Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (35)

Глава XXXV
Едно детство за Сеоане II

Тогава започна да работи в стопанството; откриваше един свят, от който е бил лишен, свят, от който е познавал само ехото, отраженията, празните форми — или пък абсурдно запълнени, — въпреки че този свят е съществувал край него, окръжавал го е. В началото ненавиждаше промяната и несполуките, преувеличаваше нуждата от утеха. Не казваше една свястна дума на стария; търсеше очите на майката, а нямаше нищо, което би могло по-лесно да се срещне и по-трудно да се избегне; те се гледаха и си даваха среща. Нощем тя се измъкваше от огромното скърцащо легло, може би вече вечно; отдалечаваше се от хъркането, което не спираше през точно осемчасовия сън, оставяше отворена вратата на стаята на момчето, за да го чува, за да смесва спокойно сълзите си със сълзите на сина. Тя не мразеше, поне не мразеше стария мъж, не го смяташе виновен за мъките на момченцето, за ранните ставания през зимата, за паданията от коня, за скъсания и унищожен от вършачката ръкав. Тя целуваше и лекуваше натъртените места; учеше се да гледа нещата открито, да приема, че ако има нещо, което трябва да се мрази, то е самият живот, ходът на времето, различието в човешките съдби.

Така че промяната в детето не я изненада. Тя знаеше, че нещо става, много преди той да си даде сметка, малко преди тя самата да открие промяната, която се прявяйаше в тялото и движенията на момченцето. Това се случи към края на втората година. От една година бащата плащаше на сина половината от заплатата на ратай; с мрачно озлобление — то припламваше всеки път, когато виждаше баща си да брои мръсните банкноти на покривката след вечеря, в последния ден на всеки месец момчето приемаше парите, но не ги вземаше, а просто ги пускаше в глинената спестовна касичка, унищожаваше ги.

То не беше престанало да измолва с очи нощните посещения. Външно всичко си беше същото и тя не искаше да мисли за бъдещето, забраняваше си да си представя, че са възможни събития, различни от всекидневните. Нещо ставаше, не знаеше какво е и затова реши да бъде нащрек. Момченцето беше на около дванадесет години, беше пораснало много, но продължаваше да е слабо, хилаво и красиво. Сигурно е имало някакъв кратък период, един миг, един проблясък между мига, в който започна да подозира промяната, и много по-късния, когато я забеляза. Един миг, един проблясък — и разбра всичко, като да бе го подушила с остатъка от женски усет, с женствеността си, така небрежно изхабена през нейния тридесет и две годишен живот; усети го, както се усеща болка.

Тя беше подготвена както за това, така и за всичко останало; подготвена да го понася, защото не можеше да прави вече нищо друго, освен да крои избавления, утехи, безсилни средства. Така че, когато по-късно видя промяната, разпозна в нея едновременно нещо животинско, много старо и някои от своите собствени предпазливи предвиждания.

Усети, че по време на почти безмълвните обеди и вечери нещо ново се беше прибавило към уважението и страха, които момчето изпитваше към стария мъж. Една топла вечер, следвана от слугинята мулатка, тя излезе от кухнята и когато се приближи, чу, че старият, докато разрязваше сръчно над масата един голям хляб, каза на момчето любезно, разсеяно, сякаш говореше на себе си:

— Много е дива кобилката. Но ще я укротим.

Тя видя как детето, колебаещо се и заслепено, се остави да бъде спечелено от магията на множественото число и се усмихна на баща си, извърнал от него очи. Видя го, че се усмихва, без да разтвори устни, издувайки ги леко, гримаса на мъдрост и самодоволство, научена сигурно от някой ратай. Тя разбра: на жените може да показваш зъбите си, но между мъже, между другари, достатъчна е една безмълвна усмивка.

Не поиска да рискува и да потърси очите му, преди да донесат чайника с чай от лайкучка, с който приключваше всяка вечеря. Но не ги срещна; видя това, което беше предчувствувала и подушила: мръсната руса глава на момчето, натежала от размисъл и от тайните, които съхраняваше; веждите, много по-тъмни от косата, почти сключени, устата, изразяваща някаква странна увереност, а над нея проблясващата пот и плахите сенки на първите мустаци.

Най-после срещна преднамерената молба на детските очи; то й определяше среща, изпълнявайки едно задължение или акт на състрадание. Тази нощ тя не отиде при него. Остана в леглото си, легнала по гръб, край хъркането на стария мъж, плачеше без отчаяние, представяше си как изглежда лицето й на странната светлина на лятната луна, опитваше се да издържи, без да се мръщи на сърбежа, причиняван от сълзите, решена да не мисли, следейки до зори неравномерните удари, долитащи от мелницата.

После разбра, че не е в състояние да изпитва злоба, и си спомни онова, което винаги е знаела, още от мига, когато стигна до пубертета и се състоя онзи внушителен и тайнствен пръв семеен съвет; недомлъвките, любопитните погледи, строгата нежност я накараха да усети интуитивно, че е станала нечиста и свята, докато един чичо, или пък брат на дядо й, огромен и мрачен, четеше на висок глас с големи паузи Библията, а майка й и зълвите на майка й пришиваха волани към детските й рокли. Спомни си, че се е родила за едно сляпо и тъпо очакване, за едно кратко лято, за броеница от сигурни разочарования, от които трябваше да се построи един живот.

Именно поради това, поради това ранно предупреждение, тя не беше способна да се гневи и, най-вече, да страда от този гняв. Но от деня, след като изплува в нея оня спомен, тя обедини в своето действено и почтително безразличие детето и стария мъж. Тя не потърси вече очите на момчето, наблюдаваше ги само с голямо любопитство всеки път, когато се случваше да срещне погледа му с изгубилата вече сила детска молба.

Пиян, Медина чу тропота на градушката, който го тласкаше към безпаметен сън; малко преди това бе чул шухма от бутилката, търкулнала се на пода.