Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (21)

Глава XXI
Корбата

В Лаванда или в Санта Мария всеки по всяко време може да види Кинтерос, но той не ме интересува, защото ми е само симпатичен и това няма да се промени. Случаят с мистър Райт обаче е различен, интересува ме и една смътни почтеност ме задължава да разкажа какъв беше за мене години преди неделната и бурна нощ, която прекарахме в един всеизвестен ресторант. Не обичам да си го представям дебел, пиян, без никакъв чар, лукав, изпълнен с егоистични тайни. Толкова дълго време съм се учил да се подчинявам, че сега, без да се усетя как, мога да се разпореждам с подробностите.

Да се върнем две-три години назад, като включвам и броя времето, което съм прекарал в Лаванда, а това е нищо, едно днес без вчера и утре, но чийто ход трябва да приема поради някаква необяснима любезност към другите. Представям си мистър Райт в една тъмна уличка, която криволичи сред къщи и градини, зачитана по някакво чудо или обект на искрена благодарност от страна на поредния кмет, една лъкатушеща улица в богатите квартали на Санта Мария; дребен и изпънат, облечен в костюм от ленен плат и със сламена шапка, той държи в едната ръка бастуна и фината никелова верижка, която сдържа неспокойствието на кучето му Дик. В лявата ръка — вонящата лула. Трябва да е било в Санта Мария, през едно досадно и душно лято. Мистър Райт с индийските си дрехи, с острия алкохолен мирис в дъха му. Той ми разправя несвързано поредица от загадъчни кражби, извършени на онази същата прашна улица, където се потяхме прави — аз в зеленикавата си униформа, с ботуши и с фуражка.

— Казвам ви загадъчни, защото никога нищо не крадат. Нищо ценно. Влизат нощно време в къщите. Аз излизам с кучето си и търся, Дик търси следи. Но все още не, все още не ги намира.

Може би изпитвам повече приятелство и доверие към Кинтерос, отколкото към мистър Райт, може би го презирам повече или го обичам по-малко. Но между Кинтерос, облечен спретнато, почти гиздаво, с кестенява права коса и прозирна чистота на очилата, и другия, дебел, облечен в мръснобял костюм, непохватен, потен, неотвращаващ се от капките, които се стичаха между веждите, по късия морав нос, избрах англичанина. Така че, щом седнахме и поръчахме първото ястие и свършихме да обсъждаме, подпомогнати от келнера, марките вино, избрах мистър Райт и го поканих да идем с него на бара, където щях да му предложа уиски, знаейки, че ще ми отговори:

— Нали знаете. Не. Обонянието. Ракия.

— Няма ракия „Омбу“.

— Знам. Не сме оттатък. Все пак, извинете, ракия.

Вдигнах чашата и докоснах устните си. Защо този гринго намери така точно думата обоняние. Кинтерос е артист по отношение на ситуациите, малко садистичен, подобаващо дискретен и порочен, неспособен да рискува силата. Как е могъл да узнае англичанинът историята с обонянието?

— Говорим за уиски, говорим за ракия, какво общо има тук обонянието?

Кръглото, потно и невинно лице; влажните сини очи не лъжеха. Една смътна носталгия, някакъв смут, почти нищо друго.

— Но какво, по дяволите, има общо обонянието с уискито и с ракията? Макар и да не е „Омбу“ — настоях кротко, като го гледах приятелски.

— Cold^[1], грип — каза той бавно, леко раздразнен. — Една неприятна история с един подпален обор. За мене уискито вече няма нито мирис, нито вкус. Монреалска история, много стара, конна полиция, червена куртка. О, може да се нарече chief^[2]. В друга история, по-късно, сахиб.

Успокои се, доволен. Защото винаги съм си въобразявал, че неговата сага, митична или само лъжлива, заслужава едно много красиво заглавие — „Червената куртка на полковник Райт“.

Избрах го, за да изпълни това, което едно непреодолимо суеверие ме възпираше да извърша сам, лично, налагаше ми да използувам един пратеник, нещо, което да ме отдели от дребничката подлост.

— После, ако желаете, може да занесем една бутилка ракия на масата. Или да я завием, за да си я отнесете, или да обикаляме кръчмите, порок, който ви допада много, а за Фрида е същинска мания. Паблито не затваря цяла нощ. На сто-двеста метра оттук, зад „Солис“. Казах на Фрида, че сте ни поканили, че сте спечелили много пари на конните надбягвания. Направете ми една услуга, не мога да отида в заведението на Паблито поради една стара разправия за една игла за вратовръзка. Как се наричаше конят?

Пуснах стария си часовник в джоба на сакото му, деформиран, отворен, сякаш го очакваше.

— Корбата^[3]. — Той си поръча още една ракия и разходи наляво-надясно сълзливите си очи. — Така се казваше. Притежавал съм много, извънредно много кучета и всичките бяха все същото куче, а едно от тях се казваше Корбата.

— Не го продавайте, мистър Райт; само го заложете. Като видите марката, ще разберете, че можете да поискате няколко хилядарки. Паблито също ще разбере.

Мистър Райт излезе, без да се клатушка.

После, когато англичанинът и Фрида консумираха десерта, Кинтерос пиеше кафето си, а аз продължавах бавничко с виното — двукракият ми стол беше подпрян на стената, — почувствувах се весел и тъжен, изпълнен с нещо, което не се наричаше угризение, но беше извънредно близо, до едно чувство на съучастничество, породено от обстоятелството, че бях приел играта и моята мръсна роля в нея.

— Тогава — лъжеше уведоменият вече Кинтерос — решихме да заложим на него малкото пари, които ни оставаха. Знаехме, че няма как да спечели, беше невъзможно, един стар кон със схванати крака, който никога не се е класирал. Но ако щастието… Нали разбирате, Фрида, трябва да разберете, защото играхме като жени.

— Винаги така упорито повтарящ се глупак — съгласи се спокойно Фрида.

Ресторантът започна да се пълни, бяха пуснали кината или театрите, двойки, четворки, многочислени семейни ужаси, предвождани от дебелани, крачка отзад — плешивите мъже, децата — предшествуващи и изоставащи.

— Точно така, Фрида; разбирате ни — продължи Кинтерос. Подхрани се с чаша вино; неумолим, помислих си развеселен. — Всичко беше загубено, когато настъпи часът на реванша, всичко освен мръсните банкноти, които Джон Бул и аз изровихме от джобовете си. За да се изразя с думи, които само една жена може истински да разбере, всичко беше загубено освен надеждата. Още по-правилно — освен изтощената вече воля да се надяваш противно на всяка надежда. Корбата не можеше да спечели, нали разбирате, и тогава решихме да заложим на Корбата, всичките пари на победителя в гонката. И слушайте, скъпа, какво се случи сетне. Тренираният от Ланкастър жребец доказа класата си напук на всичко. Обърнете внимание: бягане с препятствие на хиляда и четиристотин метра.

— Така е, една миля или почти толкова — прекъсна го мистър Глесън, седнал далеч от края на масата, между Кинтерос и Фрида, почти отделен от нас.

— Хиляда и четиристотин, не отстъпвам — настоя Кинтерос. — Щом вдигнаха бариерите, жокеят Лейн, възседнал потомъка на Респландор, пое водачеството; Негрито се опита да го засече, но това не измени нещата. Жребецът от конюшнята Алеки продължи да препуска уверено и на правата се откъсна от Блек Панси. Отзад, защото нямаше как да бъде отпред, се появи и включи в борбата фаворитът Дистанте; препускаше, така, сякаш имаше намерение да грабне победата. Но забележете, Фрида; конят на Марино немá късмет, защото Корбата се настърви и запази до финиша предимство, малко, но така или иначе, предимство.

— А може ли за малко поне да идете на майната си — помоли Фрида и потърси цигари. — Колко спечелихте? Бихме могли да идем другаде, тук почва да се пълни с простаци.

Потърсих да видя блясъка в очите й, но те ме избягваха; все пак задъханият глас, който напомняше астматичен пристъп, не можеше да ме излъже. Потърсих по съседните маси лица и тела, но не открих причината.

Сега вече не говореха за надбягвания, говореха за всякакви други неща и фразите се появяваха, разменяха, оплитаха се като разсеяни и пъргави пръсти. Стоях облегнат в ъгъла, опрял по едно рамо на всяка стена. Съзерцавах тъгата си, все още здравословна и дружелюбна. Първите допири с тъгата; новият провал и особената, различна самота ме бяха връхлетели, връхлитаха ме и се чуваше само шум на дървесен червей, на огън под дъжда, на кученце, драскащо по вратата. Предполагам. Защото, когато разбрах, че празникът е свършил, тези неща бяха вече у мене и бяха породили една скрита болест, лично моя и моя господарка, тя беше безболезнена, но я усещах, беше много стара, дълбаеше организма търпеливо. Никаква следа: невидимият дървесен червей.

Беше изчезнал, кой знае кога, в кой точно неопределим миг, абсурдният младеж на първичното щастие и на бунта. Този, който бе казал „не“ на Санта Мария, на Браусен, на мазохизма на наложените отговорности.

Сега събирах — безполезен и остарял, прехвърлил една възраст, която не може да се установи, или възвърнат без предупреждение към истинската си възраст — тук, в Лаванда, враждебните очертания на един град, който бях изоставил и загубил; почти всяка нощ, в колебливия час между просветление и цинизъм, влагата на слюнката, която преди много години бях изплюл, а сега ми връщаха без измама и уговорки, милваше бузите ми.

Седнал на двукракия стол и облегнат в ъгъла, наблюдавах жестовете, чувах думите, техните плетеници над масата, които избягваха, поради самата своя същност, всякакъв заслужаващ уважение смисъл.

Пушех усмихнат, пиех бавно виното розе, съгласявах се по навик, подкрепях правото на най-нуждаещия се. Не участвувах в играта им, насмешлив и меланхоличен, успокоен, но трябваше да се включа, защото Фрида погледна китката си и каза:

— Не си казал и една дума, Меди. Както винаги, както понякога — над глупостите, над света.

— Над глупостите, които създават света — поправи Кинтерос.

Бял и смачкан, мистър Райт приближи тялото си към масата и се облакъти на нея. Лицето, още по-детинесто и кръгло, отделяше примирено мазната си пот.

— Имаше някакво обещание за бутилка ракия. Тук или в някое по-цивилизовано местенце, що се отнася до горещината. Аз плащам, разбира се — каза той.

— Полунощ е — подхвана Фрида. — Това е часът, когато пристигат всички простаци. Да идем другаде.

— Да идем. Избирайте — приех аз. Но гласът не ме беше излъгал и неясният астматичен тон звучеше сега като опънат барабан.

Нямаше съмнение, защото предвестникът тропаше вече по края на масата, изпълняваше малки настоятелни скокове — издължената ръка на Фрида, винаги мъртвешки бяла, запазена от всички бури и от обикновения ход на времето, както изглежда, неуморима, непокорена и свободна, играеше с червените си нокти казачок.

Отново потърсих и разбрах. Намираше се от лявата ми страна, през две маси, огромен, дебел, млад, в профил, пиеше виното си в паузите между кратките пристъпи на смях, които завършваха с непредвидена истерична сила. Беше по риза, за щастие на двойната си брада, без връзка, коремът, кажи-речи, заспал на бедрата му; слушаше приказките и неспособен да говори, увеличаваше с припряното си дишане безсрамието и простащината на живота.

Това беше нормално, беше ни се случвало неведнъж. Очаквах решително очите на Фрида, които измисляха причини, за да ме избягват — небесносинята покривка, обесените и далечни бутилки кианти, бляскавото папие-маше, с което бяха облечени стените на синята пещера, неестествената ловкост на келнерите, вцепенените прически на жените. Чаках неподвижен, сякаш чаках, вдигнал ръка, да се появи отново някаква муха, докато най-сетне очите на Фрида бяха принудени да се завърнат, да ме погледнат и да ми кажат с душевен смут „да“, така е, преувеличавайки отчаянието и разбирането.

— Съгласен съм, всичко е ясно и неизбежно — кимнах с глава. — Сега, докато Frӓulein^[4] отиде в тоалетната, ние ще платим и ще обмислим как да завършим най-добре нощта, а сетне тя ще го одобри.

Фрида взе чантата и тръгна, без да бърза, към вратичката, украсена с едно бяло „А“, пресичайки невъзмутима зоната на простащина, която обгръщаше раменете на младото и дебело животно, смеховете и невероятната воня на дребното падение.

— Ракията — обади се мистър Райт.

— Според мене най-доброто, хрумна ми, ще бъде да идем в яхтклуба в Бусео и да изчакаме на вълнолома зазоряването — предложи Кинтерос.

— Където и да е, каквото тя избере и каже, докато сама не се отдели от нас като някаква опаковка, така че да не стане нужда да я изхвърлим.

— Ако имаше ракия — започна мистър Райт и се поправи, — когато ще има ракия, ще ви разправя.

— „Афганистан“ или за странния случай с безплодното село — съгласи се Кинтерос и кестенявата му пригладена коса, очилата му проблеснаха. — Но вие, Медина, сте кавалер. — Прав сте. Можем да предложим на Фрида да идем в Бусео. А ако тя не иска, друга работа.

— Благодаря — казах им. — Парите.

— Да, ясно. — Все така усмихнат, Райт потърси в панталоните и сложи на масата парите от часовника. Затиснах ги с ръка и поисках сметката.

Мислех припряно, лишавайки се от удоволствието на бавните и подробни спомени, за Фрида, потънала в загадката, закриляна от буквата „А“ в баровете, ресторантите, болниците, железопътните гари и смесените гимназии. Мислех за Фрида, така непосредствено след Сеоане. Мислех, обхванат от слабост, за разминавания и отсрочки, мислех със завист за един предполагаем Медина, влюбен във Фрида, и за една Фрида, влюбена в Медина. Мислех, че за тях, за хипотетичните любовници, милувките на Фрида, седнала или права в женската тоалетна, предизвикани от половия нагон, разбуден от необикновеното безсрамие на младия дебелак, може би представляваха акт на сливане, една необяснима тайна, едно могъщо обогатяване на любовта.

Когато Фрида се върна размахала чантата си, на лицето й беше изписано краткотрайното успокоение; сметката беше платена и към нея бе прибавен един прекомерно голям бакшиш; топлата нощ подмладяваше с обичайната настойчивост на момичетата.

 

 

В Лаванда всеки може да загуби в лятна нощ една жена и не е нужно да използува друго освен невнимание. Достатъчно е да се управлява колата, като се обръща внимание на опасностите, като се гледа с привидна ярост и чувство за дълг напред и към страничните улици.

Не знам къде точно я загубихме. Лаванда предлага само няколко километра повърхност и по нея, но не навсякъде, блестят кротко до зори няколко заведения, които предоставят алкохол и удобства, примамвайки посетителите, канейки ги да прекарат нощта до разсъмване, до неумолимата дневна светлина.

Кинтерос караше импалата с толкова голямо неблагоразумие и така весело, че човек можеше да предположи, че колата е или е била негова, а всъщност беше чужда, с транзитен номер, контрабандирана от Бразилия или Парагвай, със съмнително предназначение. До него мистър Райт смучеше хъркащата, почти празна лула, правейки предложения за морги и гробища.

На задната седалка Фрида и аз се прегръщахме така, както в таксито, което ни бе откарало за първи път в една къща за любовни срещи, които в Лаванда наричат мебелирани. Бавно и мъдро, като приемаше несполуките с трогателни, изумления, мистър Райт почна да говори с още по-силен акцент и предложи равнодушно:

— Красива нощ. Бих казал, красива за гледане, ние, малко.

Когато трябваше да признаем загубата на Фрида, слязохме от колата и почнахме да се упрекваме кротко, като в гласовете ни звучаха фалшиви пискливи тонове. Преситени от комедията, приехме с печал изчезването на Фрида; съгласихме се, че никой не е виновен, и влязохме в една жалка кръчма, някъде към Ла Мондиола. Тя лъжеше симпатично още от фирмата „Три дървета, — денем и нощем“. Зелената неонова светлина осветяваше лицата и ръцете ни.

Седнахме и си поръчахме една престояла и претоплена яхния с всевъзможни намеци за прокисване, прикрити с оцет или със специалния сос на заведението. Някой от нас беше по-пиян от другите, но беше невероятно, пък и няма значение. Мистър Райт се бе сдобил най-сетне с половин бутилка ракия, за да я поглъща с удоволствие и да пукне след това. Кинтерос — жълта, блестяща, зализана коса — беше поръчал доверчив вино, настоявайки за реколта 1952 година, и ми беше трудно да приема, че е толкова глупав, да повярвам, че той вярва на лавандските вина. Да стигне до туристическата глупост, настоявайки за дати по етикетите на отровата, която пиеше предпазливо. Поръчах газирана вода и мехурчетата ме измамиха лесно, защото те бяха глупави или лъжливи, коварни дотолкова, че да ми продадат без усилие една невъзможна, несъществуваща територия.

Тогава, при едно тогава, погледнах виолетовата светлината, един малък, висок прозорец и намразих ей така без основание, гладката жълта глава на Кинтерос, облакътих се на масата, за да притесня англичанина.

— На вас говоря Кинтерос, но всъщност грингото слуша. Моля ви не ме прекъсвайте. Той знае и мълчи; вие смятате, че знаете, и се ограничавате да намеквате. Може би бъркам и всичко е наопаки. Сега за сега не ме интересува, в тази мъртва нощ поне, която отнасяте към нищото, към светлината, към мръсотията на деня. Обадихте ми се по телефона, обадихте ми се от телефонната праистория по телефона, и ми дадохте един приблизителен адрес, внушихте ми, без да поемате, каквато и да било отговорност, че гласът може да е търсената следа.

— Нищо не обещах, предположих и исках да ви помогна. Не вярвах — естествено, разбира се, това е съвсем ясно.

— Слухът и шестото — казах два пъти бавно, като си въобразявах, че съм най-пияният от тримата, убеждавах се сам, за да се почувствуват задължени да го повярват. Англичанинът пиеше ликуващ и примирен ракията си, която не беше „Омбу“, а блясъкът на лицето му и смачкаността на жълто-белия, прекомерно широк колониален костюм ставаха все по-очебийни. Това почти неподвижно, потно и вглъбено в себе си говедо знаеше. Кинтерос, вежлив, пример на светски обноски, знаеше същото или нещо друго. Нямаше да кажат, нито да издадат и една дума дори, поне тази нощ. Тогава, като блъфирах, играех нечестно и залагах само на една несъществуваща карта, продължих да преценявам лъжата и степента на провала.

— Слухът и шестото. Точно както вие казахте: намерих двойка старци, билки, китари, които никога няма да засвирят, разни други неща, невероятни предмети, които висяха окачени в сумрака. Заключението е лесно: отидох, изслушах ги и се провалих. Невинни или по-лукави от вас. А аз вярвах от суеверие, поради близостта на гробището. Ще ми бъде много трудно да обяснявам, сетне ще говорим или ще говоря. Сега ще се превърна, с ваше разрешение, в един малък инквизитор и ми се струва, че ще бъде чисто и открито в смисъл, който вие разбирате, да поразискваме, да уточним.

— Слушам — обеща Кинтерос.

— Говорим си — каза англичанинът. — Вие говорите и не знам за какво. Искам да кажа, за тайните. Понякога ми се нравят, друг път не, зависи от това как функционира черният ми дроб.

Не погледнах дори лицата им; телата им, толкова различни, си заприличваха в неподвижността си, в продължителното неуязвимо премълчаване. Налях сода в чашата си с вино и се усмихнах на тавана, докато размахвах над масата една незапалена цигара.

— Чудесно — продължавах да гледам тавана без всякаква надежда. — За всички нас съществува едно място, едно нещо, една мисъл, която се нарича Санта Мария.

— Извинявайте — обади се Кинтерос, като гледаше добре поддържаните си нокти, сребърната запалка, която се белееше между пръстите му. — Свободен съм до осем часа сутринта. Но въведението ви ми се струва малко длъжко, в него има повторения и може би е ненужно. Ходили сте там, изслушали сте ги и сте сигурен, че сте претърпели провал.

— Не е това, вие знаете отлично, дяволски добре, че малкият инквизитор не иска, за момента поне, да говори за дребни неща. Вървях, попадах в капани, стигах до слепи улици. Мисля, че има някакъв капан, но не знам нито къде се намира, нито от кого е поставен.

— Опитах се да ви помогна — каза Кинтерос; англичанинът помагаше с шума на лулата си.

— Възможно е. Вярно е, че ви помолих да ми помогнете. Но може би никой от двамата не може да каже за какъв вид помощ става дума.

— Вие поискахте да търсите. Не аз.

— Нека играем с открити карти. Липсва Фрида, но всички пазим мястото й. Да говорим първо за мене. Избягал от Санта Мария с моторницата на Манфредо, беглец без паспорт и разрешение. Хлапака Манфредо, точно той, човека, когото трябваше да арестувам или убия. Заповед отгоре, престъпление — контрабанда. Аз, Медина. И точно когато го намирам в землянката, чийто вход беше закрит с дървета или храсти, каквито никога не са виреели край тази река, в момента, когато се превръщам в герой, когато влизам сам и поставям на масата ръката, която държи пистолета, преди той да е могъл да измъкне револвера си (ревностен пазител на закона задържа опасен контрабандист), точно тогава. Помислете си; досега не ми е хрумвало никакво обяснение, което да е разбираемо за глупците: вие и аз, липсващата ни Фрида, хората, които познавам или мога да си представя, та искам да кажа, никога не съм се сетил за едно приемливо обяснение нито онзи следобед, нито когато и да било по-късно. Този спомен съм го въртял и превъртал до изхабяване и въпреки това все още ми е скъп. Точно тогава, точно когато. Вие двамата познавате брега, вие, които сте свободни до утре осем часа сутринта. Онази част, където реката прави завой, а брегът се спуска стръмно и дълбочината на водата стига петнадесет метра на три крачки разстояние, там, където в летните месеци е пълно с двойки, с голи момченца, а мъжете се преструват, че ще се самоубият, за да накарат жените да се молят и вълнуват. Но не беше лятна нощ, а есенна привечер и Хлапака Манфредо чакаше слънцето да залезе, сложи револвер и контрабандирана бутилка на масата. Познах го — слаб, очи кафяви, около четиридесетгодишен, с бяла загоряла кожа, дълбоки заливи в черната коса на слепоочията. Поглед егоистичен и спокоен, черна моряшка фланелка, фуражка с адмиралска котва.

— Спипахте ме, инспекторе — каза той, без да ме заговаря на ти, без да пита или приема.

Именно тогава, точно когато можех да го задържа след толкова месеца, след толкова следи, които се оказаха неверни, след толкова ранни утрини, колкото студени, толкова и безрезултатни. Седнах срещу него, но не изпусках от очи лукавството му и покрих револвера му с шапката си. Представете си: зад гърба ми стояха трима негови катили, а аз бях разположил десетина, души с пушки в горичката; беше им заповядано да чакат свирката ми или първия изстрел. Ако можете, Кинтерос или мистър Райт, помогнете ми или опитайте късмета си с някоя глупост. Може би ще ви провърви повече, отколкото на мене; защото аз все още не мога да разбера.

— Естествено — намеси се Кинтерос спокойно — не е имало изстрел, дори и свирка не е пропищяла.

— Не. Нищо нямаше. No facts^[5], мистър Райт.

Повторих, като съзнавах, че са излишни, остарели с месеци, които събрани дават повече от година, леката усмивка, чашата с вино, поредната цигара, лекото приглаждане на сплетената коса. С други думи, паузата, която защитих без усилие.

— Нищо не се случи, братя глупаци. Хлапака Манфредо вдигна пръст и изотзад се появи чиста чаша. Постави на устата си ръка и напълни чашите — сега на масата се намираха две — с контрабандния, а може би и фалшифициран коняк „Мартел“. Когато човек се сблъска с някаква загадка, извинете, с деяние, което е извършил, без да разбере защо, и времето минава, без да получи отговор, търси утеха или опора в големи и чужди дела. По-късно стигнах дотам да повтарям наизуст думите на свети Павел, казани по пътя^[6]. Манфредо напълни учтиво чашите и ние ги вдигнахме беззвучно, без намерение дори да ги допрем, аз, с тримата катили зад гърба ми и черния колт в дясната изтръпнала ръка, Хлапака Манфредо, отпуснал се на стола, внезапно отпаднал, присвил очи, които симулираха удобство и досада. Пихме и тогава точно настъпи мигът, когато. Ако би имало на света някой, в името на когото искрено да се закълна, бих се заклел, защото вие и всички останали, а може би аз самият сме хора, които се нуждаят от клетви. Хлапака — не. Той нямаше нужда да говори, нито да слуша разни приказки; той очакваше — може би дори и това не — движения и дела.

— Именно тогава, когато — напомни Кинтерос, без да ме пришпорва, и посегна да вземе цигара.

— Именно тогава, когато — съгласих се аз. — Единственото, за което мога да се закълна, е, че не се страхувах, знаех, че ако Хлапака намигнеше, щяха да ми пръснат черепа; но това не беше — есенното слънце залязваше вече — най-важното.

— Да — каза Кинтерос с усмивка, която наподобяваше много приятелство. — Не искам да ви прекъсвам, нали разбирате. Що се отнася до мене, бих ви превърнал в сляп народен певец, който обикаля бараките на ратаите по чифлиците и именията на Лаванда и прославя хора и събития, акомпанирайки си с китара без басова струна. Но Хлапака Манфредо беше милионер и продължава да расте. Хлапака Манфредо работи за патриотите, които управляват Санта Мария и Лаванда. Ако сте успели, извинявайте, да го заловите в онази есенна привечер, то е имало предателство.

— Все пак моторницата потегли.

— Но не е имало нито изстрели, нито свирки. И не смятайте, че съм забравил онова, дето разправихте за стръмно спускащия се бряг, за отделението полицаи, скрито в горичката, въздействието, което е оказвала безветрената есенна привечер. Да прибавим спокойни отражения на светлини във водата и ако не ви е неудобно, едно предчувствие, което ми подсказва някои други неща. Рискувайки, бих казал; без да има нужда да се поправям, че оня тип е бил предаден и от това сте спечелили вие. Неговото имущество, отстъпено великодушно и без възражения. Имали сте право да го използувате, както искате. Мистър Райт, предполагам, е съгласен.

— О, напълно — каза англичанинът и почна да смуче оживилата се лула, докато кашлицата прекъсна смеха му.

— Както искате. Но вие не разбирате инспектора Медина, а аз още по-малко мъртвите. Не е имало милиони, имаше само бутилката коняк и някое и друго пакетче цигари. Ако бях приел от него пари, трябваше да остана в Санта Мария, да продължа да бъда това, което бях. А прибавям, ако това ви интересува, а е все едно дали ще го узнаете, или не, дали ви интересува, или не, дали работите за едната или и за двете разузнавателни служби, че Хлапака Манфредо продължава да плава. И когато понякога се срещнем случайно, поздравяваме се с едно махване на ръка, с една усмивка, с един знак с очи. Както схващате, онази привечер разбрахме, че сме приятели; не много големи, но завинаги.

— И така сега сте тук вие, Фрида и всичко останало. Той притежава тук и там имения и е купил, или почти, остров Латоре, за да работи с по-големи удобства.

— Чух подобно нещо. При пътуванията си, да не говорим за самолетите, той не пренася само северноамерикански цигари, уиски и запасни части за всякакви машини. Пренася също и хора, а хората носят със себе си картечни пистолети и бомби, отиват и се връщат. Може да го разказвате на всички; Хлапака и аз ще продължим да се усмихваме, да броим мъртъвците и милионите, за които съобщават полицаите, като понякога занижават, а друг път преувеличават цифрите. Знам, че има самотници и хора, които умират от глад. Но никой от нас четиримата не е между тях. Включвам и Фрида. Всички имат какво да спечелят, всички имат някаква амбиция, която, поставена при подходящи обстоятелства, би се развоняла; всички с някаква любов или с нейната отблъскваща карикатура, всички с бъдеще, което води към червясване. Всички, в последна сметка и ако разбирате, с някаква подбуда. И именно тогава, скъпи говеда — аз никога не можах да разбера защо, — прибрах идиотския си пистолет, вдигнах шапката си от неговия револвер, защото почна да става студено и исках да си покрия главата. Внезапно почувствувах без облекчение и без тъга, че нямам вече подбуда. Сипах си още една чаша и запитах Хлапака Манфредо: — В колко часа ще минем реката?