Линуд Баркли
Няма време за сбогом (35)

34

— Учителят ти? — попита Винс, без да пуска косата ми. — Какъв учител?

— Учителят ми по проклетото творческо писане. Ако ще пребиваш учителите ми, може да започнеш с други. Това е господин Арчър. Той е най-малкият задник от всички. — Джейн Скавуло се приближи. — Здравейте, господин Арчър.

— Здравей, Джейн.

— Кога ще се върнете в училище? Заместникът ви е пълен тъпак. Всички бягат от часовете му. По-лош е от жената, която заеква. На никого не му пука дали влиза в час или не. В зъбите му вечно се е заклещило нещо и той се опитва да го извади. Прави го бързо и мисли, че никой няма да забележи, но не може да заблуди никого.

Видях, че извън училище Джейн изобщо не се стеснява да говори с мен.

— Какво става? — обърна се тя към Винс.

— Тичай навън, Джейн.

— Виждал ли си майка ми?

— Казах ти да провериш в търговския център, а може и да е в гаража. Защо?

— Трябват ми пари.

— За какво?

— За разни неща.

— Какви неща?

— Такива.

— Колко ти трябват?

Джейн Скавуло сви рамене.

— Четирийсет?

Винс Флеминг пусна косата ми, извади две двайсетачки и й ги даде.

— Той ли е учителят, който харесва разказите ти? За него ли говориш?

Тя кимна. Беше спокойна и предположих, че и друг път е виждала как Винс се държи с хора като мен. Единствената разлика беше, че аз бях неин учител.

— Да. Защо го тормозиш?

— Виж, миличка, не мога да го обсъждам с теб.

— Опитвам се да намеря съпругата си — обадих се аз. — Тя замина с малката ни дъщеря и много се тревожа за тях. Реших, че баща ти… Винс може да ми помогне.

— Той не ми е баща. Живее с майка ми от известно време. — Джейн се обърна към Винс и добави: — Не исках да те обидя, като казах, че не си ми баща, защото си свестен. Спомняте ли си разказа, който написах за мъжа, дето ми пържи яйца? — попита ме тя.

Замислих се.

— Да, спомням си.

— Имах предвид Винс. Той е свестен. — Джейн се усмихна на иронията. — Е, поне за мен. Щом се опитвате да намерите съпругата и хлапето си, защо Винс ви се е ядосал?

— Миличка — повтори Флеминг.

Тя се приближи до него и го погледна в очите.

— Ще бъдеш мил с него, защото инак ще ме прецакаш. Само в неговите часове имам хубави оценки. Щом иска помощ, помогни му да намери съпругата си. Няма да се върне в училище, докато не открие жена си, и аз ще трябва да гледам как онзи отвратителен човек почиства зъбите си, а това не е хубаво за образованието ми. И ми се повръща.

Винс сложи ръка на рамото й и я изпрати до вратата. Не чух какво й каза.

— До скоро, господин Арчър — подвикна тя.

— Довиждане, Джейн.

Вратата се затвори и едва чух заглъхващите й стъпки надолу по стъпалата.

Винс се върна до масата и седна. Голяма част от заплашителността му се беше изпарила. Изглеждаше малко глуповато и известно време мълча.

— Тя е добро хлапе — отбелязах аз.

Той кимна.

— Да. Майка й и аз живеем заедно и тя е малко безразсъдна, но Джейн е свястна. Нуждае се от стабилност в живота. Нямам деца и я чувствам като моя дъщеря.

— Струва ми се, че се спогаждате.

— Направо ме върти на малкия си пръст — ухили се Винс. — Споменавала е за теб. Не направих връзката, когато ми каза кой си, но тя все говори за теб. Господин Арчър каза това, господин Арчър направи онова.

— Наистина ли?

— Твърди, че я насърчаваш за писането.

— Джейн е много добра.

Винс посочи отрупаните с книги лавици.

— Аз чета много. Не бих казал, че съм кой знае колко образован, но обичам да чета книги. Харесвам исторически и биографични и някои приключенски романи. Възхищавам се на писателите. Сядат и написват цяла книга. Затова когато Джейн каза, че според теб тя трябва да стане писател, помислих, че това е интересно.

— Тя има собствен стил, също като някои писатели. Разбирате, че нещо е написано от тях, дори името им да не е на корицата.

— Да. — Винс кимна. — Виж. Що се отнася до случилото се…

— Не се тревожи.

— Щом някой започне да задава въпроси за теб и се опитва да те намери, това може да е малко обезпокоително за човек като мен.

— Какво имаш предвид под човек като теб?

— Ами нека се изразя така. Не съм учител по творческо писане. Твоята професия не те принуждава да правиш някои неща, които на мен ми се налага да върша в моята.

— Например да изпращаш мъже в джипове да отвличат хора от улицата?

— Да, такива неща. Да ти налея ли кафе?

— Благодаря. С удоволствие.

Той се приближи до плота, напълни чаша от кафемашината и се върна на масата.

— Все още се притеснявам, че ти, детективът и ченгето сте разпитвали за мен.

— Мога ли да бъда откровен, без да ме дърпаш за косата или да забиваш нож между пръстите ми?

Винс бавно кимна, без да откъсва очи от мен.

— Бил си със Синтия онази нощ. Баща й ви е намерил и я е отвел вкъщи. След по-малко от дванайсет часа тя се събужда и установява, че е единствената, останала от семейството. Както се опитвах да обясня, ти си един от последните хора, които са видели живи членове на семейството й. Не съм сигурен дали си се карал с баща й Клейтън Биги, но положението най-малкото е било неловко. Убеден съм, че навремето полицаите са те питали за всичко това.

— Да.

— Какво им каза?

— Нищо.

— Как така?

— Нищо не им казах. Научих го от баща си, светла му памет. Не отговаряй на въпроси на ченгета, дори да си сто процента невинен. Никой не е подобрил положението си, след като е разговарял с ченгетата.

— Но ти си могъл да им помогнеш да разберат какво се е случило.

— Не беше моя работа.

— Полицията не се ли усъмни, че отказът ти да говориш има нещо общо с изчезването им?

— Може би, но не могат да те осъдят по подозрения. Нуждаят се от доказателства, а те ги нямаха. Ако разполагаха с доказателства, вероятно в момента нямаше да седя тук и да бъбря с теб.

Отпих глътка кафе.

— Превъзходно е — похвалих го аз и не излъгах.

— Благодаря. А сега мога ли и аз да бъда откровен с теб, без да ме дърпаш за косата? — ухили се Винс.

— Мисля, че няма за какво да се тревожиш.

— Стана ми неприятно, че не можах да помогна на Синтия, защото тя беше… Не искам да обиждам съпругата ти.

— Всичко е наред.

— Тя беше много симпатично момиче, малко щура като всички хлапета на нейните години, но ангел в сравнение с мен. Аз вече имах неприятности с ченгетата. Мисля, че Синтия преживяваше периода, в който я привличаха лошите момчета. Имам предвид, преди да срещне теб. Не се обиждай.

— Няма.

— Тя беше много сладко хлапе и аз се почувствах ужасно заради случилото се с нея. Господи, представяш ли си? Събуждаш се един ден и проклетото ти семейство го няма. Исках да направя нещо за Синтия. Баща ми обаче каза да не се занимавам с момичета като нея. Не ми трябвали такива проблеми. Ченгетата и без това вече ме държали под око и с предишните ми провинения и баща като него не ни трябвало да се забъркваме с момиче, чието семейство вероятно е било убито.

— Разбирам — рекох аз и сетне внимателно подбрах думите си. — Предполагам, че баща ти е печелел добре, нали?

— Да, правеше каквото можеше, преди да го убият.

— Чух нещо за това.

— Какво друго чу?

— Чух, че хората, които са го извършили, са си получили заслуженото.

Винс се усмихна мрачно.

— Да. Защо ме попита дали баща ми е имал пари?

— Мислиш ли, че баща ти може да е изпитвал съчувствие към Синтия и положението, в което е изпаднала, до такава степен, че да помогне за заплащането на образованието й в колежа?

— Какво?

— Само питам. Дали е решил, че ти носиш някаква отговорност и може би имаш нещо общо с изчезването на семейството й и анонимно е давал пари на леля й Тес да плаща колежа й?

Винс ме погледна така, сякаш си бях изгубил ума.

— Казваш, че си учител? Позволяват ли на откачалки да преподават в държавни училища?

— Можеше само да кажеш „не“.

— Не.

Поспорих за миг със себе си дали да споделя информацията, но понякога трябва да се ръководиш от инстинктите си.

— Защото някой го е правил.

— Сериозно? Някой е давал пари на леля й за колежа?

— Да.

— И никой не знае кой?

— Не.

— Странно. И казваш, че лелята е убита?

— Точно така.

Винс Флеминг се облегна назад на стола и се втренчи в тавана, а после подпря лакти на масата и дълбоко въздъхна.

— Ще ти призная нещо, но не казвай на ченгетата. Ако ме попитат, ще отрека, защото може да намерят начин да го използват срещу мен.

— Добре.

— Може би трябваше да им го кажа и нямаше да ми направят нищо, но не можех да си позволя да рискувам. Не можех да призная къде съм бил тогава, въпреки че можеше да помогна на Синтия. Предполагам, че на ченгетата им е минало през ума, че Синтия може да има нещо общо с убийството на семейството си, макар да знам, че не би го направила. Не исках да се забърквам в тази история.

Устата ми пресъхна.

— Ще ти бъда благодарен, каквото и да ми кажеш.

Винс затвори очи, сякаш си представяше сцената.

— Онази нощ, след като баща й ни намери в колата и заведе Синтия вкъщи, аз подкарах след тях. Не ги следях, но се чудех доколко е загазила и исках да видя дали баща й ще й крещи. Бях обаче далеч зад тях и не видях много. Те спряха на алеята пред дома си и влязоха в къщата. Синтия леко залиташе. И двамата бяхме пийнали, но аз вече издържах на повечко алкохол. — Той се ухили. — Започнах рано.

Усетих, че ще каже нещо важно, и не исках да го бавя с глупави забележки.

— Както и да е. Спрях малко по-нататък по улицата. Помислих, че тя може да излезе отново, след като родителите й се накарат, да се ядоса и да изскочи навън, а аз да я взема в колата. Това обаче не се случи. И след малко друга кола мина покрай мен, съвсем бавно, сякаш някой се опитваше да прочете номерата на къщите. Не обърнах голямо внимание, но после, щом стигна до края на улицата, колата обърна и спря през две къщи от дома на Синтия.

— Видя ли кой е вътре? Каква беше колата?

— Някаква таратайка, „Амбасадор“ или „Ребъл“. Мисля, че беше синя. Вътре изглежда имаше само един човек. Не можах да го видя добре, но ми се стори, че е жена. Не ме питай защо, но имах такова чувство.

— Жена е паркирала пред къщата. Наблюдаваше ли я?

— Така мисля. И си спомням, че регистрационните номера не бяха от Кънектикът, а от щата Ню Йорк. Навремето бяха леко оранжеви.

— Колко време стоя там колата?

— Не след дълго госпожа Биги и Тод излязоха, качиха се в нейната кола и потеглиха.

— Само двамата? А бащата, Клейтън, не беше ли с тях?

— Не. Само майката и синът. Той седна отпред до нея. Мисля, че още нямаше шофьорска книжка, но не съм сигурен. Отидоха някъде. Не знам къде. Щом завиха зад ъгъла, другата кола запали фаровете и тръгна след тях.

— А ти какво направи?

— Седях там. Какво друго?

— Но другата кола е проследила майката и брата на Синтия.

Винс ме погледна.

— Прекалено бързо ли разказвам?

— Не, не, но Синтия не знае тази история.

— Това видях.

— Нещо друго?

— Стоях там още четирийсет и пет минути и тъкмо реших да зарежа всичко и да се прибера у дома, когато вратата на къщата отново се отвори и бащата, Клейтън, изхвърча навън, сякаш имаше таралеж в гащите. Качи се в колата и подкара с бясна скорост.

Замислих се върху думите му.

— Прецених обстановката. Всички бяха излезли, освен Синтия. Отидох и почуках на вратата. Мислех да поговоря с нея. Потропах силно пет-шест пъти, но никой не отвори, затова реших, че е заспала. Разкарах се оттам и се върнах у дома. — Флеминг сви рамене.

— Някой е наблюдавал къщата.

— Да. Не бях само аз.

— И не си казал на никого? Нито на ченгетата, нито на Синтия?

— Не. Какво щяха да си помислят ченгетата, ако им бях казал, че съм седял пред къщата онази нощ?

Втренчих се през прозореца към пролива и Чарлс Айланд в далечината, сякаш отговорите, които Синтия и аз търсехме, бяха някъде отвъд хоризонта, недостижими.

— И защо ми го казваш сега?

Винс прокара ръка по брадичката си и стисна носа си.

— Не знам, мамка му. Предполагам, че всичките тези години са били трудни за Синти, нали?

Все едно ми удариха шамар, когато чух, че я нарече галено Синти, както аз й виках.

— Да, много трудни, особено напоследък.

— И защо избяга?

— Скарахме се и е уплашена от всичко, което се случи през последните няколко седмици и от това, че полицаите не й вярват напълно. Страхува се и за дъщеря ни. Онази нощ на улицата стоеше някой и гледаше къщата ни. Леля й беше убита. И детективът, когото наехме, също.

— Голяма каша. Бих искал да ти помогна.

В същия миг вратата се отвори и двамата се стреснахме. Не бяхме чули някой да се качва по стълбите. Пак беше Джейн.

— Господи, Винс, няма ли да помогнеш на горкото копеле?

— Къде беше, по дяволите? Подслушвала си през цялото време?

— Заради проклетата мрежеста врата. Ако не искаш хората да подслушват, направи си банков трезор тук.

— По дяволите — повтори той.

— Е, ще му помогнеш ли? Не си зает. И клоуните ще ти помагат, ако се наложи.

Винс ме погледна уморено.

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Джейн го наблюдаваше, скръстила ръце на гърдите си.

Не знаех какво да отговоря. Нямах представа пред какво съм изправен и не можех да предвидя дали се нуждая от услуги, каквито предлага човек като Винс Флеминг. Въпреки че беше престанал да ме дърпа за косата, все още се страхувах от него.

— Не знам.

— Защо не се помотая с теб известно време и да видя как ще се развият нещата? — предложи Винс и когато не отговорих веднага, попита: — Не знаеш дали да ми вярваш ли?

Прецених, че ще забележи, ако излъжа.

— Да.

— Умно.

— Значи ще му помогнеш — отсече Джейн и Винс кимна. — По-добре бързо се върнете в училище — добави тя и излезе. Този път я чухме, че слиза по стълбите.

— Джейн адски ме плаши — подхвърли Винс.