Линуд Баркли
Няма време за сбогом (16)

15

— Дентън Абагнейл — добави детективът. — Госпожа Арчър ми разказа много подробности, но бих искал да задам няколко въпроса и на вас.

— Разбира се — отвърнах аз, вдигнах пръст да му направя знак да почака и се обърнах към Синтия. — Може ли да поговорим за минутка?

— Бихте ли ни извинили? — попита тя и Абагнейл кимна.

Изведох я на стъпалата пред външната врата. Къщата ни беше малка и предположих, че ако сме в кухнята, Абагнейл ще чуе разговора ни. Опасявах се, че той ще бъде доста разгорещен.

— Какво става, по дяволите? — попитах аз.

— Няма да чакам нещо да се случи и да се чудя какво ще стане. Реших да поема контрола върху положението.

— Какво очакваш да открие? Синтия, следата е стара и отдавна е изстинала. Изминали са двайсет и пет години.

— О, благодаря. Бях забравила.

Изтръпнах.

— Шапката не се появи преди двайсет и пет години, а тази седмица — продължи Синтия. — А телефонното обаждане беше онази сутрин, докато ти водеше Грейс на училище.

— Скъпа, дори да смятах, че да наемем частен детектив е добра идея, не виждам как ще си го позволим. Колко иска той?

Тя ми съобщи дневната му тарифа.

— Плюс разходите му.

— Добре, но колко дълго ще използваме услугите му? Седмица? Месец? Шест месеца? Той може да разследва цяла година и пак да не стигне доникъде.

— Можем да пропуснем някоя вноска по ипотеката. Спомняш ли си писмото, което банката ни изпрати по Коледа? Предложиха ни да пропуснем вноската за януари и да я разсрочим до края на годината. Може да го направят отново и това ще бъде подаръкът ми за идната Коледа. Тази година няма да ми купуваш нищо.

Погледнах в краката си и поклатих глава. Не знаех как да постъпя.

— Какво ти става, Тери? Една от причините да се омъжа за теб беше, че си човек, който винаги ще бъде на моя страна, който знае обърканата ми история, ще ме подкрепя и ще бъде моя опора. И години наред ти беше точно това. Напоследък обаче усещам, че май вече не си този човек, уморил си се. И вероятно дори не си сигурен, че ми вярваш.

— Синтия, недей…

— Може би това е една от причините, поради които наех частен детектив. Той няма да ме съди. Няма да мисли, че съм откачена.

— Не съм казал, че си…

— Не е необходимо. Видях го в очите ти, когато реших, че онзи мъж е брат ми. Смяташ, че губя разсъдъка си.

— Господи! Наеми проклетия си частен детектив.

Така и не видях шамара. Вероятно и Синтия не възнамеряваше да ме зашлеви. Замахна неволно в изблик на гняв, докато стояхме там, на стъпалата. И после мълчаливо се втренчихме един в друг. Тя изглеждаше стъписана и закри с ръце отворената си уста.

— Трябва да съм благодарен, че не беше бекхендът ти — отбелязах аз. — Инак сега нямаше да стоя на краката си.

— Тери, не знам какво ми стана. Загубих си ума за миг.

Придърпах я към себе си и зашепнах в ухото й:

— Съжалявам. Винаги ще ти бъда опора и ще те подкрепям.

Тя ме прегърна и притисна глава до гърдите ми. Бях убеден, че ще хвърлим парите си на вятъра. Но дори ако Дентън Абагнейл не откриеше нищо, може би Синтия се нуждаеше от него. Вероятно имаше право, че това е начинът да поеме контрола върху положението.

Поне за известно време. Докогато можехме да си го позволим. Бързо пресметнах наум и изчислих, че месечната вноска по ипотеката плюс отказването от видеофилми под наем за следващите два месеца ще ни купят една седмица от времето на Абагнейл.

— Ще го наемем — заявих и Синтия ме прегърна още по-силно.

— Ако скоро не открие нищо, ще го отпратим.

— Какво знаем за него? Надежден ли е? Може ли да му се вярва?

Тя се отдръпна от мен и подсмръкна. Извадих кърпичка от джоба си и й я дадох. Избърса очите си и се изсекна.

— Обадих се на „Фатален срок“. Поисках да говоря с продуцентката. Започна да се оправдава, като разбра, че съм аз, помисли, че ще вдигна скандал за ясновидката, но аз я попитах дали използват детективи и тя ми го препоръча. Не са прибягвали до услугите му, но са правили предаване за него. Изглеждал способен.

— Тогава да говорим с него.

Абагнейл седеше на дивана и разглеждаше кутиите със спомените на Синтия, но стана, когато влязохме. Видях, че забеляза зачервената ми буза, но умело го прикри.

— Дано нямате нищо против, че разглеждах нещата ви — каза той. — Бих желал да им отделя повече време, ако, разбира се, сте взели решение дали желаете помощта ми.

— Да, искаме да се опитате да разберете какво се е случило със семейството на Синтия — отвърнах аз.

* * *

— Няма да ви давам празни надежди. — Абагнейл говореше бавно, натъртваше на всяка дума и от време на време записваше нещо в тефтерчето си. — Следата е изстинала отдавна. Ще прочета полицейското досие и ще говоря с всеки, който си спомня, че е работил по случая, но не трябва да храните големи очаквания.

Синтия кимна сериозно.

— Не смятам, че оттам ще изскочат много неща — продължи детективът и посочи кутиите, — които да разкрият някакви улики, поне не веднага. Но все пак бих искал да ги разгледам по-подробно, ако не възразявате.

— Не, разбира се — отговори Синтия, — стига да ми ги върнете.

— Естествено.

— Какво мислите за шапката?

Шапката, която според Синтия принадлежеше на баща й, беше на дивана до Абагнейл.

— Първо бих ви посъветвал да смените ключалките и да сложите секретни брави на вратите.

— Вече започнах. — Бях се обадил на двама ключари и чаках да видя кой пръв ще свърши работата.

— Независимо дали това е шапката на баща ви или не, някой е влизал тук и я е оставил. Имате дъщеря и къщата ви трябва да бъде обезопасена колкото е възможно по-добре. — Абагнейл говореше тихо и успокояващо. — Що се отнася до шапката, мога да я занеса в частна лаборатория, където да се опитат да я изследват за ДНК, да намерят косми и пот в подплатата, но няма да бъде евтино и вие, госпожо Арчър, ще трябва да дадете проба за сравнение. Ако се окаже, че има връзка между вашата ДНК и откритата по шапката, това ще потвърди, че тя е на баща ви, но няма да ни каже къде е или дали е жив.

Погледнах Синтия и видях, че е впечатлена.

— Защо не оставим това за по-нататък? — предложих аз.

Детективът кимна.

— И аз бих ви посъветвал така, поне засега. — Мобилният телефон в сакото му иззвъня. — Извинете ме за минута. — Той отвори телефона, видя кой го търси и отговори. — Да, любима? — Заслуша се и кимна. — О, звучи чудесно. Със скаридите? — усмихна се Абагнейл. — Само не прекалявай с подправките. Добре. Ще се видим след малко. — Затвори телефона и го прибра. — Съпругата ми се обади да ми каже какво ще готви за вечеря.

Синтия и аз се спогледахме.

— Скариди в сос с черен пипер — усмихна се той. — Кара ме да тръпна в очакване. Госпожо Арчър, имате ли снимки на баща си? Дадохте ми няколко на майка ви и една на брат си, но не видях Клейтън Биги.

— Боя се, че нямам негови снимки.

— Ще проверя в Държавната автомобилна инспекция. Не знам от колко отдавна пазят архивите си, но вероятно ще имат снимки. Бихте ли ми разказали повече за маршрутите, по които е пътувал?

— Оттук до Чикаго. Зареждаше ремонтни работилници.

— Не знаете ли точно къде?

Синтия поклати глава.

— Бях малка и не разбирах точно с какво се занимава. Знаех само, че през повечето време пътува. Веднъж ми показа снимка на сградата „Ригли“ в Чикаго. Мисля, че има една в кутията.

Детективът кимна, затвори тефтерчето и го пъхна в джоба си, а после ни даде по една визитна картичка. Взе кутиите и стана.

— Скоро ще ви се обадя и ще ви кажа докъде съм стигнал. Бихте ли ми платили сега за три дни? Не очаквам да намеря отговори на въпросите за толкова кратко време, но може би ще добия представа дали ще мога да ви помогна.

Синтия извади чековата книжка от чантата си, написа чек и му го даде.

— Мамо? — извика Грейс от горния етаж. — Може ли да дойдеш за малко? Излях нещо върху бюрото си.

— Ще изпратя господин Абагнейл до колата му — предложих аз.

Детективът отвори вратата на автомобила си и се приготви да седне зад волана.

— Синтия спомена, че искате да говорите с леля й Тес — рекох аз.

— Да.

Ако не желаех усилията му да бъдат прахосани напразно, той трябваше да знае колкото е възможно повече.

— Наскоро тя ми каза нещо, което не съм споделил със Синтия.

Абагнейл зачака. Разказах му за анонимните парични дарения.

— Ще се обадя на Тес да ви очаква — добавих аз. — И ще я предупредя да не премълчава нищо.

— Благодаря. — Той се качи в колата, затвори вратата и смъкна стъклото. — Вярвате ли й?

— На Тес ли? Да. Тя ми показа бележката и пликовете.

— Не, на съпругата си. Вярвате ли й?

Прокашлях се.

— Разбира се.

Детективът протегна ръка към предпазния колан и си го сложи.

— Веднъж една жена ме повика да намеря някого. Отидох и познайте кого ме помоли да открия?

Зачаках.

— Елвис Пресли. Мисля, че беше през 1990 г. и той беше мъртъв от тринайсет години. Жената живееше в голяма къща, имаше много пари и й хлопаше дъската. Не познаваше лично Елвис и нямаше абсолютно никаква връзка с него, но беше убедена, че Краля е жив и я чака да го намери и спаси. Можех да работя за нея една година и да се опитвам да го открия. Дамата щеше да ми осигури средства да се оттегля преждевременно от работа, Бог да я благослови, но трябваше да откажа. Тя се разстрои много, затова й обясних, че вече са ме наемали да намеря Елвис и съм го открил. Той е добре, но иска да изживее спокойно остатъка от дните си на този свят.

— Тя как го прие?

— Изглежда повярва. Разбира се, може да се е обърнала към друг детектив, който все още работи по случая. — Абагнейл се подсмихна. — Голям образ.

— Какво искате да кажете, господин Абагнейл?

— Съпругата ви искрено иска да разбере какво се е случило с родителите и брат й. Не бих взел чек от човек, за когото мисля, че се опитва да ме мотае. Тя не го прави.

— Така е, но жената, която ви е помолила да намерите Елвис, мотаеше ли ви, или искрено вярваше, че той е жив?

Детективът се усмихна тъжно.

— Ще ви се обадя след три дни или веднага щом науча нещо интересно.