Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (39)

Глава XXXIX
Един верен син

Продължаваха да наричат участък онова, което на времето бе истинският, снежнобял в началото на историята, със знаме, обагрено от червените и черните цветове на Браусен, които предизвикват и унижават всеки син или сив тон, показал се по небосклона на Санта Мария.

Сега това беше една голяма къща, изоставена от страх да не се срути; в един от тези дни, които изживяваме с разрешение на най-висшите инстанции, тя ще бъде купена от някой от новите богаташи от Колонията, за да я разруши и построи още една от тези сгради — пищни домове, — чужди на нашата бяло-розова архитектура, наследена от испанските основатели.

Ще бъдат спасени черквата и статуята, която се намира насред площада, с коня, запътил се на юг, и с неуморимия конник, сочещ пътя с оголената сабя.

На новата и толкова стара сграда на участъка все още вдигат и свалят знамето, избеляло от слънцето и дъждовете, от времето, което някои смятаха заковано, знамето, което все още не се е превърнало в парцал, но е разкъсано от яростни, макар и редки бури, наподобяващи безкръвни битки. Черното е сега морскосиньо, а червеното — тъмнорозово. И няма тръба, която да го поздравява, когато слънцето изгрява, когато слънцето залязва.

В стаята, някога зала, в която са сервирали чай на гостите, Медина, седнал по риза, бършейки потта си със смачкана на топка кърпичка, изслуша доклада на Мартин.

— Добре. Но нищо, което да ни послужи.

— Отрича всичко, твърди, че е спал. Диас Грей потвърждава, че е бил пиян и упоен от наркотици, нищо не знаел до мига, когато момчетата го събудили, заливайки го с кофи вода.

— Кофи вода и бой. Можеха да го убият. И щяхме да останем без показания, без нищо. Не можем да го предадем в столицата с обвинението, че е спал. Оставете го половин час да си почине и продължете. Сетне ще се заема аз.

— Както заповядате — каза Мартин притеснен. — Дано имате късмет.

— Не става въпрос за късмет. А освен това трябва да си починете. Не сте спали от много часове. Кажете, моля ви се, на Ектор да донесе ракията и чаши. Една глътка няма да ви навреди. Ах, да, жената къде е?

— В голямата кухня. Нямаше къде другаде да я сложим. Дадохме й един сламен стол. Нали знаете, инспекторе, че въпреки хилядите молби, които изпратихме, все още сме без мебели.

— Знам. Ще изпия чашка и веднага след това ще я разпитам. Макар и да я познавам. Тя не прилича на човек, който би могъл да извърши такова убийство; няма необходимите ум и сила. Нито пък някакво основание. Но изведете я, нека седне на пейката на ливадата, която наричаме градина. Не се страхувайте, че ще избяга.

Ектор донесе бутилката и две чаши.

— Разрешете — каза той и сложи чашите върху писалището с ролетка, която никога не се спускаше.

— Три — заповяда Медина. — Да не са те променили нещо?

Ектор се усмихна и отдалечи закърпената си униформа, тропота на разпраните си ботуши.

Докато чакаха, Медина каза на Мартин: „Починете си, човече“ — и обърна глава, за да погледа през прозореца без завеси и жалузи третия час на следобеда, далечните върхове на евкалиптите, изсъхналите им и неподвижни листа.

Мартин седна; отслабналото му лице бе окръжено от брада, по-тъмна от русата му, грижливо сресана и блеснала от брилянтин коса; бършеше потта от челото си, като прекарваше по него механично два пръста.

Ектор се върна и тримата мъже вдигнаха чаши и си пожелаха: „Наздраве.“

— И като си помисля, че хладилникът все още не работи — каза Медина, сякаш мислеше на глас.

— Направих всичко възможно — отговори Мартин. — Имам братовчед електротехник, но не е в Санта Мария, не знам къде е отишъл.

— Сигурно работи в някое цивилизовано място — заяви уверено Медина.

 

 

Момичето Олга, Гуриса, събираше дребни полски цветенца с твърди и остри листа, изрязани сякаш от картон.

— Това не са цветя — каза Медина тихо. — Не мога нито да те целуна, нито дори да погледна очите ти — те са като цветя, положени на гроб, а от гробове нямаме вече нужда.

— Той ли е?

— Не се знае, не иска да говори. Но аз съм този, който трябва да разпитва. А не ми хрумва нищо, което да те питам.

— Но каква е моята вина, че по една проклета случайност попаднах на Фрида?

— Първо — каза Медина и побутна Гуриса към пейката, сетне седна до вдетинилата се от страх жена. — Първо, защо мина оттам в осем часа сутринта.

— Но нали ти ми каза, преди да заминеш…

— Няма значение, не си спомням. Трябва да говорим много, да повтаряме, че се обичаме, без никога да го казваме. Въпреки че всички го знаят. Не забравяй, че това е полицейски разпит. Много сериозен, много продължителен. Трябва да чуя това, което знам наизуст. Но казано от тебе. Защо в осем часа сутринта? Така започва разпитът. В колко часа обикновено се събуждате?

— Нямам определен час. Всичко зависи от предишната нощ. Ако сме се забавлявали до късно, ти и аз…

— Не — прекъсна я Медина. — С инспектора не се говори на „ти“.

Тя вдигна ръце, за да заглуши смеха си; после ги свали бавно и отдели очите си от смръщеното лице на Медина. Загледа се в далечната и равна повърхност с малки островчета изсъхнала трева, оттатък отпуснатата телена ограда, която бележеше границите на участъка. Със засмени очи тя почна да рецитира:

— Да, инспекторе. Забавлявах се с господин инспектора в апартамента в „Пласа“ докъм полунощ — излъга тя. — Инспекторът ми каза, че заминава за столицата с ферибота в пет часа сутринта. Инспекторът ме помоли, винаги е добър, когато моли или има нужда от нещо, помоли ме да наобиколя вилата на брега, за да пооправя и ако е нужно, да измета. Ако аз, като жена, преценя, че е необходимо. Трябваше също така да проверя дали картините, рисувани скришом от господин инспектора, все призори при изкуствена светлина, са сложени в долапа, който винаги се заключва. Върнах му вече на инспектора както ключа от вилата, така и от долапа. Видях, че има една голяма картина, нарисувана върху картон, която представлява огромна вълна, изобразена цялата чрез петна от различна белота. Белота на хартия, на мляко, на кожа. В тази река никога не е имало, никой не е могъл да види такава вълна. Помислих си поради това, че инспекторът си е въобразил тази вълна или пък че е спомен от друга страна или от друга река, или от някое море, което никога не съм виждала.

Преглътна и наклони към Медина леко натъженото си лице.

— Да продължавам ли?

Медина погледна ръчния си часовник и каза:

— Още малко и фарсът ще свърши. Когато видяхте Фрида, как разбрахте, че е мъртва? От първите ви показания не личи, че разбирате от медицина.

— Ах — каза тя и потрепна на рамото на Медина. — Казах го вече и се поболявам всеки път, когато си спомня. Виждам я отново, неподвижна, сякаш никога не е била жива, никога не се е движила. Главата забита във водата, вратът сякаш пречупен и не излизаха никакви мехурчета.

— Убедително. Много умно. — Медина се усмихна, като да говореше с дете, което е успяло да отговори правилно; продължи да се усмихва, запали цигара и запита нехайно: — А след като е лежала по корем, почти гола, как разбра, че е Фрида?

— Да — промълви тя. — Тази жена винаги е била по-силна от мене. И сега, като мъртва, пак е по-силна. Никога не съм знаела кого всъщност ревнуваш. Но аз не съм твоята Хуанина, онази, дето ти беше казала, че е достатъчно да усети миризмата на жена, за да умре от погнуса. И ти го повярва.

— Не — каза Медина вяло. — Вярно е, че много ми се искаше, почти изпитвах нужда да повярвам. Поне по онова време.

— Никога не съм ти го казвала и сега няма да ти го кажа, ако не се закълнеш, че то няма да се появи в досието или където и да било другаде. Че няма на никого да го кажеш. То няма нищо общо със смъртта.

Медина сведе глава.

— Заклевам се — каза той. — Но каквото и да е, не мога да разбера защо не си ми го казала. Все пак имало е мигове, когато двамата сме смятали, че сме едно и също същество. Поне аз така мислех, а ти потвърждаваше.

— Така е и сега ще ти обясня. Това, което искам да ти кажа, е, че Хуанина и Сеоане живяха месеци наред в къщата на Фрида. От време на време ги виждах край потока или в „Касанова“, и аз не съм чак толкова глупава, разбирах какво става.

— Какво пък толкова особено е имало? Защо никога не си ми говорила за тази работа?

— Защото няма само един Медина. Те са няколко. Не знаех как ще реагираш. Можеше да извършиш някоя глупост. А онази работа нямаше нищо общо с нас и аз се молех всяка вечер онези тримата да изчезнат от мисълта ти, да не се интересуваш повече от тях.

— Да и поне една… — започна Медина и веднага се разкая за глупостта си.

— Ех, не е важно дали е жива, или мъртва. Не е важно за спомена, за омразата и може би за отчаянието ти. Хуанина си замина за Лаванда преди повече от месец. Натовари ме да ти съобщя нещо. Каза ми, смеейки се, че отивала да посети една своя леля.

— Разбирам.

— И ми каза, цинично както винаги, че в дома на Фрида била преживяла всичко, което е могло да се преживее. Добави, че този път нямало опасност да забременее. Разбира се, така ще е, след като толкова често посещаваше Диас Грей, твоя приятел. Но всичко това не е важно. Искам да знам какво са направили с Фрида след касапницата. С това, което е останало от Фрида.

— В столицата е.

— При тази горещина.

Мартин се появи в сянката, зараждаща се на ъгъла на сградата. Изглеждаше по-зле от преди, по-уморен, по-слаб. Извика:

— Господин инспекторе!

Медина — отначало бавно, сетне с един скок — стана. Разбра, че има нещо неопределимо, неотложно.

— Заведете тази жена обратно в килията. Тоест в кухнята, все това е. По време на разпита установих нещо много важно.

Мартин свирна и се появи Ектор.

— Заведете задържаната в килията — заповяда Мартин.

Когато двамата изчезнаха, Мартин застана мирно, отдаде чест, изгледа от глава до пети инспектора.

— Свободно, говорете — излая Медина.

— Задържаният, най-подозрителният. Според мене е мъртъв, когато влязох в килията…

Килията беше стая, в която нямаше други мебели освен едно легло със сплъстен дюшек, без чаршаф и един стол с високо, право облегало; розово-златните тапети, изрисувани от проститутките и педерастите, лежали в нея, се отлепваха от четирите стени бавно, без да бързат, сигурни в крайния успех. Един малък прозорец, все още украсен с венец от лепенки с героите на Дисни, напомняше далечно за nersery^[1], за деца, които си играят с кукли, оловни войници, топки и кубчета с разноцветни главни букви; деца, може би вече мъртви, а може би все още дишащи, но все пак мъртъвци с шкембета и бели мустаци, със самомнение и една бледа, винаги възвръщаща се вяра в бъдещия живот или във вечността на живота, който живееха.

Повлиян може би от неестествеността на картината, Медина изпсува вулгарно Браусен и не пожела да се наведе, а само погледна отвисоко; трупът лежеше кротко, свит като зародиш на нечистия под: коленете почти допираха мръсотията на фланелката, която някога е била бяла, превитата глава търсеше гърдите, ръцете бяха свити безсилно в юмруци, а на лицето се очертаваше усмивка, сякаш очакваше раждането, живота, който ще започне.

— Мъртъв, няма съмнение — каза Мартин, като разкъса мълчанието и толкова противоречивите, толкова трескави и разнопосочни мисли. — Беше мъртъв, когато се върнах, за да продължа разпита съгласно устната заповед. Обадих се веднага в дома на доктор Диас Грей, но никой не отговори. Въпреки че там живеят пет-шест души, като се броят слугите.

„Като че ли ние самите не сме слуги“, помисли си Медина. После каза неволно:

— Защо, по дяволите, трябва да умират мъртъвците? — Поправи се: — Бяхте ли извадили всичко от дрехите му, колана, връзките за обуща?

— Всичко — каза Мартин. — Мога веднага да ви донеса пакета. Не, инспекторе, той не е умрял от такова нещо. Погледнете лицето му. Нито се е удушил, нито се е заклал.

— Да, съвсем спокойно е. Никога не съм го виждал така. Но как е бил внесен тук хероинът, кокаинът или какъвто и да било друг наркотик?

— Не се е инжектирал, инспекторе. Но вижте хартийките. Седем са, ако не броим онези, които може би са скрити под трупа.

Погледнаха се без желание, всеки от тях затворен в тайната си.

— Но все пак как е бил внесен наркотикът? Никой не го е посещавал, а на вас не мога да не вярвам.

— Ако искате да чуете моето мнение, инспекторе, внесъл го е самият мъртвец.

— Казахте ми, че сте го претърсили, че сте извадили всичко от дрехите му.

Учудени чуха изскърцването на спирачки на голяма, тежка кола. Запътиха се бавно към стаята, която наричаха кабинет или канцелария. Изчакаха посетителите. Медина седнал зад писалището, Мартин прав, вперили и двамата поглед в отворената врата, все още изпълнена със слънчев блясък.

Някой — подвижен и строг, показващ в поглед и костеливо лице решението си да бъде вечен — хвърли къса сянка на вратата на участъка. Влезе почти усмихнат и каза без колебание: „Медина, Мартин.“

— Аз съм какъвто щете, но сега за сега съм съдията, онзи, когото наивните трябва да наричат „ваша милост“. При това с главно „В“.

Непознатият направи няколко крачки и докато двамата, подозрителни, поздравяваха, кимайки с глава, той грабна един стол от ъгъла и седна, вторачвайки се в Медина.

— Говорете вие, инспекторе — каза Мартин.

И Медина заговори бавно, като търсеше думите.

— Господин съдия. Преди два дни ви потърсихме, сержант Мартин ви потърси у дома ви в Колонията. Търсихме ви отчаяно, защото поводът беше отчайващ.

— Да. И някой отговорил, че Санта Мария не е в юрисдикцията ми. Но няма значение. Сега вече е, по моя заповед. Сега Санта Мария отново попада под юрисдикцията на негова милост, макар и да не се знае докога. И за да започнем, кой беше отчаян?

Непознатият гледаше само инспектора и Медина разбра и си спомни, че е мразил този човек, макар и да не го е виждал никога, още от първия ден на живота си, може би даже преди да се роди. Но това не беще омраза на човек към човек; беше като ненавист към нещо неизбежно, беше ненавистта към всички страдания — смесени като една вълна с друга, — големи и малки, които му бяха донесли детството, първата жена, задължителното начало на зрелостта. Сякаш този човек бе разклатил, направил почти безсмислени надеждите му, сякаш се беше стремил да спре поривите му, бунтарството му, сякаш се беше трудил неуморно да не му позволи да стане нещо повече от полицай в едно загубено селище, сякаш той — леко насмешливият мъж, облечен в черни дрехи въпреки летния зной — го беше насочвал, упорито и търпеливо, към срещата му с двамата мъртъвци, чиято смърт той, мъжът в черно, бе предвидил и заповядал преди много време.

Сега се гледаха лице в лице и Медина си спомни смътния образ на някого, когото беше видял или за когото беше чел, един мъж, може би другар по служба, който никога не се усмихваше; един мъж с отегчено лице, който поздравяваше с едносрични думи, изпълвайки ги с неясен трепет на нежност, с безлична насмешка.

— Говорих с часовия — каза съдията, като се усмихваше замислен в тишината. — Добре, никой не е отчаян. Или поне сега вече не е. Часовият ми каза, че имало един мъртвец, макар че, както изглежда, няма друг убит. Така или иначе, невероятна цифра за Санта Мария. Мога ли, можем ли да видим втория труп?

Медина се изправи, очаквайки, че съдията ще му подаде ръка. Но мъжът тръгна заедно с Мартин, всъщност без да изчака да го поведат, сякаш познаваше отлично къщата; стигнаха до стаята с леглото, стола и мъртвеца.

Медина остана до вратата; сега през огрения от слънцето прозорец падаха няколко лъча, които си играеха по мръсния под, търсейки да докоснат Сеоане, Хулиан, чиято легитимация имаше номер със симетрично подредени цифри, предвещаващ съвсем сигурно щастие, и удостоверяваше, че се е родил преди двадесет години в Колонията.

— Обърнете го — каза съдията на Мартин. За миг трупът, нерешителен, остана да лежи по гръб, с щръкнали нагоре избелели сини колена, с напълно еднакви кръпки, сетне се катурна на обратната страна. Нищо не прекъсна спокойния сън на загорялото лице. На пода се появи малко бяло парче хартия, затиснато досега от лявото рамо. Съдията се наведе да го вдигне; стори това, сякаш без да свие колене. Прочете го, подаде листчето на Медина, а той, преди да го предаде на Мартин, чете дълго, сякаш бе попаднал на някаква загадка.

— С това — каза съдията и посочи парченце молив до обувката на умрелия.

— Не разбирам — запротестира Мартин, сякаш ставаше дума за някакъв номер, скроен от съдията. — Преди да го затворим, иззехме всичко, което имаше у него.

— Да — усмихна се търпеливо съдията. — Всичко освен това и това, и ей онова.

Показа белите листчета с гънки, сочещи, че са били използувани като пликчета.

— Не виждате ли? Дънки с огромни подгъви. В тях би могъл да пренесе цял магазин.

Медина мислеше за разкривените букви на бележката, за ръката, която беше излъгала, преди да се отпусне, за ужасното и противоречиво намерение, предизвикало признанието.

„Кучи сине, не се безпокой, аз убих Фрида.

Хулиан Сеоане“

— Имал съм право — каза Мартин. — Подозирах го още от самото начало. Но нямаше начин да изтръгна и една дума дори.

Съдията му отне кротко листчето и го подаде на Медина.

— Приложете го към досието, инспекторе. Това е златна находка. Сетне ми пратете досието. И доклад за всичко извършено. От мига, когато бе намерена жената край потока, до това тук. — Той посочи листчето и трупа; слънцето галеше сега лениво момчето. — Трупа изпратете в болницата в Колон. Струва ми се, че виждам вече медицинското заключение: свръхдоза от някаква свинщина. С малки изключения може би всички тези, които наричат наркомани, трябва да свършат така и колкото по-скоро, толкова по-добре. Доктор Диас Грей не иска да слуша вече нищо за тези работи. Цялата сутрин бях при него, изключихме телефона, за да не ни безпокоят. Говорихме за много неща; той е същинска история на града. Не помня колко е годишен. Но продължавам да го обичам, като да е мой син. Един верен син.