Линуд Баркли
Няма време за сбогом (28)

27

Рона Уедмор се обади на няколко места, като през повечето време стоя навън, на алеята за коли, за да не чуем какво говори.

Синтия бе разрешила на Уедмор да докара Грейс от училище и в къщата останахме тримата с дъщеря ни да размишляваме върху най-новото развитие на нещата. Грейс беше в кухнята и докато си приготвяше закуска от препечена филия и фъстъчено масло, попита коя е мускулестата жена, която говори по телефона.

— От полицията е — отвърнах аз. — И едва ли ще й хареса, че я наричаш грамадна.

— Няма да й го кажа в очите. Защо е тук? Какво става?

— Не сега — сгълча я Синтия. — Вземи си закуската и отиди в стаята си, моля те.

— Да — потвърдих аз.

Синтия се вгледа в мен.

— Ти ли написа бележката? Затова ли скри пишещата машина?

— Господи, Синти. Скрих я, защото се запитах дали не си я написала ти.

Тя отвори широко очи от изумление.

— Това по-шокиращо ли е, отколкото да мислиш, че съм я написал аз?

— Не аз се опитах да скрия пишещата машина, а ти.

— Направих го, за да те предпазя.

— Какво?

— В случай, че ти си написала бележката. Не исках полицията да знае.

Синтия не отговори веднага и бавно обиколи стаята няколко пъти.

— Опитвам се да го проумея, Тери. Казваш, че аз съм написала бележката? И че ако е така, винаги съм знаела къде са родителите ми и брат ми? В каменоломната?

— Не… непременно.

— Не непременно? Тогава какво по-точно мислиш?

— Честна дума, Синти, вече не знам какво да мисля. Но щом видях писмото, разбрах, че е напечатано на моята пишеща машина. Не съм го написал аз. Оставаше ти, освен ако някой не е влязъл и не го е напечатал на пишещата машина, за да изглежда така, сякаш ти или аз сме го написали.

— Вече знаем, че някой е бил тук. Шапката, съобщението по електронната поща. Но въпреки това ти мислиш, че аз съм го направила?

— Не го мисля.

Синтия ме погледна в очите съвършено сериозно.

— Мислиш, че съм убила семейството си?

— За бога.

— Това не е отговор.

— Не мисля.

— Но ти е минавало през ума, нали? Понякога си се питал дали е възможно.

— Не, но напоследък се питам дали стресът, който преживяваш, и бремето през всичките тези години не са те накарали… да мислиш, да възприемаш или може би да правиш неща, които не са напълно разумни. Когато видях, че писмото е напечатано на моята пишеща машина, се запитах дали например не си го направила, за да накараш полицията отново да се заинтересува от случая и най-после да разкрие истината.

— И да ги пратя за зелен хайвер? Защо бих избрала точно онова място?

— Не знам.

Някой почука на стената пред стаята и детектив Рона Уедмор влезе вътре. Нямах представа колко време е стояла там и е слушала.

— Решено е. Ще изпратим водолази — съобщи тя.

* * *

Беше го уредила за следващия ден. Полицейски водолазен екип щеше да бъде на мястото в десет сутринта. Синтия придружи Грейс до училище и помоли една съседка да я вземе след часовете и да я заведе в дома си, в случай че не се върнем навреме.

Обадих се в училище, свързах се с Роли и му казах, че ще отсъствам.

— Господи, сега пък какво има? — попита той.

Обясних му къде ще ходим и добавих, че в езерото на дъното на каменоломната ще се спуснат водолази.

— Ще мисля за вас. Тази история няма край. Защо не ти намеря заместник за следващата седмица? Познавам двойка наскоро пенсионирали се учители, които ще дойдат.

— Само да не е онази, която заеква. Учениците са я изяли жива. Хей, това е малко неочаквано, но искам да те питам нещо.

— Казвай.

— Името Кони Гормли говори ли ти нещо?

— Коя?

— Била е убита няколко месеца преди Клейтън, Патриша и Тод да изчезнат. Изглежда е била блъсната от кола, но всъщност не е било точно така.

— Не знам за какво говориш. Как така изглежда, че била блъсната от кола, но всъщност не е? И какво общо има със семейството на Синтия?

Гласът му прозвуча раздразнено. Проблемите ми и конспирациите, въртящи се около тях, започваха да му писват.

— Не знам дали има нещо общо. Само питам. Познавал си Клейтън. Той споменавал ли е нещо за произшествието?

— Не. Не си спомням. Бих го запомнил.

— Добре. Благодаря, че ще ми намериш заместник. Длъжник съм ти.

Синтия и аз потеглихме скоро след разговора ми с Роли. Трябваше да пътуваме повече от два часа на север. Преди полицаите да вземат анонимното писмо в найлоново пликче за веществени доказателства, ние прекопирахме картата на друг лист, за да знаем къде отиваме. Не спряхме никъде да пием кафе или да хапнем нещо, защото бързахме да отидем навреме.

Човек би си помислил, че ще разговаряме през целия път и ще обсъждаме какво може да намерят водолазите, но и двамата мълчахме. Всеки беше погълнат от мислите си. Питах се какво ще намерим в каменоломната, дали ако там долу наистина има трупове, ще са на семейството на Синтия и дали нещо ще покаже кой ги е хвърлил там.

И дали този човек все още е жив.

Отправихме се на изток, щом минахме Отис, който всъщност не беше истински град, а само няколко къщи и магазини, разположени покрай лъкатушещото двулентово шосе към Лий и масачузетската магистрала. Търсехме тесния път за каменоломната Фелс и не беше трудно да го намерим. На разклона бяха спрели две патрулни коли от щата Масачузетс.

Смъкнах стъклото и обясних кои сме. Единият полицай се върна в колата си, говори с някого по радиопредавателя, а после дойде при нас и каза, че детектив Уедмор вече е на мястото и ни очаква. Посочи нататък по пътя, обясни, че след километър и половина има тясна затревена отбивка, която води наляво и нагоре, и добави, че ще намерим Уедмор там.

Карах бавно. Пътят беше покрит с чакъл и когато стигнахме до отбивката стана още по-тесен. Завих и чух как високите треви жулят долната част на колата. Поехме нагоре по хълма. От двете ни страни се извисяваха големи дървета. След петстотин метра теренът се изравни и се откри пространство, от което дъхът ни секна.

Намирахме се пред огромен каньон. След двайсетина метра земята се спускаше стръмно надолу. Не виждахме дали на дъното има езеро.

На мястото вече бяха пристигнали други две коли, полицейска патрулка от Масачузетс и голям автомобил без опознавателни знаци, който беше на Уедмор. Тя се беше облегнала на вратата и разговаряше с ченгето от другата кола.

Видя ни и тръгна към нас.

— Не се приближавайте — предупреди ни Уедмор. — Склонът е страшно стръмен.

Бавно слязохме от колата, сякаш ако изскочехме бързо, земята щеше да се срути.

— Насам — рече Уедмор. — Някой от вас има ли проблем с височините?

— Малко — отвърнах аз. Говорех по-скоро за Синтия, отколкото за себе си, но тя ни увери, че й няма нищо.

Направихме няколко крачки към ръба на пропастта и видяхме водата на дъното. Езерото беше малко, може би осем-девет акра. Преди години районът е бил изкопан за камъни и чакъл и ямата е била оставена да се пълни с дъждовна вода и от изворите, след като фирмата се бе преместила на друго място. В облачен ден като този беше трудно да се определи какъв цвят е водата. Днес беше сива и неподвижна.

— Картата и писмото показват, че ако изобщо намерим нещо, то ще бъде там. — Уедмор посочи надолу покрай скалата, на която стояхме.

Усетих, че ми се зави свят.

Във водата имаше жълта надувна лодка, дълга пет метра, с малък извънборден мотор отзад. В лодката седяха трима души. Двама бяха в черни неопренови костюми, водолазни маски и кислородни бутилки на гърба.

— Трябваше да се приближат от друга посока — обясни Уедмор и посочи отсрещната страна на каменоломната. — Там има друг път, който идва от север и стига до водата, така можеха по-лесно да спуснат лодката. Гледат ни. — Тя махна на мъжете — не приятелски, а за да им даде знак — и те отвърнаха. — Ще започнат да търсят под тази точка.

— Какво ще търсят? — попита Синтия.

Уедмор й хвърли такъв поглед, сякаш щеше да я наругае, но беше достатъчно тактична, за да осъзнае, че има работа с жена, която е преживяла много.

— Предполагам, че кола. Ако там има кола, ще я намерят.

Езерото беше малко и вятърът не можеше да предизвика големи вълни, но хората в лодката хвърлиха котва, за да не бъде отнесена от мястото. Двамата водолази скочиха във водата и след миг се скриха от погледа ни. Мехурчетата на повърхността бяха единственото доказателство, че са там.

На върха на скалата повя студен вятър. Приближих се до Синтия и я прегърнах. За моя изненада и облекчение тя не отблъсна ръката ми.

— Колко дълго могат да останат под водата? — попитах аз.

Уедмор повдигна вежди в недоумение.

— Не знам, но съм сигурна, че имат много повече кислород, отколкото им трябва.

— Ако намерят нещо, ще могат ли да го извадят?

— Зависи. Може да ни потрябват повече технически средства.

Уедмор се свърза по предавателя с човека в лодката.

— Какво става? — попита тя.

Мъжът заговори в малка черна кутия.

— Засега нищо — разнесе се гласът му от предавателя на Уедмор. — Дълбочината е десет-дванайсет метра. На някои места по-нататък е по-дълбоко.

— Добре.

Стояхме и гледахме. Минаха десет-петнайсет минути. Сториха ми се часове.

И после се показаха две глави. Водолазите доплуваха до лодката, хванаха се за гумените краища, надигнаха маските, извадиха шнорхелите от устата си и казаха нещо на третия човек.

— Какво казват? — попита Синтия.

— Почакайте. — В същия миг Уедмор видя, че мъжът взе предавателя си, и грабна своя.

— Откриха нещо — съобщи той.

— Какво? — попита Уедмор.

— Кола. Там е отдавна. Полузаровена е в тиня и мръсотии.

— Има ли нещо вътре?

— Не са сигурни. Ще трябва да я извадим.

— Каква е колата? — рече Синтия. — Как изглежда?

Уедмор повтори въпросите й и видяхме, че мъжът попита водолазите.

— Жълтеникава — отвърна той. — Малка лека кола, но регистрационни табели не се виждат. Заровена е до бронята в тинята.

— Колата на майка ми беше жълта. Форд „Ескорт“. Малка кола. — Синтия се обърна към мен. — Те са.

— Не знаем дали в колата има някого — каза Уедмор и отново заговори по предавателя. — Да направим необходимото.

* * *

Това означаваше да използват още техника. Решиха да докарат голям влекач досами водата от северната страна на езерото, да спуснат във водата кабел, който водолазите да прикрепят към потъналата кола, и бавно да я издърпат от боклуците на дъното.

Ако не успееха, щеше да се наложи да използват нещо като шлеп, да го разположат над колата и да я вдигнат.

— През следващите няколко часа няма да се случи нищо. Трябва да доведем още хора, които да решат точно как да постъпят. Защо не отидете някъде да обядвате? Ще ви се обадя по мобилния телефон, ако има изгледи да стане нещо — предложи Уедмор.

— Не — отказа Синтия. — Ще останем.

— Скъпа — намесих се аз. — В момента не можем да направим нищо. Да отидем да хапнем. И на двамата са ни нужни сили, за да издържим всичко това.

— Какво мислиш, че ще се случи?

— Предполагам, че някой е докарал колата тук, където стоим, и после я е засилил към ръба на скалата — рече Уедмор.

— Хайде — повторих аз и после се обърнах към полицайката. — Дръжте ни в течение.

Върнахме се по главния път, минахме през Отис и отидохме на север до Лий, където намерихме закусвалня и си поръчахме кафе. Още не бях много гладен, затова поисках закуска с яйца и наденичка. Синтия си взе само препечена филия.

— Оказва се, че авторът на бележката е знаел какво говори — отбеляза тя.

— Да — съгласих се аз и духнах кафето да изстине.

— Но не знам дали има някого в колата. Може би е била хвърлена там, за да я скрият, но това не означава, че някой е загинал.

— Нека почакаме и ще видим.

Стояхме там два часа. Пиех четвъртото си кафе, когато мобилният ми телефон иззвъня.

Обади се Уедмор и ми обясни как да стигнем до езерото откъм северната страна.

— Какво стана? — попитах аз.

— Приключихме по-бързо, отколкото мислехме — почти приятелски отговори тя. — Извадиха колата.

* * *

Жълтият форд „Ескорт“ вече стоеше на камион с платформа, когато пристигнахме на мястото. Синтия изскочи от колата, преди да спра напълно, хукна към камиона и извика:

— Това е колата на майка ми!

Уедмор я хвана.

— Пуснете ме!

— Не може да се приближавате.

Фордът беше покрит с кал и тиня и от пролуките между затворените врати се стичаше вода. Виждаха се само две подгизнали облегалки за глави.

— Ще я закарат в лабораторията — рече Уедмор.

— Какво са открили? — попита Синтия. — Има ли нещо вътре?

— Какво мислите, че са открили? — Въпросът прозвуча малко враждебно, сякаш според Уедмор Синтия вече знаеше отговора.

— Не знам. Страхувам се да предположа.

— Изглежда вътре има останки на двама души. Но както сами разбирате, след двайсет и пет години…

Човек само можеше да си представя.

— Двама, а не трима? — попита Синтия.

— Рано е да се каже. Предстои ни много работа. И бихме искали да вземем слюнка от вас. Не боли.

— Защо?

— Ако ни провърви и намерим ДНК от… онова, което е останало в колата, ще я сравним с вашата ДНК. Ако например единият труп е на майка ви, ще направят обратен тест за майчинство, който ще потвърди дали е тя. Същото се прави и за другите членове на семейството.

Синтия ме погледна. В очите й напираха сълзи.

— Двайсет и пет години чакам отговори, а сега, когато най-после мога да ги получа, съм ужасена.

Притиснах я до себе си.

— Колко време ще отнеме? — обърнах се аз към Уедмор.

— Обикновено няколко седмици. Случаят обаче е по-необичаен, особено след като излъчиха предаването по телевизията. Анализът ще бъде готов до няколко, може би само до два дни. Ще изпратя някой да вземе пробата по-късно днес.

Най-логичното нещо беше да си тръгнем. Отправихме се към колата.

— И в това време трябва да бъдете на разположение — извика Уедмор, — преди резултатите да са готови. Ще имам още въпроси.

В тона й прозвуча нещо застрашително.