Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dejemos hablar al viento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
hana (2014)

Издание:

Хуан Карлос Онети. Нека вятърът говори

Уругвайска. Първо издание

ДИ „Народна култура“, София, 1983

Редактор: Анна Златкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Здравка Славянова

Рецензент: Емилия Юлзари

История

  1. — Добавяне

Глава XXV
Следобедната почивка

Медина огледа внимателно обувките си, преди да ги свали от писалището, където лежаха сред куп нови, неразгръщани вестници и празната бутилка бира.

— Ако няма прах, кал има — каза той тихичко.

Отвори едно чекмедже; извади една жълта гюдерия за почистване на автомобили, наведе се и лъсна обувките.

— То е, защото кой знае къде ходите, инспекторе — каза Валие и се изсмя кратко, с обичайния си смях, който никога не изразяваше радост, а само подчертаваше предшествуващата фраза.

— Е, не всички имат възможност да живеят по крайбрежието, шефе — каза Мартин кротко, леко гъгниво, усмихвайки се, сякаш опипваше почвата.

Тримата мъже бяха по ризи и седяха отпуснати на столовете, утешавайки се кратковременно, когато полъхът от малкия вентилатор докосваше изпотените им лица. Часът беше шест следобяд, времето, когато обикновено се събираха в стаята на Медина, за да обсъждат малкото тайни, които предлагаше престъпният свят на Санта Мария, или да говорят за риболов, за нашумели престъпления, извършени далече — един класически приемлив случай, съобщаваше Медина, — за чужди жени, за времето, градските събития, които очертаваха бавното нарастване на града.

— Ходя където ми падне и това, което наблюдавам, ми дава основание да твърдя, че още много години животът по крайбрежието ще бъде по-лесен, отколкото във вътрешността — отговори Медина с гюдерията в ръка.

Отиде до прозореца и вдигна завесата, без да погледне площада. Видя само обрамченото жълтеникаво, неподвижно начало на здрача, неясната светлина, която предвещаваше буря.

Без да се обърне, дебел и кротък, Мартин алчно подлагаше на струята на вентилатора челото, си на интелектуалец, къдравата си коса, застиналия си израз на леко страдание, в което имаше и някакво доволство.

— Странно е — промърмори той. — Това, което разказахте, шефе. Че онзи тип се е оставил да го заловят, докато дремел следобед. А трупът на жената лежал на улицата.

— Вижте какво — каза Валие нетърпеливо.

Застанал до прозореца, гледайки охровия триъгълник на дръпнатата завеса, Медина си помисли: „Странно е, че той не си представя, че той не подозира, именно той. А той — кръстоска от паленце и дебела стара мома — е най-способният полицай, когото съм срещал, човек, който не изоставя, нито забравя която и да е следа, докато не изпрати преписката по следствието в съда, като при това никога не е изпитал нужда да удари някой задържан било за да го принуди да признае, било за да си достави удоволствие, да си уреди някаква лична сметка или за да успокои нервите си.“ Внезапно спусна завесата, без да погледне опашката на коня на статуята, и бавно се върна при писалището.

— Изслушайте ме — повтори Валие. — Онзи тип не е и мислил да бяга. Той е имал извратен мозък на престъпник. Хвърлил я е от балкона, сякаш убива дървеница, която му пречи да спи. Нали така е, инспекторе?

Медина се отпусна на въртящото се кресло и кимна утвърдително по посока на зяпналия Валие.

— Така ще е, помощник-инспектор Мартин. Сигурно е така, както твърди лейтенант Валие, колекционер на медали и грамоти, редовно споменаван в заповедите за храбро изпълнение на служебния дълг, които се четат при чествуванията в двора на участъка. Така ще е. На оня мъж му се е втръснало да я слуша как мърмори и я е хвърлил от балкона. Премахнал я е, без да съзнава, че върши престъпление. — Поколеба се, хвърли поглед към гърлото на бутилката, после оголи зъби — безличната омраза. — Помощник-инспектор Мартин, от колко време сте женен?

Тримата избухнаха в смях и горещината сякаш стана по-поносима. Медина видя, че Мартин извърна поглед и задържа остатъка от смеха в устата си, свита в детинска муцунка. Беше решил да отговори както винаги далеч от хумора, от комичното положение, независимо от това, че въпросът беше приключен:

— По-малко от година — каза Мартин спокойно.

Медина наведе глава и се зае с купа вестници. Почна да ги разгръща шумно, безучастен към вялия разговор на другите двама. „Има право, винаги ще има повече право от мене не защото е по-интелигентен, а защото вярва и не се оставя да го отклоняват.“

— Такива работи — каза Медина. — Мартин, все още не е дошло разрешение за отпуската ми. Търпете, както аз го правя. Казвах ви, че може да настъпи момент, когато на човек му идва до гуша; това може да стане внезапно или след като човек е знаел от седмици, че му се е втръснало, и е отказвал да се примири или да избухне, втръснало му се е да разлиства тези мръсни, зле редактирани, зле списвани, зле отпечатани столични вестници и да чете, почти изключително, както студентите четат учебниците, полицейските хроники. А човек го прави от любопитство и от любов към работата си. От нищо друго, ако се размислиш, освен от тази свинщина — любовта към работата. Щеше да ми е приятно да го превърна в призвание, не вече за мене. Но тази мръсотия, написана под диктовка, не може да ми помогне в нищо.

Вдигна вестниците и ги хвърли на пода до писалището, като се стараеше този неуместен жест да изглежда колкото се може по-малко театрален, защото току-що бе усетил, че не знае кого лъже.

Мартин се усмихваше без неприязън, без да го гледа. Над мекия и притъпен шум от падането на вестниците се разнесе глухият звън на телефона.

— Виждате ли — обади се Валие, — не оставят човек спокоен дори в навечерието на отпуската му.

Медина се наведе над писалището и вдигна слушалката. Гласът на метиса телефонист поздрави и отекна пискливо и коварно.

— Казва, че искал да ви види по лична работа. Бариентос е, онзи от базара, въпреки че не ми каза името си. Казва, че бил ваш приятел. Сякаш има някой, който да не го познава. Не му казах дали сте тук, или ви няма.

— Добре — каза Медина. — Тръгвах си, но няма значение. Сам ли е? Кажете му да се качи.

Погледна мъжете, като да му бяха врагове: мислеше си, докато подреждаше, без да седне, книжата по писалището, за различния им начин да пълнеят: Валие, едър, със скелет, уморен от тежестта на плътта, зрял и плешив, готов за всичко без въпроси, познаваш всеки случай, като да е човек, за когото поне са му говорили; Мартин — по-дребен, по-закръглен, блед и млад, изпълнен с предпазливост, сигурност и амбиции. „И с търпение, убеден, че ще постигне всичко, което желае, ако животът, смъртта му дадат време да го съгради тухла след тухла, усмивка след усмивка, добродушен, защото така го изискват професията и интересът му. Не е важно доколко подозира жена си; учудващото всъщност е колко той сам си позволява да подозира, точната доза, която му дава възможност да не се признае за глупак и рогоносец, да не рискува кариерата си, отношенията си с мене и с нея.“

Сега другите двама говореха за контрабанда; Валие разказваше една невероятна история и Мартин се съгласяваше усмихнат, отпуснат и спокоен. Зад завесата на прозореца се свечеряваше и нощната светлина — жълта, виолетова, предвещаваща близка буря — беше сигурно много силна, плътна около статуята на Основателя, прояждайки по привичка гърба на конника и задницата на коня, покрита с медна ръжда. На вратата се почука, два удара, отделени от пауза — примирена ярост.

— Господа — каза Медина, — може би идват да ни обяснят нещо за контрабандата. — Усмихна им се за миг тайнствено. — По-добре е да ме оставите сам. И не ме чакайте. Тази нощ е ред на Ектор да дреме дежурен. Щом като отпратя този посетител, ще си ида у дома, край реката.

Отвърна на поздравите им и ги видя да излизат, да се разминават на вратата с един траурно-празнично облечен мъж.

Бариентос се отправи към писалището, в отпуснатата си ръка държеше черна шапка, която друг път не бе носил. Когато стигна на два-три метра от него, Медина прочете в израза му затаената антипатия и непокорство, после чу как в гласа му отново прозвуча яростната примиреност на пръстите, които бяха почукали по вратата.

— Седнете — каза Медина, — оставете някъде шапката си. Мога да ви предложа само кафе; но в този час и това не е възможно. Някоя от тези вечери ще прескоча до базара и ще ви почерпя каквото пожелаете.

Седна зад бюрото, точно срещу квадратния бюст на другия, който постави шапката на бедрата, за да пази с нея ръцете си. Медина качи краката си върху писалището и въздъхна.

— Небето е като пред буря — каза той, сякаш задаваше въпрос.

— Благодаря, не искам нищо — отвърна Бариентос. — Вие сигурно знаете защо идвам.

— Нищо не знам. Имам приятели, които идват само за да ме посетят. Когато излизаше, Валие каза на шега, че идвате да ни разкажете нещо за контрабандата. За каквото и да е, радвам се, че дойдохте.

— Контрабандата — каза Бариентос бавно, сякаш проучваше думата. — Предполагам, че има много хора, които биха могли да разкажат повече неща от мене. Имам само няколко бутилки, които съм купил или са ми ги подарили. Не ги крия, всеки може да ги види в кръчмата.

Внезапно като че се отпусна, състари; сякаш, докато бе крачил в горещия следобед към участъка, бе успял да изпревари злото и сега то го застигаше както си седеше разкрачен, с новата шапка на колене, с усуканото черно шалче, което се триеше в брадичката му.

— Пошегувах се. Как е кучето?

Бариентос измъкна изпод шапката една уморена ръка и я вдигна, за да отстрани нещо.

— Ами… Старо, много старо животно е и от години вече все умира. За жената е като дете. Разбирате ли? Всички питат, съчувствуват и се подиграват. Искам да кажа, че не разбират, а все пак не е трудно. Винаги е лесно да разбереш, когато се отнася за собственото ти куче.

— Аз не се подигравах, Бариентос — каза Медина кротко. — Каква порода е? Никога не съм го виждал.

— Знам, предполагам. Вие не се подигравате, инспекторе, поне по този начин не се подигравате. Фокстериер. Сега на нищо не прилича, дебело е, подпухнало, не се движи.

Усмихна се уморено, приемайки нещастието като другар, като обичайна и поносима среда.

— Инспекторе, вие не ме повикахте. Поне не ме повикахте устно, нито ми изпратихте бележка да дойда. Знаете за какво говорим. От онази събота вашите хора, двама, наблюдаваха и понякога идваха да поискат чашка и разпитваха. Давах им да пийнат и им казвах: да, момчето е все още в бараката. Два или три дена след като вие бяхте при него, то излезе и като се върна, бе облечено в ново от главата до петите. Беше доволно и вечерта яде с нас. Не се напи. Хубаво момче. Не знам дали ми подхожда по възраст да му бъда баща, но щях да бъда доволен той вместо кучето да ми беше син. Добре, ама на сутринта дойде, събуди ме, купи няколко бутилки, които плати в брой, и целия ден пи и не се появи. Когато го видях отново, не знам колко дни бяха минали, беше пак мръсен и изпаднал както преди. Вашите хора подпитваха прикрито, не показваха, че искат да се осведомят, и аз им казвах истината, че е там, в бараката. Така, докато вчера, пак сутринта, дойде и ме събуди. Беше четири часът и нямаше никакъв полицай. Заклеваше се пред мене и жена ми, че иска да се убие, след като убиел не знам кого си. Не се върна. От четири часа вчера. Днес следобед си помислих, че по-добре е да дойда и да ви кажа. Така или иначе, вашите хора не са се въртели напразно като конски мухи около кръчмата от онази събота, когато дойдохте да го видите и ми го оставихте паднал в несвяст, нокаутиран. — Вдигна отново ръка, за да се изкашля в нея, и каза с тон, от който личеше, че му е дошло до гуша. — Инспекторе.

Медина отпусна мускулите на гърдите си и се усмихна невъзмутим, докато гледаше блясъка на върховете на обувките си.

— Така ли? Първо си купи дрехи, сетне отново се напи, вчера съобщи, че ще се самоубива. Не ме интересува. Благодаря ви като на приятел, че дойдохте да ме предупредите. Но това, което той прави, не ме интересува. Може би ще е добре да се самоубие. — Свали краката си от писалището, отново се усмихна, сви рамене. — Направих всичко, което можеше да се направи. Познавах го от Лаванда. Благодаря ви, Бариентос.

— Това е, няма друго — каза Бариентос, докато ставаше, притиснал шапката към гърдите си. — Исках да ви предупредя, така, за всеки случай. — Изведнъж сви уста и потърси очите на Медина. — Искам да ви кажа освен това, инспекторе, че се наложи вчера сутринта да го ударя. Скара се със стопанката, но тя не му обърна внимание. Сетне обаче поиска да излекува кучето, като го напъха в един варел с вода. Приспах го с един удар; не му обърнах повече внимание и сетне той изчезна. Всъщност, ако дойдох да ви кажа всичко това, то е, защото съм сигурен, че няма да се върне. Той не беше само пиян; беше подлудял, беше взимал наркотици.

— Добре, благодаря, няма значение. Бариентос, няма какво да се прави. Сега моите хора няма да ви досаждат повече с въпроси.

Усмихна се и постави ръка на гърба на мъжа. Отиде до прозореца и видя, че бурята се разпростираше нерешително над четвъртития площад, където мракът постепенно заличаваше жеста на конника.

— Ако сте дошли пеша, ще ви закарам до базара. Забравете тази история. Нито вие, нито аз имахме късмет.

Щом като влязоха в колата, започна да вали. Оттатък далечните корнизи и клони все още проблясваше на небето малко синя светлина.

— Облак е — каза Бариентос, — може би скоро ще отмине.

— А може да вали и цяла нощ. — Почака старият и ремонтиран двигател да загрее. — Всяка вечер или всяка сутрин, когато се прибирам у дома, трябва да мисля за този проклет път; оставят го да се руши.

— Какво да се прави, политиката — промърмори Бариентос.

Медина насочи колата в дъжда и заобиколи площада. На път за базара минаваха през онази част от града, която Медина предпочиташе; сега тя бе осветена от първите улични фенери, от светлините на заведенията и блясъка на водата.