Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (9)

Глава IX
Хуанина

Умрял за сън, не обръщайки, внимание на умората, напусках понякога още рано сутрин първата глъч на базара, взимах автобуса и се отправях към къщата на Фрида, издигаща се самотна сред дюните, почти докосвана от водата. Винаги се откъсвах от един пророчески сън или бях подтикван от него.

Понякога решавах да бъда хитър, преструвах се, че минавам случайно и отивам да получа благословия преди пътуването, преди да се опитам да завоювам своето водно петно, оттеглящо се, приятно и смрадливо, подуто и разлагащо се сред безкрайното стадо на целебните и ненужни вълни.

Влизах в катедралата, прохладна, огромна, почти празна. Молех се коленичил, като полагах усилие да избягна развлечението, което предлагаха мъжествените, почти неподвижни пламъци в олтара. Някъде, тук се намираше за мой срам портретът на папата, който бях рисувал с детинска надменност; похабен от времето, един XII, един XXIII, един VI, Мъките на рисунката и колорита, червено и черно, които те карат да повръщаш, очи, които би трябвало да изразяват вяра, примирение със съдбата, непоискани саможертви. Сега при всяко посещение очите, помръкваха като сушени сливи.

Присъствуваше винаги старецът, неговата измама и моята, малко поизхабени от детето, което бе нарисувало картината; от спомена за леля ми — фанатичка, честна и скъперница. Решителната и твърда старица, която успя да си осигури небето.

Сега искам да припомня случаите, когато се отскубвах от града, спазвайки клетвата да не нося нито молив, нито хартия. Бяха ми го обещали: щях да видя за секунда височината и цвета на съвършената и неповторима вълна. Подобно видение може да запълни остатъка от живота.

 

 

Пристигах в седем или осем часа в островърхата къща на Фрида, разположена сред дюните, гледах я как спи, приемах мизерната й закуска — гранясала шунка, корав ориз. Сутрините, когато имах повече късмет — едно сурово яйце. Но Фрида не е скъперница, тя нито пълнее, нито слабее; може би за нея не съществува гладът, може би тя се храни с инжекцията адреналин, която успокоява астмата й.

Понякога сутрин, но винаги неочаквано, тя ме придружаваше в упоритите ми обиколки по брега. Не оказваха влияние нито зимата, нито хубавото време. Задоволяваше се да наблюдава скришом профила ми, да слуша как говоря думи, чужди на нас двамата и на истината, да гледа разсеяно стъпките ми, за да узнае, без това да я засяга, дали желая да крача сам или с нея.

Тук, в онези далечни месеци, които ми се иска да възкреся сега, се появи друга жена, Хуанина; това се случи в една студена и облачна сутрин, Фрида предпочете да спи и аз тръгнах отново да обикалям брега, гледайки надясно, надявайки се да я открия. Закусих при Кристиани с два джина, които засилиха лошото настроение, предизвикано от глада. На вратата на кръчмата Кристиани ме увери, че времето ще си остане мрачно, но няма да вали. Виждах го как се състарява на сивата светлина — обут в бомбачи, с детински поглед, усмихващ се на небето, бос както винаги, за да поема земните излъчвания.

За миг почувствувах опасността, но не намерих сили да се измъкна. Кристиани каза:

— Господине, вие сте художник, защо не рисувате картини, които да показват на човечеството опасността от атомни бомби?… Искам да кажа, че хората говорят много, но въобще не могат да си го представят. Вместо куршуми — водород.

Прииска ми се да го наругая, но отговорих меко, бавно:

— Прав сте, Кристиани, ще бъде добре, ще бъде много добре. Но човечеството няма да се интересува от картините ми. Повярвайте. А възможно е след бомбите да настъпи раят. Все пак вие и аз сме на едно мнение. Трябва да помисля. Сега искам една вълна, искам да нарисувам една вълна. Да я открия ненадейно. Трябва да бъде първата и последната. Една бяла, мръсна, гнила вълна, направена от сняг, от гной и от мляко, вълната, която ще стигне до брега и ще погълне света. Затова се разхождам по плажа.

Смутен, сякаш повтаряше с най-голяма точност една играна много пъти сцена, той подкрепяше думите ми мълчаливо, с малките си светли и сълзливи очи и се опитваше да ме задържи. Скръсти ръце на гърдите, като същевременно търкаше единия крак в другия.

— Преди време четох една книга… — започна той. — Беше за чистотата, за опасността, която застрашава крехките, чистите неща да попаднат в мръсни ръце.

Не разбрах дали го казва за мене или за онези, които разполагаха с бомбите. Бях сигурен, че Кристиани — вегетарианец, въздържател, целомъдрен — в никой случай не вярваше в моята чистота.

— Дайте ми още един джин — казах и се върнах при тезгяха. — Предстои ми много път, а този е най-добрият час. Трябва да открия една вълна, която да прилича на онази, която ще бъде последна. Не искам прекалено много. Да прилича поне дотолкова на последната, колкото един двумесечен зародиш може да прилича на любимата жена. Трябва да я открия. Това са тайнствени неща, Кристиани, нали ме разбирате.

Обслужи ме, върна ми рестото и ме загледа мълчаливо. Разделяше ни тезгяхът.

— Аз също открих нещо. Преди няколко месеца го открих.

Не исках да го слушам. Приятелски и кротко събрах монетите, усмихнах му се, сякаш споделяхме една и съща тайна, и вдигнах ръка в знак на обещание. Излязох на забулената светлина, в студената, почти чезнеща утрин и тръгнах между скали и тамариски^[1], докато стъпих на влажния бряг. Погледнах разбърканата вода, запалих лулата и поднових ненужната разходка. Вървях един километър, видях една прогнила лодка, пръските на пълзящата по брега пяна, защитих лулата от вятъра, който започваше да се надига. Тогава видях кучето, застанало спокойно съвсем близо до вълните.

Седнах на пясъка на около двадесет метра от неподвижното, огромно и жълто животно. Поради вятъра студът се чувствуваше още по-силно и внезапно, разстроен, просветлен, разбрах веднъж завинаги. Можех да рисувам каквото си поискам и да го правя добре. Селяни, портрети, картината с папата, окачена в черквата „Санта Мария“. Но никога вълната, обещана на Кристиани, гребена с мръсна белота, който ще обясни всичко. Никога живота и обратната му страна, онова, което ни показва, за да ни измами.

Бях стигнал до края, спокоен, замръзнал в утринта, все още на ръба на четиридесетте години.

Снощи бяхме присъствували на трети разказ за бурята в деня на света Роса — никой не може да разисква чуждите суеверия, — но за пролетта можеше да се съди само по рахитичните пъпки на дърветата, по жалбите на котараците, по личните копнежи.

Спомням си, че може би беше десет часът сутринта; сега слънцето огряваше студения плаж и напорист вятър разбъркваше пясъка. Станах и тръгнах бавно, без да откъсвам поглед от дребната клекнала фигура.

Вървях, докато голямото жълто куче се превърна в човек и жена, още една в тази история, която поради това, че е истинска, не ще бъде полезна за никого. Така, повтарям, докато търсех една невъзможна вълна или се преструвах, че я търся, се появи Хуанина, вмъкна се в света.

Видях я седнала на влажния пясък, в плитката локва, която вълните подновяваха. Носеше светлокафяво старо палто, беше обгърнала с ръце коленете си; навремени разтърсваше и вдигаше глава, косата й беше късо остригана като на момче, черна, сякаш рисувана с туш и четка.

Седеше на брега, водата я квасеше; водата, пяната и водораслите пълзяха по дрехите й, завладяваха, полюлявайки се, грубите й половинки обувки.

Знам също, че й беше съдено да сгреши и че този начин е може би толкова добър, толкова злополучен и опасен, колкото и всеки друг. Приближих се и тя ме погледна; може би мудният й поглед не стигна в началото до лицето, до брадата ми.

Но аз успях да видя още от първия миг гордото и цинично отчаяние, превърнало се в безчувственост, безличната и постоянна омраза. По-млада от двадесет години, врат прекалено издължен и тъжен, лице кокалесто и студено, нос извит, малък, тежко дишащ. Видях портретите, които тази глава можеше да вдъхнови, но не прозрях бъдещето.

Неподвижен, разкрачил крака, почти докосвайки я, опитах се да запаля лулата си, понечих да я поздравя, да намеря вълшебните думи, които биха могли да я превърнат отново в куче, в недоразумение, в нищо. Защото изпитвах нужда да нарисувам този профил, движех се нерешителен сред остарели предисловия, желаех да не бях я видял въобще.

— Кучко — казах усмихнат. Тя едва се помръдна, за да ме погледне още веднъж, ръмжейки, безизразна. Била е винаги или сега беше много слаба. В момента не можех да определя възрастта й.

— Жълто кученце — поправих се.

Остана неподвижна, лицето и ръцете й бяха посинели от студа; от време на време, на равни интервали, една гримаса превръщаше в гърч усмивката й. Посмуках известно дреме лулата, започнах да се навеждам, докато приклекнах до нея, над подвижната локва. Мълчахме, наблюдавахме как чайките кръжат над скалите и за известно време изпитвахме чувството, че всеки един познава живота на другия. Но това усещане беше твърде повърхностно, както винаги погрешно.

След малко запитах несигурен, груб:

— Какво има? Защото всичко може да се нареди, макар и без гаранция за щастие. Дори и тази, че оправянето ще бъде по-добро от нещастието.

Бе подпряла главата си на коленете и накрая я вдигна, за да се усмихне лениво на водата, равнодушна, сякаш бе слушала много пъти това, което бях казал. Може би беше пияна или дрогирана, а може би и двете едновременно или може би всичко бе започнало още по време на детството й. Възрастта й не можеше да се отгатне по малката измършавяла глава. Излъчваха се други неща: овладяното отчаяние, остарелият антагонизъм, отказът да се примири. Изпитвах нужда да нарисувам този профил.

— Какво? — настоях спокойно.

— Всичко ли? — запита подигравателно, без да се усмихне, без да ме погледне.

— Това не е възможно, но би било най-добре.

— Не може, дълга и широка е. Има много истории. Тази история започва с една леля.

Все още не отделяше поглед от водата. С всяка минута ми се струваше все по-слаба, по-морава, по-болна.

— Тогава, ако искате, говорете ми за днес. Седите на плажа със задник, накиснат във водата. Какво се случи снощи? Сетне ще говорим за леля ви.

— Снощи? — сякаш не разбираше, колебаеше се.

— Или днес на разсъмване, тази сутрин.

— Няма какво да ви кажа, достатъчно ми бе да го видя. Няма нищо друго освен лелята. Едно удоволствие. Нарича се Мерседес.

Опипваше задника си с детински страх, без притворство.

— Защо дойдохте и какво ви интересува? Само едно: Да я убия. Ще ми помогнете ли?

— Добре, може, щом казвате. Да убия леля Мерседес. Но трябва да ми кажете защо. Или ние двамата ще го измислим. Но разправяйте ми за това, което става сега. Наближава обед и ви намирам тъжна, пияна да киснете задника си в една локва.

После, когато се изправи, заприлича на новородена камила, но двукрака, цинична, присмехулна. Мъгливият пейзаж се простираше застинал и зелените и сините цветове на водата бяха все тъй спокойни. Вдясно и вляво на брега се зеленееха линеещи дървета. Над всичко — по-далече — отново водата, равнодушна. Тя и топлината, която почна да се усеща, предвещаваха топлата буря, бавния летен дъжд. Както винаги една бяла неподвижна яхта, четири лодки, играещи на надпревара, с различни цветове, с по един дебелак, седнал в задната част, който лаеше с ненужния рупор.

Едва сега тя раздвижи главата си, за да ме погледне и да се опита да разбере кой съм. Тук приблизително започва историята без край на Хуанина. Погалих мокрото й чело и повторих:

— Да започнем от сега, от тази нощ или тази сутрин. И трябва да свалите дрехите си. Елате с мене.

Тя сякаш помисли малко, натъжена. Говорех й като на дете; трябваше да нарисувам този нос, веждите, които сякаш се сключваха. Видях, че трепери, докато се смееше.

— Има ли цветя? — запита.

— Няма.

— Не говоря за тук, разбира се. Край пътя, сред храстите.

— И там няма.

— Нищо — успокои ме тя. — Знаех, че е така, само се пошегувах, познавам това място, може би го познавам прекалено добре. Казвам се Хуанина, но и това е лъжа. Наистина ли искате да ви разкажа всичко? Всичко, каква глупава дума. И после ще ме заведете у дома си, за да си изсуша дрехите. Защото не мога да отида в хотела.

Поставих широко разтворената си длан върху момчешката й глава.

— Тръгвайте — казах. — После ще лъжете, след като се изсушите и стоплите.

Тя отметна глава с жест на омраза и отвращение.

— Не — каза, — предпочитам да платя предварително. В края на краищата излиза винаги по-евтино.

После отново се хвърли на пясъка и като се подпираше на ръце и крака, започна да отстъпва, докато се отдели от водата; лежеше вцепенена, по гръб, затворила очи. Не беше нито къса, нито дълга и зъбите й се виждаха, без да се усмихва.

— Ако искате да ви разправям, а всички искат, клекнете. От дълги години насам, от момиченце още, все попадам на хора, които искат да ми помогнат. Има толкова много добри хора, които ходят без работа. Странно, нали? Но аз винаги си плащам цената. Така е. Снощи пак излязох с рибарите. Харесва ми да съм с тях, нощем, призори, в реката. Бяха четирима. Платих си и не се оплаквам. Толкова са смешни мъжете. Достатъчно е да се правиш, че не го разбираш.

Присмиваше се с тънките си устни, потръпващия нос, погледна ме за миг, попремига на слънцето.

— Но няма нищо за разказване. Бяха четирима, аз и един негър, готвачът. Стига ли ви? На мене ми бяха достатъчни. Мога да добавя: рибари и негри.

Смя се известно време — смехът й бе предизвикан от много далечни неща — и сетне се протегна.

— Да вървим — казах и докоснах мършавите й ребра с крак. Светлокафявото палто беше старо, но прогизналите обувки, парфюмът, който се съживяваше със слънцето, дългите бели пръсти и ноктите правеха неубедителна първата история на Хуанина.

Облегна се на лакът и успя да седне. Закрепила тъмните очила на челото си, тя ме гледаше, смеейки се, този път може би на мене.

— Леля ми — каза тя. — Това ми харесва повече. Бях до вчера на хотел, онзи, където дават под наем коне за езда, но ми се свършиха парите. Платих си сметката и дойдох да живея на пясъка. Измислих една история и оставих куфарите. Но когато се върнахме с четиримата моряци и негъра, запалихме огън, пекохме риба и отнякъде се появи и една дамаджана с вино.

Сега слънцето приличаше по-силно; изпънах се на пясъка, настрана от нея, страхувах се да не я изплаша и загубя.

— Какво още?

— Все за днес ли?

— За вас. За вчера или за миналата година.

— Добре, слушайте. Ако сте дошли да ме защищавате. Мога да се оправям и без помощ. Нали разбрахте какво можете да правите със състраданието си? Продължете да се разхождате по плажа. Щом успея да се надигна, тръгвам. Да посетя леля си, разбира се.

— Хайде — казах тихичко, без да я гледам. У мене беше назряло вече началото на един опасен план. — Ще ми разправяте, ако искате, докато вървим.

Сега тя стоеше права; беше по-слаба и по-дребна, отколкото когато лежеше и спеше; внезапна тревога изличи цинизма й, накара я да се прегърби. Преди да се отправи към хотела — превита и с усилие, но следвайки безупречна права линия, — тя се обърна към мене; говореше така, сякаш плюеше по хоризонталното ми лице.

— Благодаря за всичко, за любопитството ви. Плюя на кавалерите. От повече от седмица имам диария. Трябва спешно да се направи и един аборт. Ще подаря, може би, пометнатото дете на леля си. Снощи в лодката поне се утешавах при мисълта, че вече се е случило, че съм бременна още от преди. Нямаше опасност, тази поне. Сега можете да вървите на… — Беше застанала с гръб към реката, слаба, самотна, по лицето й се спускаха сълзи; успях да повдигна леко клепачи и видях сълзите, които стигаха до устните, до брадичката й. Но това не беше плач. Никога не я видях, нито чух да плаче истински.

Не каза накъде. Затворил очи, изслушах сбогуването й, почаках да мине известно време и после се обърнах да видя как се клатушка по пясъка.

Имах Фрида, имах някъде в базара около две хиляди евродолара; един аборт и началото на една утеха струват много по-малко, ако човек живее в Санта Мария. Но ние се намирахме в Лаванда, име на африканско племе.

„Да — помислих си, — чел съм някъде, че за да излекуваш диарията и бременността си, няма нищо по-добро от една хубава баня на седалището в студена локва.“