Линуд Баркли
Няма време за сбогом (3)

2

Очите на Грейс умоляваха, но тонът й беше строг.

— Татко. Аз съм. На осем. Години.

Запитах се откъде е научила метода да накъсва изречението на отделни думи, за да постигне драматичен ефект. Всъщност нямаше защо да се чудя. В семейството ни имаше предостатъчно драматизъм.

— Да, знам.

Овесените й ядки се размекваха и не беше докоснала портокаловия си сок.

— Другите деца ми се подиграват.

Отпих от кафето си. Бях си го сипал преди малко, но вече изстиваше. Кафемашината беше повредена и не работеше добре. Реших да си купя още едно кафе от „Дънкин Донътс“ по пътя за училище.

— Кой ти се подиграва?

— Всички.

— Всички? И какво правят? Свикват съвещание, идва директорът и им казва да ти се подиграват?

— Сега ти ми се подиграваш.

— Вярно е, признавам. Извинявай. Опитвам се да добия представа какъв е обхватът на проблема. Предполагам, че не са всички, а само така ти се струва. Но дори да са неколцина, разбирам, че се чувстваш неудобно.

— Така е.

— Приятели ли са ти?

— Да. Казват, че мама се държи с мен като с бебе.

— Майка ти е предпазлива. И много те обича.

— Знам, но вече съм на осем.

— Мама иска да бъде сигурна, че ще стигнеш жива и здрава до училището, това е всичко.

Грейс въздъхна и пораженски наведе глава. Къдрица от кестенявите й коси падна над кафявите й очи. Тя взе лъжицата и разбърка ядките в млякото.

— Но не е нужно да ме води на училище. Родителите водят децата си само ако са в детската градина.

Бяхме обсъждали този въпрос и се бях опитал деликатно да намекна на Синтия, че може би е време Грейс да ходи сама на училище, след като вече е в четвърти клас. Имаше много други деца, с които да върви. Нямаше да бъде сама.

— Защо ти не ме водиш? — попита Грейс и очите й заблестяха.

Рядко я водех на училище и обикновено я изпращах само до половината разстояние. Правех се, че се разхождам и не я наблюдавам, за да се уверя, че ще пристигне благополучно. И не казвахме на Синтия. Тя ми вярваше, че съм вървял с Грейс през целия път до училище „Феърмонт“ и съм стоял на тротоара, докато не влезе вътре.

— Не мога — отвърнах аз. — Трябва да бъда в моето училище в осем. Ако те заведа, преди да тръгна, ще трябва да чакаш отпред цял час. Майка ти започва работа в десет, затова за нея не е проблем. Понякога нямам първи час и мога да те водя.

Синтия бе уредила работното си време в „Памела“ така, че да бъде свободна всяка сутрин и да води дъщеря ни на училище. Тя не беше мечтала да работи в магазин за дамско облекло, собственост на най-добрата й приятелка от гимназията, но това й позволяваше по-кратък работен ден и можеше да се прибира у дома, преди да свършат часовете. Като отстъпка пред Грейс тя не я чакаше до вратата на училището, а на улицата. Оттам виждаше училището и не след дълго съзираше Грейс в тълпата. Беше се опитала да я убеди да й помахва, за да я забелязва веднага, но Грейс упорито отказваше.

Проблем възникваше, когато някой учител задържеше класа след биенето на звънеца — заради наказание или указания за домашното в последната минута. Грейс изпадаше в паника не защото майка й щеше да се тревожи, а защото можеше да влезе в училището да я търси.

— И телескопът ми се счупи — добави Грейс.

— Как така се счупи?

— Нещата, които го закрепват за статива, се разхлабиха. Затегнах ги, но сигурно пак ще се измъкнат.

— Ще го погледна.

— Трябва да следя за астероиди убийци. Няма да ги видя, ако телескопът ми е повреден.

— Добре, ще го оправя.

— Знаеш ли, че ако астероид падне на Земята, взривът ще бъде като от един милион ядрени бомби?

— Не мисля, че са чак толкова много, но ми е ясно, че ще стане много лошо.

— Когато сънувам кошмари, че на Земята пада астероид, мога да ги прогоня, ако преди да си легна проверя, че нищо не се приближава.

Кимнах. Истината беше, че не й бяхме купили скъп телескоп, а съвсем обикновен. Не искахме да похарчим цяло състояние за нещо, към което не бяхме сигурни, че дъщеря ни ще прояви интерес. Нямахме много пари за прахосване.

— Ами мама? — попита Грейс.

— Какво за нея?

— Трябва ли да ме води на училище?

— Ще говоря с нея.

— С кого ще говориш? — попита Синтия, която влезе в кухнята.

Изглеждаше добре тази сутрин. Красива. Тя беше поразителна жена и не можех да се нагледам на зелените очи, високите скули и огненочервените й коси. Измина много време от първата ни среща, но чарът й все още ме държеше в плен. Някои биха си помислили, че редовно прави гимнастика, но според мен безпокойството й помагаше да поддържа фигурата си. Тя изгаряше калории, като се тревожеше. Не тичаше за здраве, нито посещаваше фитнес център. И без това не можехме да си го позволим.

Както вече споменах, аз съм гимназиален учител по английски език и литература, а Синтия работи в магазин, въпреки че е завършила семейни науки и известно време беше социален работник. Ето защо не може да се каже, че сме червиви с пари. Имаме къща, достатъчно голяма за трима ни, в скромен квартал, само на няколко преки от дома, в който Синтия е израснала. Човек би предположил, че тя ще иска да живее далеч от родната си къща, но аз мисля, че предпочита да бъде наблизо, в случай че някой се върне и пожелае да установи контакт с нея.

И двете ни коли са на десет години, а ваканциите — евтини. Всяко лято ходим в бунгалото на чичо ми край Монпелие за една седмица, а преди три години, когато Грейс беше на пет, отидохме в Дисни Уърлд и отседнахме в евтин хотел, където след полунощ чухме как някакво момче казва на приятелката си да внимава със зъбите си.

Въпреки всичко смятам, че живеем добре и общо взето сме щастливи. Поне през повечето дни.

Нощите обаче понякога бяха трудни.

— Учителката на Грейс — излъгах аз.

— Защо искаш да говориш с учителката на Грейс? — попита Синтия.

— Мисля да отида на следващата родителска среща и да говоря с госпожа Ендърс. Последния път и аз имах родителска среща по същото време. Винаги става така.

— Тя е симпатична, много по-мила от миналогодишната учителка госпожа Фелпс. Струваше ми се малко злобна.

— Мразех я — присъедини се Грейс. — Караше ни да стоим на един крак по няколко часа, когато не слушахме.

— Трябва да тръгвам — заявих аз и отново отпих от студеното кафе. — Мисля, че се нуждаем от кафемашина.

— Ще видя какво предлагат в магазините.

Станах от масата и Грейс ме погледна отчаяно. Знаех какво иска от мен. Да говоря с майка й.

— Тери, виждал ли си резервния ключ? — попита Синтия.

— Какво?

Тя посочи празната кукичка на стената до вратата на кухнята, която водеше към малкия ни заден двор.

— Къде е резервният ключ?

Използвахме го, когато се разхождахме до пролива и не искахме да носим тежка връзка с дистанционни управления за коли и служебни ключове.

— Не знам. Грейс, ти ли си го взела?

Дъщеря ни все още нямаше ключ от къщата. Не й трябваше, защото Синтия я водеше и взимаше от училище. Тя поклати глава и гневно се втренчи в мен.

Свих рамене.

— Може би аз съм го оставил до леглото. — Приближих се до Синтия и вдъхнах уханието на косите й. — Ще ме изпратиш ли?

Тя ме последва до външната врата.

— Има ли нещо? — попита Синтия. — Добре ли е Грейс? Тази сутрин е много тиха.

Направих гримаса и поклатих глава.

— Нали знаеш. Вече е на осем години.

Синтия леко се дръпна назад и се наежи.

— Оплаква ти се от мен?

— Иска да се чувства малко по-независима.

— Ето какво било. Иска да говориш с мен, а не с учителката й.

Усмихнах се уморено.

— Другите деца й се подигравали.

— Ще го преживее.

Искаше ми се да кажа нещо, но бяхме обсъждали въпроса много пъти и доводите ми се бяха изчерпали.

Синтия наруши мълчанието.

— Знаеш, че светът е пълен с лоши хора.

— Знам, Синти, знам. — Положих усилия чувството на безсилие и отегчението да не прозвучат в гласа ми. — Но докога ще я водиш на училище? Докато стане на дванайсет? На петнайсет? И в гимназията ли ще я придружаваш?

— Ще мисля за това, когато му дойде времето — отвърна тя и след кратко мълчание добави: — Пак видях колата.

Колата. Винаги имаше кола.

По изражението ми Синтия видя, че не вярвам от това да излезе нещо.

— Мислиш, че съм луда.

— Не мисля, че си луда.

— Видях я два пъти. Кафява кола.

— Каква марка?

— Не знам. Обикновена. С тъмни стъкла. Когато минава покрай мен и Грейс, намалява.

— Спря ли? Шофьорът каза ли ти нещо?

— Не.

— Запомни ли регистрационния номер?

— Не. Първия път не обърнах голямо внимание, а вторият бях твърде развълнувана.

— Синти, вероятно е някой от квартала. Шофьорите трябва да намаляват, защото наблизо има училище. Спомняш ли си онзи ден, когато ченгетата дебнеха за скоростта? Искаха да накарат хората да не карат бързо по това време на деня.

Тя отмести поглед от мен и скръсти ръце на гърдите си.

— Ти не си навън всеки ден като мен и не знаеш.

— Знам само, че не правиш услуга на Грейс, ако не я оставиш сама да се грижи за себе си.

— Смяташ ли, че ако някой я дръпне в колата си, тя ще може да се защити? Осемгодишно момиченце?

— Как стигнахме от кафява кола, която минава покрай теб, до човек, който се опитва да отвлече дъщеря ни?

— Ти не приемаш тези неща сериозно като мен. И мисля, че за теб това е разбираемо.

Издух бузи и изпухтях.

— Няма да решим проблема сега. Трябва да тръгвам.

— Разбира се — отбеляза Синтия, без да ме поглежда. — Мисля да им се обадя.

Поколебах се.

— На кого?

— На онези от „Фатален срок“.

— Синти, изминаха три седмици, откакто излъчиха предаването. Ако някой имаше намерение да се обади с информация, вече щеше да го е направил. Пък и ако в телевизията получат интересни обаждания, ще се свържат с теб, защото ще искат да заснемат продължение.

— Въпреки това ще им се обадя. Не съм звъняла от известно време, затова този път може би няма да се ядосат. Може да са чули нещо и да са решили, че не е важно или че е някой откачен, а всъщност да е полезно. Провървя ни, че един следовател си спомня какво се е случило и прецени, че си заслужава случаят да се разгледа отново.

Обърнах я нежно към себе си и повдигнах брадичката й така, че очите ни да се срещнат.

— Добре. Прави, каквото смяташ, че трябва. Обичам те.

— И аз те обичам. Знам, че не ти е лесно да живееш с мен заради тези неща. И на Грейс й е трудно. Съзнавам, че безпокойството ми й се отразява, но предаването отново направи миналото съвсем реално за мен.

— Знам. Искам да живееш и за настоящето, а не постоянно да си обсебена от миналото.

Усетих, че раменете й потрепериха.

— Обсебена? Мислиш, че съм обсебена?

Избрах неподходяща дума. Един учител по английски език и литература би трябвало да измисли нещо по-добро.

— Не се дръж снизходително с мен — добави Синтия. — Мислиш, че знаеш какво е, но не е така. Не можеш да разбереш.

Не можех да възразя, защото това беше вярно. Наведох се, целунах косите й и отидох на работа.