Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (3)

Глава III
Портретите

Леглото, храната или парите за храна, стаята, мансардата в една къща в Гран Пунта де лас Каретас, луксозен жилищен квартал. Фрида поне твърдеше, че цените в супермаркета са почти двойни в сравнение с тези, които плащат жителите на други, крайни квартали на града. Освен това тя се обиждаше, ако някой кажеше апартамент, квартира или жилище вместо точното название: penthouse^[1].

Така че живеех в една penthouse в Гран Пунта де лас Каретас и дори днес, като си припомням, като мисля, ако е възможно да се мисли, не мога да разбера какво беше накарало Фрида да ме вземе под полупокровителството си. Мога само да подозирам един неясен страх от изнудване, от пиянска, разсеяна приказка; но бях и съм сигурен: Фрида вярваше, че съм способен да извърша каквато и да е по-голяма подлост, но никога тази.

Тя нямаше от мене нужда и в леглото, макар да знаеше, че съм винаги покорен, винаги внимателен. Колкото до мене, тогавашното отпускане беше почти необяснимо, макар и, предполагам, лесно за разбиране.

Откъснат от Санта Мария поради криза, предизвикана от гордост, аз се движех сред жителите на Лаванда с една по-голяма или по-малка решителност за раздяла, критика, търпение и отдаване, която ме правеше щастлив или нестрадащ в продължение на много месеци. Наблюдавах ги, без да прекъсна да оглеждам сам себе си; говорех, изричайки почти винаги точните думи, и те много рядко не ме разбираха правилно.

Движех се между тела и гласове, без да ги отклонявам от посоката, която си бяха наложили, упорити и безволни, забравили за часа на смъртта си, амин, неподозиращи, че времето не съществува, че няма време. Но аз го знаех още от детството и криех тайната си като болест.

Движех се безцелно, играейки си с множество съвпадения, които — подозирах вече загубата — можеха да се случат само в Санта Мария. Все пак упорствувах; уповавах се, между много други неща, на опасната сила на новородилите се суеверия, които упражняват по-голяма власт от унаследените. Нямах нищо общо с жителите на Лаванда.

В това състояние се намирах, когато Фрида фон Клищайн изнамери втората ми работа. Беше време на неопределености и тази работа можеше горе-долу да се опише така:

— Няма да залагам втори път на Медина като болногледач, бавачка или домашен лекар. Не знам. Казах толкова много неща, за да ти помогна.

— За да ми помогнеш да го убия, за да помогнеш да го убият.

— Това не, дори като шега. Казах толкова неща, че може би съм говорила за Харли Стрийт и за баронета Медина. Трябва да е било комично, но кой си спомня? Това за баронета и сега звучи забавно. Заложих, изгубих, но аз никога не се разкайвам. Казах им, това е вече съвсем сигурно, Медина беше господарят на нощта в Санта Мария. Какъв мъжага беше Медина с пистолета в калъфа под мишницата. Говорих им също за Медина, който още от детски години рисува картинки. Толкова способен, толкова добър. Медина, няма съмнение, е мъж и знае да удари, щом го помоля, може да удари всекиго, без да ми поиска разрешение. Но ти пропадна, сега вече няма оправяне, твоят труп умря точно тогава, когато не се грижеше за него, когато не изпълняваше свещения дълг да го подтикнеш да умре напълно. Поплаках си; плаках за голямото нещастие и за провала ти. Спомням си, че бях справедлива. Те също плакаха, въпреки че сега, сигурна съм, са ти простили. Но така или иначе, за да си изкарваш хляба, ще трябва да използуваш друг от своите таланти. Казах ти в самото начало, когато попадна в мръсотията в Лаванда, или по-късно, че мога да ти давам само подслон, може би цигари, може би пиене. Но не и храна. Така че сега…

— Разбирам, нещастнице, сбъркана курво. Отивам си.

— Не те изхвърлям. Премествам те, нищо повече.

Сега тя изложи новия си план и аз почувствувах желание да го споделя с други, подтикван от съмнително благородство и от забавното изкушение да имам свидетели. Свалих я на дивана и тя очакваше това, защото се отдаде без съпротива, със стенания, много подобни на истински. Засмя се едва когато заговори отново за изкуството и за картините ми.

Фрида от своя страна се тъпчеше с белтъци и ходеше два пъти на седмица да взима уроци по пеене. Аз се шегувах, като споменавах Колон^[2] и Скалата, наричах я Мария Калас. Но тя не се сърдеше; не се стремеше да пее в опери, а искаше да постигне слава, като пее в театри, стиснала в ръка микрофона, овладяла джаза, докарвайки тълпите до изстъпление. Тогава й казвах:

— Сбогом, Беси. И не чупи пианото.

Така бяхме квит.

Отново, чужди и неспособни да причинят болка, миналото, юношеството, един въображаем Антон Бергнер, мир на праха му, който бе разгледал отвратителния портрет на Негово Светейшество папата, нарисуван от мене по волята и заради гальовните молби на леля ми, стара мома без бъдеще. Спомням си как отец Бергнер разглежда портрета, достигащ една трета от височината на стената; той е подарък и е лош и неприятен за гледане. Знаеше ме от дете, спомняше си лицето ми, променено от годините и без всяко основание вкопчило се в юношеството. Леля ми, директорка на училището, отнесе картината в църквата и я подари с вълнуваща увереност, че в замяна купува една награда, която никой тук, на земята, не може да й даде. Сякаш тя сама беше нарисувала портрета; и може да е било така. Но аз, племенникът, съществувах; онова момченце, което беше решило да избяга с необходимите дрехи, билет за влака, малко откраднати пари и няколко бурканчета с боя. Отец Бергнер узна също, че аз се бях завърнал, за да си изнамеря едно ателие в Стария базар на Санта Мария. Той обаче никога не се научи, тъй като времето не пожела, че Браусен беше наредил друго, че аз смених ателието с полицейския участък; никога не можа да предвиди, че ще се настаня в друг Стар базар, в Лаванда.

Може би Бергнер беше научил за пристигането в града, основан от Браусен, на Орлов, фотограф-художник, познавач на всички изкуства.

Орлов, който бе освен това княз, или дори велик княз, и побесняваше, когато го наричаха фотограф, убеди леля ми с помощта на един албум с изрезки от вестници и списания на различни езици, с помощта на пренебрежението и един спокоен цинизъм, който изглеждаше законен и наследствен. Никога не разбрах цената; но Орлов сполучи да стане мой учител и два пъти седмично аз изкачвах неравната стълба на къщата му, за да се уча на живопис.

Носех си папките, кутията с маслени бои, четките, дажбата цигари; не можех да оставя нищо в мръсната стая с прозорец, който гледаше към реката, защото великият княз крадеше всичко, задигаше боите, подрязваше четките, смесваше терпентина с лененото масло.

Никога не съм имал друг учител, казах, и не бих могъл да си представя друг, с когото да го сравня. Защото Орлов ме посрещаше с поклон, нагласяше статива ми до прозореца, искаше ми цигари, не ми говореше на ти и никога не забравяше да каже предисловието:

— Нямате никакъв талант. Рисувате какъвто боклук ви хрумне. Трябва да издържа един час, но ако разговаряме, времето минава бързо.

Сетне донасяше бутилка ракия от тъмнината и мръсотията на фотографския си лабиринт, който му служеше и за спалня, и ми разправяше най-красивата от лъжите, които някога съм слушал: от времето на приказките на баба ми, лъжите на нещастниците, които бях вкарвал в участъка, безсрамията на Фрида и измислиците на жалката сбирщина, която трябва да понасям днес.

Така, бавен в спомените си, шепнейки държавни тайни, които биха върнали руската революция към изходната й точка, княз Орлов, повлечен от една малка, начална световна хекатомба, се навеждаше, за да вдигне от изцапания под нишката на разказа, с който ме занимаваше следобед, понякога пиян, друг път бълнуващ и предпазлив. Запознах се с историята на императрицата, на Михаил, на юношата Николай, на Ксения, Георгий, Олга. Узнах всичко за Татяна и Анастасия, за Распутин и Юсупов, за неизменната вярност на великия княз, или княз Орлов, днес хвърлил котва в Санта Мария, единствен пазител на тайната на Царское село, на Екатерининбург, както и на тайната на адмирал Колчак. С една дума, всички вече мъртъвци, но все пак, въпреки това тук беше и се смееше Орлов под прикритието на сивите си мустаци, и ме гледаше с гняв и отвращение. Нито една сутрин не беше полезна, нито веднъж не погледна картините ми. Но нямаше съмнение, че тайната с главни букви се таеше в последните думи на адмирал Александър Колчак, поверени на Орлов, и те бяха единствен възможен ключ за реставрацията. И великият княз, или просто княз Орлов, скрит в Санта Мария като микроб, като дървеница в дюшек, пазеше тайната пиян и очакваше пиян заповедта, която не можеше вече да закъснее.

Смееше се само когато заговорваше отново за изкуството и за картините ми.

— Едно ателие, което се намира в базара, дето ще го събарят — каза Фрида. — Остава в сила уговорката за цигари и за пиенето. Мебелирано е, долу има ресторант, ще имаш кредит в „Ла Платенсе“, за да купуваш оттам платна и бои и каквото ти липсва. Ще ти пратя една приятелка, Олга, която се нуждае спешно от портрет, така както някоя друга се нуждае спешно, предполагам, от аборт или пакетче хероин. Ще ти изпратя много приятелки, тези, които ми са в повече.