Линуд Баркли
Няма време за сбогом (2)

1

Синтия стоеше пред двуетажната къща на Хикъри. Нямаше чувството, че вижда дома от детството си за пръв път от двайсет и пет години. Все още живееше в Милфорд и ходеше там от време на време. Беше ми показала къщата веднъж, след като се оженихме.

— Ето я — беше казала тя, като продължи да шофира. Дори и да спреше понякога, никога не заставаше на тротоара и не се взираше в сградата.

Много време беше изминало, откакто беше прекрачвала този праг.

Сега стоеше като вкоренена на тротоара и очевидно не беше в състояние да направи и една крачка към къщата. Исках да бъда до нея и да влезем заедно. Алеята за коли беше дълга само десетина метра, но се простираше четвърт век назад в миналото. Сякаш гледахме от обратната страна на бинокъл. Можехме да вървим цял ден и никога да не стигнем до края.

Останах на отсрещната страна на улицата и се втренчих в гърба и късата й червена коса. Имах заповеди.

Синтия не помръдваше, сякаш чакаше разрешение да се приближи. И то дойде.

— Добре. Госпожо Арчър, тръгнете към къщата. Не много бързо. И така, като че ли се колебаете, сякаш влизате за пръв път, откакто сте били четиринайсетгодишна.

Синтия погледна през рамо жената в джинси и маратонки и завързана на опашка коса, пъхната през отвора отзад на бейзболната й шапка. Тя беше една от тримата асистент-продуценти.

— Това наистина е първият път — рече Синтия.

— Хубаво. Не гледайте мен, а къщата. Тръгнете по алеята и мислете за времето отпреди двайсет и пет години, когато се е случило всичко.

Синтия се озърна към мен и изкриви лице в гримаса. Усмихнах й се вяло, сякаш я питах: „Какво да се прави?“.

Тя тръгна бавно по алеята. Ако камерата не беше включена, дали щеше да подходи така? Дали изпитваше смесица от решителност и мрачни опасения? Вероятно, но изглеждаше неискрена и принудена.

Докато се качваше по стъпалата и протягаше ръка към вратата обаче, видях, че трепери. Чувството беше искрено и предположих, че камерата няма да го улови.

Синтия сложи ръка на валчестата дръжка, превъртя я и се приготви да бутне вратата.

— Добре. Задръжте! — провикна се в същия миг младата жена с опашката, а после се обърна към оператора. — Чудесно. Да отидем вътре и да я заснемем, като влиза.

— Шегувате се, по дяволите — обадих се аз достатъчно високо, за да ме чуе целият екип — шест души плюс Паула Малой с искрящите зъби и костюм на Дона Каран, която отговаряше за видео и аудиозаписите. Паула се приближи към мен.

— Господин Арчър — рече тя, протегна ръце и ме докосна точно под раменете — характерният й похват. — Всичко наред ли е?

— Как можете да й причинявате това? Съпругата ми влиза в къщата за пръв път, откакто семейството й е изчезнало, по дяволите, а вие непрекъснато крещите „Стоп“.

— Тери — каза Паула и се промъкна по-близо до мен. — Може ли да ви наричам Тери?

Не отговорих.

— Тери, съжалявам, но трябва да нагласим камерата на позиция. Искаме да заснемем изражението на Синтия, когато влезе в къщата след всичките тези години, и държим да бъде неподправено и искрено. Мисля, че и вие двамата искате същото.

Добре го каза. Когато телевизионното новинарско-развлекателно предаване „Фатален срок“ не се занимаваше със странни, неразкрити престъпления от минали години, то преследваше знаменитости, шофиращи в нетрезво състояние, или попзвезди, които не бяха сложили предпазни колани на децата си. Като негов репортер Малой трябваше да бъде откровена и да показва нещата в истинската им светлина.

— Разбира се — уморено отвърнах аз и се замислих в по-далечна перспектива. Може би показването й по телевизията най-после щеше да даде на Синтия някои отговори. — Както прецените.

Паула показа съвършените си зъби и бързо прекоси улицата. Високите й токчета потракваха по настилката.

Правех всичко възможно да не се намесвам и да не преча, откакто със Синтия дойдохме тук. Бях си уредил свободен ден от училище. Директорът, моят дългогодишен приятел Роли Каръдърс, знаеше колко важно е това предаване за Синтия и беше намерил заместник за часовете ми по английски език и творческо писане. Синтия се обади, че няма да отиде на работа в „Памела“, магазина за дрехи, където работеше. По пътя закарахме осемгодишната ни дъщеря Грейс на училище. Щеше да й бъде интересно да наблюдава работата на снимачния екип, но представянето й в телевизионната продукция не беше част от личната трагедия на майка й.

Продуцентите бяха платили на обитателите на къщата, двойка пенсионери, които преди десетина години се бяха преместили там от Хартфорд, за да бъдат близо до яхтата си в пристанището на Милфорд, да я освободят за деня. Екипът махна украшенията и снимките от стените и се опита да й придаде колкото е възможно по-автентичен вид за времето, когато Синтия бе живяла там.

Преди да отплават с яхтата си, собствениците казаха няколко думи пред камерите.

— Трудно ми е да си представя какво се е случило тук. Питам се дали всички не са били накълцани на парчета в мазето — рече съпругът.

— Понякога ми се струва, че чувам гласове — допълни съпругата, — сякаш духовете им още се разхождат из къщата. Седя до масата в кухнята и изведнъж повява хлад, все едно майката, бащата или момчето минават покрай мен.

— Не знаехме какво се е случило тук, когато купихме къщата — продължи мъжът. — Беше препродадена три пъти. Научих какво е станало от вестниците в библиотеката в Милфорд. Чудя се защо момичето е било пощадено. Изглежда странно, не мислите ли?

Синтия го наблюдаваше, застанала до единия телевизионен микробус.

— Извинете — извика тя. — Какво искате да кажете?

— Тихо! — прошепна някой от екипа, но Синтия не искаше и да чуе.

— Не ми шъткай, по дяволите — тросна му се тя и отново се обърна към стареца. — Какво намеквате?

Той я погледна стреснато. Сигурно нямаше представа, че човекът, за когото говори, е там. Помощник-продуцентката хвана Синтия за лакътя и полека, но твърдо я заведе зад микробуса.

— Що за щуротии бръщолеви? — възмути се Синтия. — Какво се опитва да каже? Че имам нещо общо с изчезването на семейството си? Прекалено дълго търпя тези глупости и…

— Не се тревожете за него.

— Казахте, че правите предаването, за да ми помогнете да разбера какво се е случило с близките ми. Това е единствената причина да се съглася да участвам. Ще включите ли думите му? Какво ще помислят зрителите, като ги чуят?

— Не се безпокойте, няма да използваме кадрите — увери я асистентката.

Членовете на телевизионния екип сигурно се уплашиха, че Синтия ще си тръгне, без да са успели да заснемат и една минута с нея, затова я отрупаха с уверения и обещания, че щом излъчат предаването, със сигурност ще го види някой, който знае нещо. Често се случвало. Разкривали нерешени случаи от цялата страна.

След като я убедиха, че намеренията им са почтени и разкараха старците, най-после започнаха да снимат.

Последвах двамата оператори в къщата, и се дръпнах встрани, докато те заемаха позиции да уловят от различни ъгли изражението на мрачни предчувствия и дежа вю на Синтия. Предположих, че щом материалът стигне до телевизията, ще има много монтаж и може би щяха да направят образа зърнест и да преровят торбата с номерата си, за да извадят повече драматизъм за събитие, което телевизионните продуценти преди две десетилетия и половина биха намерили за предостатъчно драматично.

Заведоха Синтия на горния етаж в старата й стая. Тя изглеждаше вцепенена. Искаха кадри как влиза вътре и се наложи да я заснемат два пъти. Първия път вратата беше затворена и операторът чакаше в стаята, за да улови как тя предпазливо прекрачва прага. След това повториха епизода, този път откъм коридора. Камерата надничаше над рамото й, докато Синтия пристъпваше. Когато излъчеха предаването, зрителите щяха да видят, че операторът е използвал обектив „Рибешко око“, за да направи сцената още по-загадъчна и призрачна, сякаш очакваха да съзрат някого с дяволска маска, скрит зад вратата.

Паула Малой, която бе започнала кариерата си в метеорологичната прогноза, освежи грима си и оправи русите си коси. След това на нея и Синтия закачиха микрофони отзад на полите. Жиците се спускаха под блузите им и бяха защипани под яките. Паула допря рамо до Синтия, сякаш бяха стари приятелки, които неохотно си припомнят лошите моменти вместо добрите.

Двете влязоха в кухнята и камерите забръмчаха.

— Какво си мислехте? — попита Паула. — Не сте чули никакви звуци в къщата, брат ви не е горе. Слизате в кухнята и не виждате признаци на живот.

— Не знаех какво става — промълви Синтия. — Мислех си, че всички са излезли рано, татко е отишъл на работа, а мама е закарала брат ми на училище. Реших, че ми се сърдят, защото се бях държала лошо предната вечер.

— Били сте проблемно момиче в пубертета, така ли?

— Имах… моменти. Вечерта излязох с момче, което родителите ми не одобряваха. Пих алкохол. Не бях като някои други деца обаче. Обичах родителите си и мисля, че… — Гласът й стана дрезгав. — И те ме обичат.

— В полицейските доклади от онова време пише, че сте се скарали с родителите си.

— Да, защото не се прибрах у дома, както обещах, и ги излъгах. Наговорих им ужасни неща.

— Какви?

Синтия се поколеба.

— Децата казват на родителите си неща, които всъщност не мислят.

— И къде предполагате, че са днес, две и половина десетилетия по-късно?

Синтия тъжно поклати глава.

— И аз това се питам. Не минава ден, без да си задам този въпрос.

— Ако са живи и искате да им кажете нещо чрез „Фатален срок“, какво е то?

Объркана, Синтия безнадеждно погледна през прозореца на кухнята.

— Погледнете в камерата — рече Паула Малой и сложи ръка на рамото й. Аз бях встрани и едва се сдържах да не вляза в кадър и да излича престореното й изражение. — Кажете им нещо, попитайте ги след толкова много години.

Синтия погледна с блеснали очи към камерата и отначало не можа да каже нищо друго, освен:

— Защо?

— Защо какво, Синтия? — подкани я Паула след драматична пауза.

— Защо — повтори Синтия, полагайки усилия да се успокои — ме оставихте? Ако сте живи и имате възможност, защо не се свързвате с мен? Защо не ми оставихте бележка? Защо поне не се сбогувахте?

Усетих напрежението на екипа и продуцентите. Всички бяха затаили дъх. Знаех какво си мислеха. Предаването щеше да стане страхотно. Ненавиждах ги, че използват нещастието на Синтия и употребяват страданията й за развлекателни цели, защото в края на краищата, ставаше дума за развлечение, но си замълчах. Съзнавах, че Синтия вероятно разбира, че те се възползват от нея и за тях тя е само поредната история, начин да запълнят половинчасово предаване. Но беше готова да бъде използвана, ако това означаваше, че някой ще се обади и ще хвърли светлина върху миналото й.

По желание на организаторите на шоуто Синтия беше донесла две огънати картонени кутии от обувки, пълни със спомени — изрезки от вестници, избелели снимки, фотографии на съученици, бележници, всевъзможни неща, които бе успяла да вземе от дома си, преди да отиде да живее при леля си, сестрата на майка й, Тес Берман.

Накараха я да седне до масата в кухнята, да отвори кутиите, да извади спомените един по един и да ги нареди като картинен ребус, като започне от краищата и се придвижва към средата.

В колекцията й обаче нямаше крайни късове, които да реди от периферията към центъра. Вместо хиляда къса от една картонена мозайка, тя сякаш имаше по едно парче от хиляда ребуси.

— Това сме ние — каза тя и показа снимка — на къмпинг във Върмонт.

Камерата се приближи към разрошените Тод и Синтия, които стояха от двете страни на майка си. Зад тях се виждаше палатка. Синтия изглеждаше на пет, а брат й на седем години. Лицата им бяха изцапани. Майка им се усмихваше гордо. Косата й беше прибрана под забрадка на червени и бели карета.

— Нямам снимка на баща си — тъжно добави Синтия. — Все той ни снимаше. Но си спомням как изглеждаше. Още е пред очите ми с меката си шапка и тънките мустачки. Красив мъж. Тод прилича на него.

Тя взе пожълтяла изрезка от вестник и внимателно я разгърна.

— Намерих я в чекмеджето на баща ми. Едно от малкото неща там. — Камерата отново се приближи и се фокусира върху правоъгълника хартия. Беше избеляла, зърнеста, черно-бяла снимка на училищен баскетболен отбор. Дванайсетина момчета гледаха към обектива. Някои се усмихваха, а други правеха смешни физиономии. — Татко сигурно я е запазил, защото Тод е на нея, въпреки че името му не е записано в надписа. Баща ми се гордееше с нас. Непрекъснато ни го повтаряше. Обичаше да се шегува, че ние сме най-хубавото семейство, което има.

После взеха интервю от моя директор, Роли Каръдърс.

— Пълна загадка. Познавах Клейтън Биги. Ловихме риба няколко пъти. Той беше добър човек. Не мога да си представя какво се е случило с тях. Може би в страната вилнее сериен убиец и семейството на Синтия е било на неподходящо място в неподходящ момент.

Разговаряха и с леля Тес.

— Изгубих сестра, зет и племенник, но Синтия загуби много повече. Тя успя да превъзмогне трудностите и се оказа страхотен човек.

Продуцентите удържаха на обещанието си и не излъчиха коментара на мъжа, който живееше сега в къщата на Синтия, но намериха друг. Той каза нещо почти също толкова зловещо.

Синтия беше стъписана, когато две седмици по-късно гледа предаването и видя детектива, който я беше разпитвал, след като съседката госпожа Джеймисън се бе обадила на полицията. Вече не работеше и живееше в Аризона. В долната част на екрана пишеше: „Пенсиониран детектив Бартоломю Финли“. Той беше водил разследването и след година, в която не стигна доникъде, беше махнал папките от бюрото си. Продуцентите изпратиха екип от филиала си във Финикс, за да заснемат коментара му по случая пред лъскава каравана.

— Въпросът, който не ми дава покой, е защо тя оцеля. Разбира се, при положение че останалите от семейството са мъртви. Не вярвам на теорията, че някое семейство би зарязало детето си ей така. Разбирам да изгонят проблемно хлапе. Случва се непрекъснато. Но да си направят труда да изчезнат само за да се отърват от нея? Не се връзва. Ето защо подозирам нещо нередно. И това пак ме връща към основния въпрос. Защо тя е останала жива? Версиите не са много.

— Какво искате да кажете? — чу се гласът на Паула Малой, въпреки че камерата не се отмести от лицето на Финли. Въпросите й бяха вмъкнати по-късно, защото тя не беше изпратена в Аризона да вземе интервю от детектива.

— Замислете се.

— За какво да се замислим?

— Само това ще кажа.

Когато видя предаването, Синтия се вбеси.

— Господи, пак ли? — изкрещя тя на телевизора. — Кучият син намеква, че аз имам нещо общо с изчезването им. Слушам тези слухове от години. А проклетата Паула Малой обеща, че няма да излъчват такива неща!

Успях да я успокоя, защото като цяло предаването беше позитивно. Кадрите, където Синтия се разхождаше из къщата и разказваше на Паула какво й се е случило в онзи ден, бяха искрени и правдоподобни.

— Ако някой знае нещо, няма да се повлияе от приказките на някакво задръстено пенсионирано ченге — уверих я аз. — Всъщност думите му може да подтикнат някого да проговори, за да го опровергае.

Програмата продължи, но по същото време излъчваха финала на някакво риалити шоу с група дебели кандидати за рок звезди, които трябваше да живеят под един покрив и да се надпреварват кой ще свали повече килограми, за да спечели договор за запис на компактдиск.

Предаването свърши и Синтия седна да чака до телефона. Надяваше се, че някой, който знае нещо, веднага ще се обади в телевизията, продуцентите ще се свържат с нея, преди слънцето да изгрее на другия ден, загадката ще бъде разкрита и най-после ще научи истината.

Нямаше обаче други обаждания, освен от една жена, която заяви, че семейството й е било отвлечено от извънземни, и някакъв мъж, който изказа предположението, че родителите на Синтия са минали през разкъсване в тъканта на времето и в момента или бягат от динозаври, или промиват мозъците им в бъдещето, както във филма „Матрицата“.

Никой не се обади с правдоподобна история.

Очевидно хората, които знаеха нещо, не бяха гледали предаването. Или ако го бяха гледали, не искаха да говорят.

Първата седмица Синтия се обаждаше на продуцентите на „Фатален срок“ всеки ден. Те се държаха любезно и отговаряха, че ако чуят нещо, ще се свържат с нея. Втората седмица тя започна да им звъни през ден, но те взеха да се дразнят и повтаряха, че няма смисъл да им се обажда и ако нещо се появи, те ще й съобщят.

Занимаваха се с нови истории и нейният разказ скоро се превърна в стара новина.