Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (8)

Глава VIII
Точно на 31-и

Когато целият, град узна, че в края на краищата е настъпила полунощ, аз се намирах в апартамента на Фрида в квартала Гран Пунта де лас Каретас, сам и почти на тъмно, гледах реката и светлината на фара от хладината на прозореца, пушех и отново се мъчех да открия някакъв спомен, който да ме развълнува, повод да си съчувствувам и да упреквам света, да съзерцавам с дразнеща омраза светлините на града, които се движеха вляво от мене.

Бях завършил още рано през деня рисунката на двете деца по пижами, които, станали от сън, се учудваха на нашествието през комина на коне, кукли, автомобили и тротинетки, струпани върху техните обувки^[1]. Съгласно уговорката бях прерисувал фигурите от една реклама, отпечатана в „Компениън“^[2]. Най-трудно ми беше да предам лигавия израз на родителите, които дебнеха зад завесата и въздържанието, което си налагах, да не посегна към алената боя, за да изпиша напреки през рисунката с четка от косми на златка надпис с рошави букви: „Да живее благоденствието.“

Но в замяна на това можах да посветя четиридесетте минути, които ме деляха от Новата година, от рождения ми ден и от обещаното завръщане на Фрида, за да изпиша със зелени букви една нова табелка за банята. Старата беше избеляла, осеяна с петна от сапун и паста за зъби. Освен това буквите бяха курсивни, с ужасяващия краснопис на табелките, които идиотите окачват по стените: малка къща, голямо сърце, добре дошли, нов кораб, стар капитан.

Бях купил за Фрида: един подарък, който я очакваше, завит в небесносиня хартия до чашата й, до бутилката с ракия, до подноса със захаросани плодове, нуга и орехи, на онова място на масата, където тя обикновено сядаше. Бях й купил също пура и пакетче ножчета за бръснене, за да подстригва косата си. Въпреки че живеехме заедно само от няколко месеца, тези подаръци бяха станали традиционни при годишнините, които почитахме или си измисляхме. Тя ми благодареше с учудващо безсрамни обиди, понякога убедителни, обещаваше отмъщения, но накрая се уверяваше в добрата ми воля, уважението ми и нехайното ми желание за разбирателство. В замяна на това нейните подаръци бяха някакви служби, начини да печеля малко пари, хитрини, за да забравя, че живея на неин гръб.

Съботните вечери, когато имаше много хора, когато започваше да се напива, Фрида се усамотяваше в тоалетната и в продължение на минути или, ако никой не идваше да я потърси, много по-дълго време седеше неподвижна, смъкнала бомбачите^[3] си до коленете, и режеше скъпернически с ножче за бръснене косата, която падаше на челото й, като гледаше с бдителните си птичи очи табелката, окачена между аптечката и умивалника, същата, която сега подновявах, за да я изненадам, и на която беше изписан един стих на Бодлер: „Благодаря ти, боже мой, че не ме създаде жена, негър, евреин, куче или джудже.“ Всеки, който ползуваше тоалетната, не можеше да я напусне, преди да е прочел стиха.

Но в навечерието на онази Нова година бяхме пожелали — или се бяхме оплели до такава степен в лъжи, че си обещахме — да останем сами и да направим опит да се почувствуваме щастливи. Тя се беше заклела да зареже всичко, ученичките по танц, клиентките от ателието за шев, неочакваните предложения, за да бъде насаме с мене преди полунощ. Аз пък нямах много неща, от които да се откажа.

Не ставаше въпрос за щастие, а за минимално усилие. Фрида щеше да дойде, но не дойде преди Новата година. Щяхме да хапнем нещо и щяхме, тъй като бяхме опитни, да проточваме нещата, за да не ги развалим; щяхме да се напиваме постепенно, аз щях да задавам, привидно заинтересован, въпроси, за да я насърча да преповтори монолога за детството и юношеството си в Санта Мария, историята за нейното изгонване, капризните, менливи спомени за изгубения рай.

Може би към края на нощта щяхме да се любим в голямото легло, на килима в първата стая или на балкона. За мене щеше да е все едно дали щяхме да го правим, или не; но никога не бях срещал жена, толкова способна да учудва, толкова разположена да се изповядва. Когато й хрумваше да спи с мене и пиянството й я принуждаваше да говори, човек изпитваше чувството, че притежава, че е опознал десетки жени. Може би пък щеше да реши да отпразнува Новата година легнала по гръб на пода или на матрака.

Пушех и пиех на прозореца, като разреждах ракията с много вода, когато започнаха да надуват клаксоните и да стрелят. Беше ми невъзможно да се занимавам със себе си, така че помислих за Мария и за Сеоане, моя син, помъчих се да страдам и да се самообвинявам, припомних си случки, които не успяваха да придобият някакъв смисъл.

Всичко чисто и просто е било или беше така, по такъв начин, макар може би да е било и другояче, макар че всеки, който и да е човек, можеше да даде различно тълкуване. А аз в края на краищата не само че не можех да предизвикам съчувствие, но дори не изглеждах правдоподобен. Останалите съществуваха и аз ги гледах как живеят, а любовта, която им посвещавах, не беше нищо повече от приложението на любовта ми към живота.

В Лаванда бяха забравили вече, че е било полунощ. Светлините откъм „Рамирес“ взеха да оредяват, а балът в „Парк хотел“ сигурно беше в разгара си, когато започна действително Новата година. Там-тамът на някакъв негър прозвуча отново — дълбок, самотен, несломен — някъде близо до казармата и заглуши думите.

Все пак разпознах гласа на Фрида, несигурен, предаващ се, губещ енергия. Тя извика „Himmel“^[4] и аз прекосих апартамента, спуснах се безшумно в мрака по няколкото стъпала, на тухлената стълба, която водеше към градината и входа.

Дотук стигаше само онази неясна светлина, която идваше от „Проа“. Все пак видях я, стъпила здраво между две сухи лехи, атлетична, полюлявайки силата си, докато едно недоносче на туберкулозни родители, черникаво, с фусти, с фантастично голяма глава, дело на еднодневния труд на някой лош фризьор, й говореше: „Защото аз, нещастнице, защото ако си мислила, че ще ти служа за развлечение, защото щом ходиш с мене, няма да ходиш с никоя друга.“ Тя биеше Фрида с ръка по лицето, а Фрида не се противеше; сетне почна да я удря с чантата си, методично, неуморно.

Седнах на едно стъпало и запалих цигара. „Ако мръдне ръката си, Фрида може да я сплеска — помислих си. — Фрида може да я запрати в реката само с един ритник.“

Но Фрида беше решила да започне Новата година по този начин: сложила ръце на гърба си, така че раменете на костюма й изглеждаха още по-широки, тя се оставяше да я бият, изпитвайки наслада, отговаряйки на ударите с чанта с повтарящото се дрезгаво „Himmel“, което звучеше така, сякаш молеше да продължат да я бият.

Когато мръсното нищожество се умори да удря, двете заплакаха и напуснаха градината, за да излязат на улицата. Видях ги да се спират задъхани, да вървят прегърнати. После се качих, за да запаля лампите и да предложа на Фрида едно хубаво посрещане на Новата година.

Обладах я под блясъка на стоящата лампа или просто тя беше там, в креслото — русата коса падаше над челото й, устата, изкривена от порочност и горчивина, дясната вежда повдигната, както обикновено, извивайки се сега над едно посиняло око, С разцепени и кървящи устни, за които не искаше да положи грижи, тя ме принуди да навляза в Новата година, говорейки за Санта Мария. Откакто бе навършила четиринадесет години, тя се беше отдала на пиянство и на скандали и правеше любов с всички полове, които божествената мъдрост е предвидила.

Казвам това в нейна чест, тъй като тя с всяка неделя ставаше все по-съвършена и изпълваше всяка събота, всяка съботна сутрин апартамента — плащан от нея — с жени, все по-стари, по-изумяващи, по-отвратителни. Фрида говори за детството си, прекарано в провинцията, за юнкерското^[5] си семейство, което носеше пълна вина, загдето сега, в Лаванда, тя нямала друг избор, освен да се напива, да прави непрекъснато скандали и да се отдава на разврат. Говори чак до зазоряване на този първи януари, за разминавания и чужди грешки, пияна още преди да бе пристигнала, като галеше почти напълно затвореното си око, като се наслаждаваше на болката от разцепените си и подути устни.

— Стори ми се — каза тя, усмихвайки се, — няма да повярваш, че видях Сеоане на ъгъла.

— В този час? Ако беше дошъл, щеше да се качи да ме види.

— Може би не е идвал да те види.

— Да, скъпа — отвърнах.

— Искам да кажа, не е идвал, за да те посети. Може би е наблюдавал къщата, гледал е излизаш ли, влизаш, ли.

— Може би — съгласих се, защото не обичах да говоря за Сеоане с Фрида, а може би и с никой друг. Говореше, подобно на всички жени, за една съвършена Фрида, учудваше се на безспирното тържество на несправедливостта и на липсата на разбиране, търсеше, предлагаше виновници, без да ги мрази.

Не спомена нищо за отвратителното същество, което я беше налагало с чантата по лицето. Бях свикнал вече с нуждата й да си води все по-мръсни и по-нищожни приятелки. Тъй като времето е без значение, тъй като моментът е подробност, която зависи от прищевките на паметта, беше ми лесно да възкресявам спомените за нощи, когато апартаментът, в който Фрида ми разрешаваше да живея, беше населен от множество жени. Домъкваше ги от улицата, от пристанищните кръчми, от „Виктория Пласа“. По-рано имаше красиви и добре облечени, с малко бижута, с гривни на краката, с тъмни дрехи, украсени с перли.

В последно време обаче преобладаваха нахалните и гнусни метиски, мръсните думи, цигарите, които димяха залепнали на устните. Циничните разговори често не ме оставяха да спя; скачах от леглото и прекосявах апартамента, захапал цигара — маслинено клонче, — придвижвайки се с мъка сред жените — наклякали, седнали на масата, разтворили крака на дивана, коленичили в кухнята; преобличащи се в банята, взимащи слънчеви или лунни бани върху цветните плочи на балкона.

— Роа плати — каза Фрида. — Хубаво постъпи, така годината започва по-добре и това може би ще му донесе щастие.

Банкнотите бяха паднали от гърдите ми на масата. Вдигнах ги, без да разхлабвам ластика, който ги пристягаше, бяха по сто песос.

— Всичко ли плати? — запитах аз.

Фрида се разсмя и сетне засмука разцепената си устна.

— Дай ми една глътка и една угарка. Тази нещастна бездомница. Но е толкова приятно да се оставяш и да се оставяш да правят с тебе каквото си искат, да не подозират дори кой си. Да търпиш, докато изведнъж ти хрумне: стига вече, и тогава преставаш да понасяш и да изпитваш удоволствие от това да се оставяш на произвола и извършваш с огромно удоволствие и радост най-голямата варварщина. И го правиш в отплата, не от гордост, нито от желание да си отмъстиш, но защото отведнъж изпитваш удоволствие да удряш, а не да се оставяш да те бият. Нали е така?

— Разбирам — казах. Слушах я и карах навитите на масур банкноти, да подскачат по дланта ми.

— Ще ми помогнеш ли? Когато настъпи моментът, искам да кажа, ако настъпи.

— Разбира се. — Сложих парите в джоба на панталона, напълних една чаша с ракия, подадох й я, поставих в устата й цигара, поднесох клечка кибрит. — Когато поискаш. Плати ли той, или не? Искам да кажа, плати ли всичко и веднъж за винаги.

Фрида избухна в смях и се надигна, сетне се отпусна настрани, като опръска пода със слюнка.

— Заслужаваше си поради това, че е глупак. В деня на онази нещастна сватба видял в салона с подаръци неприличната картина, портрета на голата Олга. Пред хората сигурно се е престорил на учуден, с една дума, нищо не знам, нищо не ме засяга. Сигурно така е направил. Но в края на медения месец писал на Олга. Бедното говедо, запял вечната песен: „Единствена моя любов, всичко ще си остане, както е било досега.“ Налей ми една глътка. И изпълнил писмото с какви ли не спомени и подробности. Олга дойде при мене, хем се съмнява, хем щастлива. Тъй като си е глупачка по рождение, задигнах й писмото съвсем лесно, направих фотокопие и почнах да го шантажирам. Бедният Роа. Взе му се дъхът, гледаше тъпо и чакаше какво ще му поднесе бъдещето. Мисля, че онази мръсна кучка ме ритна в корема. Няма значение. Да, той плати всичко. Казах му, че това е последната вноска. Не знам дали е точно така, не знам дали няма да се появя след седмица, когато седне на Богоявление^[6], да си играе с децата и подаръците, за да му поискам още пари. Парите на Роа вече не ме интересуват. Ето, сега ти ги прибра. За мене е важно да го унижавам, такива са отношенията ми с него и такива ще си останат.

— Фрида — казах много високо. Тя се размърда в креслото и накрая вдигна глава. Беше пияна, усмихваше се като дете, започна да рони сълзи. Сложих парите на масата, като внимавах да не паднат. — Това не е хубаво. Трябва да сложиш край на тази история с Роа.

Тя сви рамене, гледайки ме така, сякаш ме желаеше, усмихваше се извънредно тъжно и учудено, докато движеше лениво езика си, за да оближе сълзите.

— Както искаш — каза. — Сипи ми още една глътка, ще отпразнуваме Новата година.