надясно, ще се озовеш в реката, приятелю.

Йънгстаун беше на брега на река Ниагара, точно срещу канадския град Ниагара-на-езерото, известен с театралните си представления. Сетих се, че там се провежда фестивалът „Шоу“, посветен на Джордж Бърнард Шоу.

Явно щях да го посетя някой друг път. Откъснах месото на две крилца и изпих половин бира, но стомахът ми се беше свил.

— Не издържам. Да тръгваме — рекох на Винс.

Той хвърли няколко банкноти на тезгяха и излязохме от бара.

Фаровете на пикапа осветяваха пътните знаци и не след дълго забелязахме Ниагара Вю Драйв.

Винс зави наляво и подкара бавно по улицата, а аз гледах номерата.

— Двайсет и едно. Двайсет и три. Ето го. Двайсет и пет.

Вместо да спре пред къщата, Винс измина още стотина метра и едва тогава изключи двигателя и угаси фаровете.

На алеята пред къщата имаше кола, сребриста хонда „Акорд“ на пет години. Нямаше кафяв автомобил.

Ако Джереми Слоун се беше отправил към дома си, изглежда го бяхме изпреварили, освен ако колата му не беше в гаража.

Къщата беше разпростряна на всички страни, едноетажна, боядисана в бяло и по всяка вероятност построена през шейсетте години. Изглеждаше добре поддържана. Имаше веранда с два дървени шезлонга. Не беше богаташка, но очевидно бе удобна.

Имаше и леко наклонена рампа за инвалидни колички от алеята до верандата. Тръгнахме по нея и застанахме пред вратата.

— Как искаш да постъпим? — попита Винс.

— А ти как мислиш?

— Предпазливо — предложи той.

Лампите в къщата още светеха и ми се стори, че долових приглушени звуци на телевизор някъде вътре, затова нямаше да събудим никого. Вдигнах показалеца си към звънеца на вратата, но се поколебах.

— Време е за представление — подхвърли Винс.

Натиснах звънеца.