Линуд Баркли
Няма време за сбогом (23)

22

Нямаше много хора, на които да се обадим.

Патриша Биги, майката на Синтия, беше единствената сестра на Тес. Родителите им, разбира се, бяха починали отдавна. Макар че е била омъжена за кратко, Тес нямаше деца и беше безсмислено да се опитваме да издирим бившия й съпруг. И без това вероятно нямаше да дойде на погребението, пък и тя не би искала негодникът да бъде там.

Тес не поддържаше връзка с колегите от „Пътно строителство“, където беше работила, преди да се пенсионира. А и според онова, което ни бе разказвала, нямаше приятели там. Не одобрявали либералните й възгледи. Членуваше в клуб по бридж, но Синтия нямаше представа кои са партньорите й, затова не се обадихме и там.

Оказа се, че не е необходимо да съобщаваме на никого за погребението. Смъртта на Тес Берман беше влязла в новините.

Излъчиха интервюта със съседи на засенчената от дърветата улица. Никой не бе забелязал нищо необикновено да се случва в квартала в часовете преди убийството.

— Чудна работа — каза единият пред телевизионните камери.

— Тук не стават такива неща — добави друг.

— Внимаваме и заключваме вратите и прозорците си нощем — заяви трети.

Може би ако Тес беше смъртоносно наръгана с нож от бивш съпруг или отхвърлен любовник, съседите щяха да се чувстват по-спокойни. Полицаите обаче съобщиха, че нямат представа кой го е извършил, нито какъв е мотивът.

Нямаше следи от влизане с взлом, нито от борба, с изключение на масата в кухнята, изместена леко накриво, и един съборен стол. Убиецът изглежда беше действал бързо. Тес се бе съпротивлявала една-две минути, достатъчно дълго нападателят да се спъне в масата и да преобърне стола. Ала после ножът беше попаднал в целта и тя бе паднала мъртва.

Ченгетата казаха, че трупът е лежал на пода двайсет и четири часа.

Замислих се какво бяхме правили, докато Тес бе лежала в локва от собствената си кръв. Подготвяхме се да си легнем, спахме, станахме, измихме си зъбите, слушахме сутрешните новини по радиото, отидохме на работа, обядвахме и прекарахме цял ден от живота си, докато тя е лежала мъртва.

Мислите ми дойдоха в повече.

Положих усилия да престана, но в съзнанието ми изникнаха не по-малко обезпокоителни теми. Кой я беше убил? Защо? Дали беше жертва на случаен нападател, или убийството й имаше връзка със Синтия и заплахата в бележката, написана преди толкова много години?

Къде беше визитката на Дентън Абагнейл? Да не би Тес да не я бе закачила на таблото, както ми каза? Или е решила, че няма да му се обади с повече информация, и я е изхвърлила?

На следващата сутрин, измъчван от тези и други въпроси, намерих визитната картичка, която детективът ни беше оставил, и се обадих на мобилния му телефон.

Доставчикът на услугата се намеси веднага, подкани ме да оставя съобщение и изказа предположение, че телефонът на абоната е изключен.

Опитах домашния му телефон. Отговори жена.

— Извинете, там ли е господин Абагнейл?

— Кой го търси?

— Госпожа Абагнейл ли се обажда?

— Кой е?

— Тери Арчър.

— Господин Арчър! — Гласът й прозвуча леко истерично. — Тъкмо щях да ви се обаждам!

— Госпожо Абагнейл, трябва да говоря със съпруга ви. Възможно е полицията вече да се е свързала с него. Снощи им дадох телефонния му номер и…

— Чували ли сте го?

— Моля?

— Чували ли сте се с Дентън? Знаете ли къде е?

— Не.

— Това не му е присъщо. Понякога му се налага да работи и нощем, но винаги ми се обажда.

Стомахът ми се сви от лошо предчувствие.

— Той беше у дома вчера късно следобед. Разказа ни докъде е стигнал с разследването.

— Знам. Позвъних му точно след като беше излязъл от вас. Каза ми, че някой му е оставил съобщение и ще се обади пак.

Спомних си, че телефонът му иззвъня, докато седеше във всекидневната ни, как предположи, че е съпругата му, за да му каже какво готви за вечеря, как го погледна, изненадан, че обаждането не е от дома му, и го остави на телефонния секретар.

— Обадиха ли му се?

— Не знам. Тогава за последен път говорих с него.

— Свързахте ли се с полицията?

— Едва не получих инфаркт, когато дойдоха сутринта, но беше заради някаква жена, убита в дома си близо до Дерби.

— Лелята на съпругата ми. Отидохме й на гости и я намерихме мъртва.

— Боже мой. Много съжалявам.

Замислих се какво да кажа, като се имаше предвид, че напоследък бях усвоил навика да крия разни неща от хората от страх, че ще ги разтревожа безпричинно. Тази политика обаче не ми се отплащаше.

— Госпожо Абагнейл, не искам да ви тревожа и съм убеден, че има абсолютно безобидна причина съпругът ви да не се е свързал с вас, но мисля, че трябва да се обадите на полицията.

Тя тихо възкликна.

— Кажете им, че съпруга ви го няма, макар да не е минало много време.

— Разбирам. Ще го направя.

— И ми се обадете, ако нещо се случи. Ще ви кажа номера на мобилния и домашния си телефон.

Тя ме помоли да изчакам, докато вземе нещо за писане. Предполагам, че съпругите на детективите винаги държат тефтерче и химикалка до телефона.

Синтия влезе в кухнята. Готвеше се да отиде в погребалното бюро. Тес, Господ да благослови душата й, бе уредила предварително тези въпроси, за да улесни максимално нещата за любимите си хора, и преди години беше платила погребението си. Прахът й трябваше да бъде разпръснат над пролива Лонг Айланд.

— Синти.

Тя не отговори. Не ми обръщаше внимание. Независимо че в това нямаше логика, тя си мислеше, че донякъде съм отговорен за смъртта на Тес. Дори аз се запитах дали нещо би се променило, ако веднага й бях разказал всичко, което знам. Щеше ли Тес да бъде в дома си, когато убиецът бе дошъл, ако Синтия знаеше как е платено за образованието й? Или и двете щяха да бъдат другаде, да работят заедно и може би да помагат на Абагнейл в разследването?

Нямаше как да знам. И трябваше да живея в неведение.

Разбира се, и двамата не бяхме на работа. Синтия си беше взела неопределен брой почивни дни от магазина за дамско облекло, а аз се обадих в училище и им казах, че ще отсъствам известно време и по-добре да ми намерят заместник. Който и да беше, желаех му успех в моите часове.

— От сега нататък няма да крия нищо от теб — обещах аз. — Случи се и нещо друго, за което трябва да знаеш.

Синтия спря, преди да излезе от кухнята, но не се обърна да ме погледне.

— Преди малко говорих със съпругата на Дентън Абагнейл. Изчезнал е.

Тя леко залитна на една страна, сякаш част от въздуха излезе от гърдите й.

— Какво каза? — попита.

Разказах й всичко.

Синтия протегна ръка и се подпря на стената, за да не загуби равновесие.

— Трябва да отида в погребалната агенция и да взема няколко решения в последната минута.

— Разбира се. Искаш ли да дойда с теб?

— Не — отвърна тя и излезе.

* * *

Известно време не знаех какво друго да правя, освен да се тревожа. Разчистих кухнята, разчистих къщата и безуспешно се опитах да закрепя телескопа на Грейс по-стабилно за статива.

Върнах се долу и погледът ми се спря на двете картонени кутии от обувки на масичката за кафе. Абагнейл ги беше върнал предишния ден. Взех ги, занесох ги в кухнята, сложих ги на масата и започнах да изваждам нещата едно по едно, както сигурно беше направил и той.

Когато бе разчистила дома си като ученичка, Синтия беше изсипала съдържанието на чекмеджетата и нощните шкафчета на родителите си в тези кутии. Като повечето чекмеджета те бяха хранилище за важни и незначителни неща, дребни монети, ключове, които вече не знаеш коя врата отварят, рецепти, талони, изрезки от вестници, копчета и стари писалки.

Клейтън Биги не беше сантиментален, но бе запазил странни неща като изрезки от вестници, например снимка на баскетболния отбор, където беше играл Тод. Още по-вероятно беше да е запазил нещо, свързано с риболова. Синтия ми бе казала, че четял спортната секция на вестниците и търсел новини за риболовни турнири и разкази за пътешествия в езера, където имало толкова много риба, че буквално скачала в лодките.

В кутията имаше пет-шест такива изрезки, които Синтия бе изровила от нощното шкафче на Клейтън преди години, преди мебелите и къщата да бъдат продадени. Запитах се кога ли ще осъзнае, че няма смисъл да ги пази повече. Разгърнах пожълтелите изрезки, като внимавах да не ги скъсам, за да видя какво пише в тях.

Нещо в едната привлече погледа ми.

Беше изрезка от страниците на „Хартфорд Кюрант“, статия за лов на риба с мухи по река Хаусатоник. Онзи, който я беше изрязал от вестника, по всяка вероятност Клейтън, го бе направил много старателно и беше прокарал ножиците надолу по краищата между първата и последната колонка. Историята беше публикувана над невидими обяви, наредени стъпаловидно в долния ляв ъгъл.

Стори ми се странно, че е останала новина, която не е свързана с риболова с мухи, но е подгъната в долния десен ъгъл.

Беше дълга само няколко сантиметра.

„Полицията все още не разполага с улики за смъртта на двайсет и седем годишната Кони Гормли от Шарън, блъсната от кола, избягала от местопроизшествието. Трупът й е бил захвърлен в канавката край магистрала 7 в неделя сутринта. Следователите са на мнение, че Гормли, неомъжена млада жена, която е работела в «Дънкин Донътс» в Торингтън, е вървяла по магистралата близо до моста Корнуол, когато е била блъсната от кола, пътуваща на юг късно в петък през нощта. Според полицаите тялото на Гормли е било преместено в канавката, след като е била блъсната. Детективите предполагат, че шофьорът може да е преместил трупа, вероятно за да не бъде забелязан веднага“.

Запитах се защо всичко друго около репортажа е прилежно изрязано, но самата статия е оставена непокътната. Датата на страницата на вестника беше 15 октомври 1982 година.

Разсъждавах по този въпрос, когато чух, че някой почука на вратата. Оставих изрезката, станах от стола и отидох да отворя.

Беше Кийша Цейлон, ясновидката, жената от телевизионното предаване, която необяснимо защо бе загубила способността си да долавя свръхестествени вибрации, щом беше разбрала, че продуцентите няма да й платят.

— Господин Арчър? — Още беше облечена неприсъщо за медиум, в делови костюм и без забрадка и огромни обеци на ушите.

Кимнах предпазливо.

— Аз съм Кийша Цейлон. Запознахме се в телевизията.

— Спомням си.

— Първо, искам да се извиня за случилото се там. Те бяха обещали да ми платят и това действително доведе до разногласие, но не трябваше да става пред съпругата ви.

Не казах нищо.

— Както и да е — продължи тя. Очевидно не очакваше, че ще трябва да говори и от мое име. — Факт е, че наистина знам неща, които бих искала да споделя с вас и съпругата ви, защото може да помогнат във връзка с изчезналото й семейство.

Пак не пророних нито дума.

— Може ли да вляза? — попита Кийша.

Щеше ми се да тресна вратата в лицето й, но после се сетих какво беше казала Синтия, когато отидохме при ясновидката. Беше изразила готовност да изглежда като глупачка, ако има вероятност дори едно на милион някой да й каже нещо полезно.

Разбира се, вече си бяхме изпатили от Кийша Цейлон, но фактът, че тя иска да говорим за втори път, ме накара да се запитам дали да не я изслушам.

Поколебах се за миг, после отворих широко вратата и я поканих да влезе. Насочих я към всекидневната, където Абагнейл беше седял преди няколко часа. Седнах срещу нея и кръстосах крака.

— Разбирам, че изпитвате недоверие — започна врачката, — но около нас непрекъснато витаят множество загадъчни сили, а само неколцина умеят да контактуват с тях.

— Аха.

— Когато науча информация, която може да бъде важна за човек, преживял тревожен период, се чувствам задължена да споделя прозрението. Това е единственото отговорно поведение, когато си благословен с такава дарба.

— Разбира се.

— Финансовото възнаграждение е на второ място.

— Предполагам. — Въпреки че имах добри намерения, когато позволих на Кийша Цейлон да влезе в дома ми, вече започвах да мисля, че съм направил грешка.

— Разбирам, че не ми вярвате, но наистина виждам разни неща.

Не беше ли моментът да каже: „Виждам мъртъвци“?

— И съм готова да ги споделя с вас и съпругата ви, ако искате — добави тя. — Но ще ви помоля да си помислите за някаква компенсация за мен, след като видях, че телевизията не желае да се обвърже с такъв ангажимент от ваше име.

— Какъв вид компенсация имате предвид?

Ясновидката повдигна вежди, сякаш не беше мислила за някаква определена сума, преди да почука на вратата ни.

— Хванахте ме натясно. Мислех си за нещо от порядъка на хиляда долара. Разбрах, че толкова щяха да ми платят от телевизията, преди да се откажат от задължението си.

— Ясно. Може би първо ще ми намекнете каква е информацията ви, а после ще реша дали заслужава хиляда долара.

Тя кимна.

— Струва ми се приемливо. Дайте ми една минута. — Врачката се облегна на възглавниците, повдигна глава и затвори очи. В продължение на трийсет секунди не помръдна и не издаде звук, сякаш бе изпаднала в унес, готова да се свърже със света на духовете. — Виждам къща.

— Къща — повторих аз. Сега вече нещата започваха да се конкретизират.

— На улица, където играят деца и има много дървета. Виждам възрастна дама, която минава покрай къщата, и възрастен мъж. С тях върви друг мъж, но по-млад. Може би е техен син. Мисля, че е Тод… Опитвам се да видя добре къщата, да се съсредоточа върху нея…

— Къщата бледожълта ли е?

Кийша Цейлон стисна още по-силно очи.

— Да.

— Боже мой. А капаците на прозорците зелени ли са? Тъмнозелени?

Тя леко наклони глава на една страна, сякаш проверяваше.

— Да.

— А на прозорците има ли сандъчета с цветя? И цветята петунии ли са? Можете ли да кажете? Много е важно.

Ясновидката бавно кимна.

— Да, точно така. Сандъчетата на прозорците са пълни с петунии. Знаете ли тази къща?

— Не, съчиних си всичко.

Кийша Цейлон ядосано отвори очи.

— Шибано копеле.

— Мисля, че приключихме.

— Дължите ми хиляда долара.

Нима очакваше да се хвана пак, след като веднъж вече ме беше преметнала със същия номер?

— Не мисля.

— Платете ми хиляда долара, защото… — Тя трескаво се опитваше да измисли нещо. — Знам и още нещо. Имах друго видение. За дъщеря ви, вашето момиченце. Тя ще бъде в голяма опасност.

— Голяма опасност?

— Да. Намира се в кола. Високо горе. Платете ми и ще ви кажа повече, за да я спасите.

Чух, че навън се тресна вратата на кола.

— И аз имам видение. — Докоснах с пръсти слепоочията си. — Виждам съпругата си, която всеки момент ще влезе през онази врата.

Така и стана. Синтия огледа всекидневната, без да пророни дума.

— Здравей, скъпа — безцеремонно рекох аз. — Помниш ли Кийша Цейлон, най-великата ясновидка в света? Искаше да продаде прозренията си за миналото, затова в последен измъчен опит да измъкне хиляда долара от нас скалъпи видение за бъдещето на Грейс. Опитва се да използва най-големите ни страхове, когато сме в отчаяно положение. — Погледнах ясновидката. — Нали така?

Тя не отговори.

— Какво стана в погребалното бюро? — обърнах се аз към Синтия, а после отново към врачката. — Леля й почина. Избрали сте абсолютно неподходящ момент.

И сетне нещата се развиха мълниеносно.

Синтия сграбчи жената за косите, издърпа я от дивана и я изблъска към външната врата.

Лицето й се зачерви от гняв. Кийша Цейлон беше едра, но Синтия я влачеше, сякаш бе сламена кукла. Без да обръща внимание на писъците и потока от обидни думи, който се лееше от устата й, Синтия отвори вратата и избута измамницата на стъпалата. Кийша Цейлон не успя да запази равновесие, спъна се, претърколи се надолу и полетя с главата напред към моравата.

— Остави ни на мира, лъжлива, алчна кучко! — изкрещя Синтия и тресна вратата. Очите й още бяха обезумели, когато ме погледна, докато си поемаше дъх.

Имах чувството, че изкараха въздуха от белите ми дробове.