Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (36)

Глава XXXVI
Дебненето

Облегнал на прозоречната дъска растящата умора на краката си, Медина държеше бинокъла закован в светлината на къщата на Фрида и в криволичещата непавирана уличка, която се белееше на светлината на току-що изгрялата луна. Луната се издигаше като балон, изпускащ газ, и бързо губеше оранжевия си цвят.

Отпусна се едва когато четириъгълната светлина от вратата изскочи на улицата, а после видя силуетът й в бански костюм да пресича топлата утрин, отправил се лениво към брега на водата. Видя я, че се облегна на една върба, и сетне до него стигна шумът от гмуркането. Медина остави бинокъла на масата, седна на леглото и реши да чака; не знаеше колко време, боеше се да не избърза или да не закъснее. Можеше да брои, мислейки си за една възходяща стълба от цифри, хиляда, две хиляди цифри.

„Чакам от чисто идиотско суеверие. Когато и да ида, ще бъда посрещнат с едно неискрено и весело «добре дошъл». Радостен писък и смях, някой прякор, използуван в спалня, в легло, измъкнат от миналото. Но аз стоя тук неподвижен, очаквам всичко да се подреди, мигът на моето пристигане да съвпадне точно с този, който съм си въобразил, с този, който разигравам и репетирам, сякаш вече се е случил, сякаш става въпрос да се маневрира ловко с недавнашен спомен, поизбледнял, но все още ясен, създаден от видяна вече светлина и запазил ръбовете и закръгленостите си.“

Медина стана, усмихвайки се, защото трепереше; почака още малко и излезе на бялата светлина, без да се безпокои, че краката му смазваха буци пръст и вехнещи листа. Крачеше, разхождаше се сред приятната топлина, без да бърза, без да се колебае. И откри, че всичко беше едно точно възпроизвеждане на измисления спомен.

Фрида — позна тялото и любимата й поза — бе се проснала на земята по корем, главата не се виждаше; лежеше перпендикулярно към брега на потока, който шумолеше, течейки бавно към реката, която щеше да уголеми. Медина свирна, за да смекчи изненадата, пожела добър вечер, въпреки че утрото не можеше да закъснее, и се просна близко до нея, и той загледан във водата и в разчупената луна.

— Нервен съм — призна Медина. Почна да различава шишенцата, банската шапка, кърпата.

— Аз нямаше да бъда нервна. Не ме интересува вече столицата. — Гласът й сякаш излизаше от водата; Фрида изплакна веднъж, втори път късата си коса.

— Предполагам — каза Медина. — Не може да имаш добри спомени от престоя на Марго в столицата. Не го казвам, за да те засегна. А само защото не мога да разбера защо отиде, как така реши, че можеш да пееш. Добре, но поне не помисли ли за конкуренцията, която ще срещнеш там? И защо взе със себе си Сеоане, който не носи пола? Освен ако си на път да промениш, предпочитанията си. Не би било зле в нощ като тази.

— Винаги грубиян, никога нищо не разбираш. Отведох момчето само от съжаление.

— Да, не можеше да заспиш при мисълта, че не е мъртво пиян, че не взима наркотици. Силни или меки?

— Идиот — промърмори Фрида, извади глава от водата и я разтърси, сякаш разгневена бе отказала нещо. Опръска насмешливото лице на Медина.

— Не — каза той. — Вече не ме интересува. По едно време мислех, че случаят с наркотиците има нещо общо с твоя бар, кабаре или каквото е там. Подозирах също и бедния Барейро. Но сега заминавам, всичко остава зад мене и може би ще открия начина да не се върна. Може би ще намеря в столицата някакви възможности. Медина, частен детектив. Как ти звучи?

— Как? Подобно на някоя от онези работи, които аз и Кинтерос изнамирахме, за да не умреш от глад. А също за да те унижаваме по мъничко. Сам си беше виновен. Не искаше да ми станеш сутеньор.

— Да, всичко по онова време беше много сложно. Но има нещо, за което трябва да ти благодаря. В Лаванда винаги рисувах, добре или зле, но за мене беше истинска академия. Тук, в Санта Мария, е невъзможно да си представиш, полицейски инспектор да се скита с триножник.

Тя сушеше главата си с хавлиената кърпа. Сетне се наведе, за да погледне луната. С коса, прилепнала от водата, заприлича за миг на един юноша, на един младеж-хомосексуалист, когото Медина беше познавал преди години. „Тази смесица от предизвикателна нежност и твърдост, рожба на гордостта. Много тясната и права уста, носът, почти без извивка, подчертаваше израза на навик, някаква мания.“

— Нервен съм, сякаш никога не съм ходил в столицата. А защо да спя, щом като фериботът тръгва в пет часа?

Постави дясната си ръка на извития й гръбнак и я плъзна под тясното парче плат на бикините.

— Мирувай, инспекторе — проточи тя; контраалтовият й глас звучеше подмладен и весел.