Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (33)

Глава XXXIII
Бар „Касанова“

Неспал, загубил памет, Медина прекоси на връщане в Санта Мария топлата и прашна нощ, възпроизведе в мрака лесните завои на пътя, спусканията и изкачванията. Беше дванадесет и четвърт, когато слезе от колата на двеста метра от „Касанова“; тръгна нагоре по улица Америка, изпълнен с добронамерен и сдържан гняв, вдъхваше жадно въздуха, гледаше с присвити очи лятото и навлизаше в него.

Надписът „Касанова“ — двете последни букви не светеха, — с онзи син, почти виолетов цвят, едновременно примирен и отчайващ, обичаен за витрините на погребалните бюра, трептеше болезнено и жужеше като светулка, поставена в кутия; беше разположен вертикално над тесния и влажен тротоар. Бяха, импровизирали малка витрина — в една дупка в стената, защитени от стъкло, стояха две бутилки скъпи напитки, може би празни, и голяма снимка на Фрида. Медина, енергичен и раздразнен, разхлаби връзката си и съзерцава известно време лицето, поставено по диагонал в позлатената рамка, бялата коса, прибрана над тила, клепачите, които заплашваха да скрият отчаянието на погледа, леко трагичната, леко насмешлива уста. „Все същата е. Има такива жени: за десет години могат да бъдат десет различни жени, стига да си търпелив и да запазиш любопитството си; но остават все същата личност. Могат да си сменят очите, устата, носа; това, което не може да се промени, е начинът, по който всички тези неща се съчетават, за да оформят едно лице.“

Дръпна настрана новата завеса от зеленикав плюш, без да погледне дебелия негър-джудже, облечен в червено, който му се усмихна, поклони и промърмори някакво приветствие, завършващо с думата „инспекторе“. Пристъпи в полумрака към осветения кръг, където един мъж свиреше на пиано, а друг му акомпанираше лениво на ударни инструменти. Спря се на ръба на кръга, внезапно осъзнал, че крачи господарски, с шапка на глава, сложил ръце в джобовете. Свали шапката и тръгна вдясно, все по ръба на осветения кръг, без да стъпва в него. Избра една маса до стената и почака музиката да спре, за да разгледа залата. Запали цигара и се наведе над лицето на жената, обърнато към него.

Тогава от белия кръг на тишината, окръжена сега от гласове и приглушен смях, се появи белият смокинг на келнера и услужливият и раболепен глас.

— Както винаги, нали?

— Да — отговори Медина. — Толкова отдавна не съм идвал, че това както винаги ще бъде една изненада. Но не искам да бъда сам.

— Ще видя, инспекторе. Късничко е.

— Но това е „Касанова“, събота е, при това лято.

Пианистът започна да свири само с един пръст, бавно, избирайки клавишите с кристален тон. До пианото стоеше една жена и музикантът бе облегнал на свободната ръка огромната си мулатска глава. По-далеч от светлия кръг една жена пееше някакъв испански военен марш; беше пияна, разнежена и грешеше. Въпреки часа започваха да се усещат благоуханията на утрото, въздухът беше крехък и беззащитен.

— Както обикновено — каза келнерът. Сложи чашата, отпуши бутилките и сипа с приятелски и победоносен жест. — Тук няма нито една. Но пратих в „Севиля“ да питат за Трини.

— Името не е важно. Джин и джинджер ейл^[1]. Фрида няма ли да пее?

— Не вярвам, инспекторе. Свърши да пее минутки преди да влезете.

— „Предпочитам да ми кажеш“?

— Трябваше да го изпее на бис. Все още има успех.

— Тогава Трини, ако е възможно.

— Веднага.

Сега мулатът свиреше някакво болеро, а дебелият невъзмутим петдесетгодишен мъж, който бе акомпанирал на барабана с една или две метални метлички, подръпваше басовите струни на огромна китара, като си тактуваше с глава и крак. Сънлива, жената в дъното на салона продължаваше да пее; чистотата на звуците, отскачащото и умножаващо се ехо предвещаваха зората. Медина пи и разтърси кибритената кутийка. „Тази нощ мога да мина без жена, или тази нощ една жена не заслужава мъката да понасям приказките и парфюма й, присъствието й преди и след.“

Видя я да идва, да се приближава, да се движи, да разсича другия полумрак, този на бара, който беше отделен от неговия от белия кръг на светлината, където се намираха двамата музиканти и част от всяка от по-хубавите маси. Видя платинената й коса, тясната й черна рокля, различи — от друго разстояние, от това на миналото — спокойните движения на главата, онова бавно вдигане на ръцете, продължителната неподвижност — знак за молба и очакване. Видя я в гръб как отхвърли глава назад, чу я как се смее с бармана и как запази този смях и за помощника му, който миеше чашите и се показваше зад бара. Облегнат на една колона, дебел и белезникав, келнерът, изглежда, се беше отказал да търси Трини.

Фрида се обърна; оставаше да направи само едно, не можеше да измисля нови оправдания или отсрочки. Тя се обърна към светлия кръг — настъпващото утро го стесняваше, — към едрия пианист и флегматичния, закръглен и състарен барабанчик. Обърна се с това, което й оставаше от неестествения смях, отправен преди към бармана и помощника му; беше се облакътила на бара и черните й гърди изпъкваха под блясъка на златната огърлица, под усмивката, която не изчезваше. Каза нещо и келнерът плъзна лениво гръб по колоната, за да се вторачи с интерес и сякаш оправдавайки се, в силуета на Медина. Докато повтаряше нареждането си на музикантите, Фрида се престори, че се протяга. Мулатът притисна лакти към ребрата и засвири тихичко; старият и дебел барабанчик се пребори с нежеланието си и започна да изтърсва праха от барабана с такта на „Предпочитам да ми кажеш“.

Медина се облегна бавно, и внимателно на стената и се усмихна на жената за секунда — усмивка между равни. Сетне угаси цигарата си и допусна Фрида да дойде, видя я да отделя тялото си от бара, да пресича полумрака, чужда или наивна, да преминава с привидна несръчност кръга от светлина и вяла музика, да навлиза в полупокровителствения мрак на неговата маса. Видя я, че се спря, израсна над него, беше сигурен, че е отгатнал усмивката й, преди да я види.

— Добър вечер, Медина — поздрави тя; подпря леко ръце на светлосинята покривка на масата, за да ги покаже, за да предложи мир.

— Да — каза Медина. — Заповядай, седни.

Тя се наведе, докато прибираше полата си, докато придаваше на лицето си израз на търпение и разочарование.

Келнерът напълни чашата на Медина. Музикантите изцедиха последните ноти на „Предпочитам да ми кажеш“, почакаха малко, колкото да се прозинат, и започнаха да свирят същото, отново, внимателно и с уважение, знаейки, че може да ги накарат да продължат до обяд.

— Ти — каза Медина.

— Не. Пях вече и пих вече. Стига за днес.

— Добре. — Разклати чашата, за да смеси напитките; желанието и презрението бавно се надигаха в него, докато допряха до диафрагмата му.

Тя забеляза някакво движение на входа и се обърна властно към пианото; сега мулатът засвири много нежно „Предпочитам да ми кажеш“.

— Аз — каза тя. — Защо дойдох и седнах на тази маса. И какво става със Сеоане. И защо, и преди всичко как, купих „Касанова“ или съм на път да го купя. И защо Сеоане е един нещастен младеж. И защо никога не съм имала дете. И защо пристигна тази нощ, решен да обиждаш целия свят, и защо ще си губя времето, като не отговарям на никой въпрос. Кажете, инспекторе.

Медина пи спокойно и бавно, остави да минат много секунди, сякаш беше сам на масата и сам в „Касанова“; запали цигара и запуши. Обърна се към жената, към мястото, където не можеше да не бъде тя, оттатък пушека, оттатък уморените усмивка и въздишка.

— Има нещо — каза той кротко, като изпитваше завист към дълбокия и дрезгав глас на пианиста-мулат, който говореше сега на английски с клавишите. — Има нещо, за да дойдеш и седнеш при мене, за да говориш толкова много, без да кажеш нищо; за да ми предложиш теми, да ги развиеш, за да си избера някоя от тях. Щом си дошла при мене, а не се мръщиш отдалече, имаш нужда от нещо. Искай, да видим, ще се опитам да видя. Някаква трудност при покупката на заведението, някаква неизвестна досега истерия, която се е развивала, за да избухне тази лятна нощ, или някакъв план за приятелство и сдобряване. Аз не те поканих на масата. Защо дойде?

Говореше, без да я гледа, без злоба, като се забавляваше, като мислеше лениво за Сеоане, за пътуването с дебелия главорез, за това, колко хубаво ще бъде да е наистина сам в безлюдната лятна нощ, да слуша разпилените, ниски, звънки, глухи, безкрайни тонове, без ща вижда, без да си спомня за музикантите. Внезапно видя, че тя сви рамене, но без да се насилва да изрази презрение или сила с някаква усмивка. Видя нежната, благородна извивка на носа й, несъмнената интелигентност на очите й, любезната гримаса на търпение и насмешка, в която за миг се свиха устните й.

— Какво? — настоя той, наведен над чашата си; ярост ли беше това, което сега се примесваше към желанието?

— Нищо, шефе — каза тя. — Поне нищо от всичко това. Вярно е, че се бяхме разбрали като глупаци и без да се уговаряме, че е по-добре да не си говорим. Вярно е, че седнах на твоята маса, без да си ме поканил. Но не се безпокой, заведението плаща. Нямам намерение да искам от тебе нещо, което би приличало на милост. Просто…

Медина я погледна и докато раздвижваше тялото си, за да се облегне на стената от бамбук и фотографии и да скръсти крак връз крак, призна честно желанието си. Тя не го подканяше; нейното красиво и студено лице, почти мъжко, когато решаваше да гледа предизвикателно, сега, сериозно и тъжно, едва потрепваше. Но той предпочете да е несправедлив, предпочете верността не към себе си, а към стари решения. „Ще бъде доволна, няма съмнение, ако ме накара да я сваля и особено ако види, че се мъча да я съблазня, ако ме види как отхвърлям собствените си възражения и тези, които тя ще противопоставя едно след друго, все по-слаби и изразявани с все по-голяма сила. Ще бъде доволна — и това иска, затова дойде на масата ми, — ще бъде доволна да усети яростта и поражението ми върху тялото си, да ме почувствува отделен от Сеоане, неин съюзник, или поне безучастен.“

— Не вярвам, че си дошла на масата ми само от симпатии. По едно време аз бях приятел на Сеоане, бях приятелят, единственият и, повече или по-малко, бащата. Бях отговорен за него, разбираш ли ме? Тогава, когато нещата тръгнаха зле, когато трябваше да го убеждавам, че си това, което си, когато Сеоане го сполетя това нещастие, намразих те и щях да бъда доволен, ако научех, че си умряла. Има нещо…

Фрида се усмихна, сякаш беше чула някаква похвала, направи знак на келнера и почна да шушне нещо на увехналата буза, която мъжът долепи до нея.

„Би могло да го направя, защо да не би могло? Да ида сутринта да се изкъпя в реката със Сеоане и докато се сушим на дъските на пристана, да му разкажа, че съм спал е нея, да унищожа с едно изречение приятелството и любовта му, за да се отърси най-сетне от тази глупава зависимост, която, трае от години. Може да го направя.“

— Има нещо, нещо, което не знаеш — каза той, докато келнерът поставяше напитките на масата. — То е, че човек не дръзва да доведе едно приятелство до крайния му предел. При любовта това се случва, човек е в състояние да го направи, може би защото всички знаем, че любовта има край, а приятелството — не. Ако беше възможно в приятелството да стигнеш докрай, аз отдавна щях да те унищожа. Или поне щях да се чувствувам задължен да го направя.

Престана да гледа несломимата й, майчинска усмивка и смеси двете напитки. Група от петима души влезе плахо; спряха се, съветваха се нещо тихичко и после решително се отправиха към една близка до пианото маса, отвъд кръга от бяла светлина. Музиката мина от шепот към страст; сега всеки можеше да усети белите зъби на пианиста, старателното търпение на барабанчика.

— Погрижи се за клиентите — каза Медина — И разкажи ми, защо искаш да говориш с мене? Спи ми се. И тъй като забрани на келнера да иде и ми намери някоя жена от „Севиля“…

— Да — съгласи се Фрида с ентусиазъм и меланхолия, сякаш слушаше някаква по-носталгична и далечна музика, отколкото тази на пианото и барабаните. — Казах на келнера да остане тук, защото исках да поговоря с тебе. Освен това „Севиля“ има разрешение да затваря в три часа. Можеш да идеш, инспекторе, и да си намериш там, каквото търсиш. Ние тук сме прилични; полицията ни разрешава да работим само до един часа.

— Не знам — промърмори Медина. — Не се занимавам с корупцията в Санта Мария, интересува ме само моята собствена. Пожела да говориш с мене. Искай и ще видим. Знам, че си на тази маса, за да искаш нещо от мене. Познавам жените така добре, сякаш съм ги раждал; ако нямам вече тяло на двадесетгодишен, то е, защото съм ги родил всички. Говори.

— Така е, инспекторе — каза смирено тя; може да се каже, че подигравката се криеше само в металната белота на отблясъците на косата, в учудващо късите пръсти, които вдигаха чашата, докато тя се изпразни. — Известно ли ти е, че сме съседи. Не непосредствени, но твоята и моята непавирана улица носят едно и също име.

— Говори — повтори Медина. — Мога да те закарам до вас; въпреки че заспивам. Предполагам, че Сеоане знае, че сме съседи, предполагам, че всяко от пиянствата му познава наизуст и слепешката пътя към къщата ти. Нещастник.

— Не, и това не е. Не дойдох да искам нещо, а и Сеоане никога не посещава дома ми. Ти — двете жени и тримата мъже, които бяха заели масата до пианото, след като се бяха спрели на входа, за да се съвещават шепнешком, след като бяха пресекли прекалено смело и бързо голямото пространство линолеум и празни маси, сега бяха отметнали назад глави и се смееха, играейки на кой ще издържи по-дълго време да отправя слепия си смях към тавана, където беше изрисувана с лоша перспектива купола, изплетена от листа, неопределими плодове и жилави, извити бамбукови пръчки; те бяха донесли в косите и в дрехите си топлината и меката влага на лятната утрин, спомени и обещания за зной, които сега се разнасяха в пустия и задрямал локал заедно с прекалената простащина на смеха им; двойката музиканти наблягаше на ниските тонове, за да издигне една огъваща се стена срещу повея, нахлуващ от улицата, оповестяващ равнодушно края на съботната нощ, уязвимостта на забравата и на поривите, — ти, който си ни родил нас, всички жени, ще умреш, без да знаеш със сигурност дали някоя жена е изпитала удоволствие с тебе, или само те е накарала да го повярваш, без да знаеш дали синът ти е наистина твой, без да знаеш дори защо те лъжат и дали жената, която те лъже, знае поне защо го прави.

Лицето й се ожесточи, тя се обърна и процеди нещо през зъби към пианото и музикантите, които започнаха да свирят „Болеро на джунглата“; погледна към масата на петимата и когато приближи лицето си към Медина, по него бе изписана обмислена и загадъчна усмивка.

— Не исках никаква услуга от тебе, инспекторе. Искам само да задам един въпрос. Имам намерение да купя „Касанова“. Ти ме мразиш сега; ако си против мене, няма да ида далече. Исках да те питам: да купувам ли, или да се махам оттук?

„Действително любопитно е. Все същото лице, същият начин да отбягва да се усмихне, да ме погледне, същата тежка, но поносима неизбежност в подутите клепачи и същият начин да отпраща към ъглите на устата си спомени за детството и пубертета, които смята за вълнуващи. Така ме гледаше, когато оставахме сами в Лаванда. Тогава може би легна с мене, за да укрепи връзката си със Сеоане, със света на Сеоане. Тази нощ би го направила — ако не поради някаква стара, почти несъзнателна прищявка, — за да ме отдели от Сеоане, за да ме убеди, че тя е права, за да стане невъзможно да не призная, че тя е права.“

— Върви си — каза Медина и накара цигарата да изстене в чашата. — Ако успееш да накараш Сеоане да не те последва, ще бъде по-добре да се махнеш. Но ако решиш да купиш този свенлив публичен дом и да останеш, няма да плащаш повече глоби от тези, които действително си заслужила. Между другото, има един човек, който държи една кръчма, по-мръсна от тази, в Стария базар. Казва се Бариентос. Има една стара жена, едно старо куче или, по-точно, жената има куче. Мисля, че както ти, така и аз, но особено ти, би трябвало да му благодарим, ако изпие чашка с нас, ако ни направи честта да ни подаде ръка. При все това дори и на него не позволявам да ми предложи чаша, почерпка, предложена от кръчмар на полицай. Така че заведението не плаща. Така че, ако наистина няма какво да искаш от мене, върви, наглеждай касата и прати келнера.

Тя отново сви рамене и се усмихна търпеливо, сякаш бе по-зряла от него, досещайки се за всяко от изпитанията, през които бе минал Медина.

— Плати — каза тя, ставайки, — щом като искаш. Зададох ти един въпрос, но ти не ми отговори. И преди това знаех, че мога или да остана, или да си ида. Все още сме съседи; може би ще се разкаеш, ще дойдеш да ме посетиш и ще ми кажеш дали трябва да остана, или да си ида. Знаеш ли? — Тя сякаш се наведе, за да го види по-добре и да приближи към него усмивката си; вторачила се в него, тя бе различна от Тереса, но подобна по разсеяния начин да се прави необходима, висока, с малки, твърди гърди; отвори с дългите си нокти пакетчето цигари. Преструвайки се, че се обляга на зелената завеса, негърът-джудже се мъчеше да не заспи, обърнал гръб към бавния и свеж вятър, който подухваше настойчиво от реката, засрамен най-сетне от провинциалната нощ.

— Знаеш ли? — Тя пушеше вече влажната и изцапана цигара, която висеше в крайчеца на устните й, движейки в такт с музиката ръката със златната запалка. — Ще постъпя така, както ми кажеш. Ще си ида или ще остана. Каквото ти хрумне, това кажи, като да хвърляш ези-тура. Но, така или иначе, заклевам ти се, че от месеци насам Сеоане не ме посещава. И ако си замина, той няма да узнае къде съм отишла.

— Радвам се — каза Медина. — Кажи, ако обичаш, на келнера да дойде.

„А живее при нея, ако може да се нарече живот да лежиш цял ден пиян и упоен от наркотици. Въпреки че Фрида го събужда може би, когато се връща от заведението.“

Тя леко наклони над масата една малко по-различна усмивка — загадката се бе размила в подигравка и търпение.

— Лека нощ, шефе — каза тя високо и двамата музиканти замлъкнаха внезапно.

— Мога да те взема със себе си. Тази нощ ще спя в къщата на брега, защото трябва да уреждам някои работи. Оставих Гуриса в „Пласа“, защото рано сутринта тръгвам. Петнадесет дни в столицата.

— Аз съм с колата си — отговори Фрида. — Пътуването в компания може да те накара да забравиш или да си спомниш. И току виж пак се сприятелим. Понеже има луна, ще си измия косата в реката. С мека вода. За друг път ще остане.

Медина, почти неподвижен, проследи с поглед тила, задника, глезените й. „Така както аз не мога да разбера радостта си, другите не ще могат да я унищожат, нито дори да я забележат. Може да мина сега веднага край участъка, за да се сбогувам (чувам мазния глас на Мартин, усещам как ме потупва по рамото с онази комична тържественост, която придава някакъв стил на нашите отношения, как угодничи, наричайки ме «шефе»), ще се престоря, че се интересувам за някоя нова следа във връзка с контрабандата, някой заспал пияница, някой нещастен несретник. А може да оставя всичко това за утре, да ида сега на пристина, да седна с една бутилка, провесил крака над черната и пуста река, в края на тази лятна нощ, която ще смятаме безкрайна. Може би ще усетя някаква умора и леност и ще поискам тихичко сметка за обещаните неща, които са без значение, защото е все едно дали са в миналото, или в бъдещето.“

Келнерът взе банкнотата и върна рестото. Пианото и ударните инструменти звучеха бавно и тържествено.

— А тоя? — каза Медина.

Келнерът, прибрал вече портфейла си, размаха ръце към тавана и зелената завеса, където джуджето, обезсърчено, продължаваше да охранява влажната нощ. След това се наведе, все още клатейки глава, като по този начин продължаваше да изказва възхищението си от шегата, която Медина не беше доизказал.

— Не е портиер на заведението — обясни келнерът. — Те, музикантите, го включват в договора. Ако няма работа за джуджето, няма и договор.

— Но защо е необходимо да се назначава джуджето? — попита Медина. — Да не е син на барабанчика или на пианиста?

— Не се знае — каза тъжно келнерът. — Аз мисля, че джуджето е брат на барабанчика, но не съм много сигурен. Много го обичат, но почти не говорят с него. Грижат се за него, най-хубавата храна е за джуджето и всяка събота го оставят да се напие. Отиват в „Бавиера“, сега това заведение е денонощно отворено. Благодаря много, шефе.

Келнерът се отправи, клатушкайки се, към една колона близо до масата, заета от тримата мъже и двете жени. Едната от тях отново започна да пее, без да обръща внимание на музиката: имаше чист глас, неотговарящ на сухото й злобно лице, на мъжката й прическа. В тази много стара песен се намекваше за неща, които тя само е предчувствувала по времето, когато се е учила да пее песента, но никога не е преживяла. „Не, това не беше любовта, беше нещо повече или по-малко, бях самият аз — мислеше си Медина, за да минава времето. — Понякога и Тереса смяташе, че е безразличие, не можеше да разбере удоволствието, което изпитвах, на което се наслаждавах, удължавайки въведенията, не можеше да разбере защо, след като я желая, я карах да се разголва и се бавех, пиейки и пушейки, като я наблюдавах скришом и й говорех за сериозни и глупави неща, защото така се диша по-лесно. Не го разбираше и не ми вярваше, чувствуваше се обидена, смяташе се развратна. Не, това не беше любовта, беше както и сега, удоволствието да удължаваш очакването на сигурните неща, които животът рядко ми предлага.“

Жената спря да пее, другата извика „брависимо“, докато мъжете ръкопляскаха и се смееха. Медина се обърна и видя усмивките на двамата музиканти, масата на ръба на белия кръг на светлината, преливаща от цветове, тримата на бара, които правеха сметки до касата.

„От месеци не го била виждала. А го държи скрит, пиян, упоен с наркотици, подръка, под нейна власт, до клозета в къщата, хърка, легнал по гръб на нара, поглъща с отворена уста вонята на непроветрено и амоняк.“

Стана и си сложи шапката; упъти се към вратата, към зеленикавия плюш, към джуджето, което с мъка обърна кръглата си усмихната глава. Спря се, върна се при масата, мина, размахал ръце, с шапка на глава, възпирайки възторга на очите си, край музикантите, които сега не свиреха, край пълната с бутилки маса на петимата, край Фрида, покатерила се на една табуретка; тя пушеше сънлива с дълго и светло цигаре.