Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (37)

Глава XXXVII
Рижия

Отношенията между Медина и Рижия наподобяваха онези пролетни дни, когато небето е мрачно, облаци закриват слънцето, но изведнъж то блясва с все сила за няколко мига.

— Не знам за какъв дявол упорствувате с тези срещи в кабинета ви — повтаряше Рижия. — Опасно е, излагате се.

Рижия ходеше прегърбен, със смъкнати рамене, сякаш бе си поставил за цел да си окачи една преждевременна гърбица; когато говореше, блясваше редица съвсем дребни, детски зъби.

— Така е най-добре. Хората мислят, че те задържам за скитничество.

— А парите? — питаше Рижия. — Трябват ни много пари.

— Знам, ще получим. Ето ти колкото да живееш сега, за сега. — Медина оставяше на масата две банкноти, два браусенса, ехото от неискрения си смях и отстъпваше, докато гърбът му опираше о стената.

При други случаи Медина се отделяше от стената, в която бе стоял сякаш врязан за няколко минути, и се насочваше срещу нахалството на Рижия, разположил се на писалището-антика, разнебитено и мръсно. Сетне заповядваше:

— Мирно!

Рижия се надигаше с уморена усмивка, за да му достави удоволствие. Медина заемаше своето място, а другият почваше да крачи вяло из стаята, за да се изправи сетне пак пред Медина.

— Колко приблизително? — питаше съвсем излишно инспекторът. Мислеше си за пачките чуждестранни банкноти, които беше скрил в стаята си в пансиона, някогашния „Пласа“, и във вилата на брега. Мислеше си за Рим, за Лондон, Сан Франциско.

Рижия отговаряше с въпрос:

— Преди колко време ви връчих една точна сметка? — И добавяше: — Дори и луксовете са отбелязани.

— Точно заради това. Сметката е в чантата ми, всичко е наред. Метеорологичният институт, трансформаторната станция, телефоните. Но струва ми се прекалено. Всичко е наред, не нищо не мога да възразя, на книга всичко е отлично. Ио аз си мисля за сметка за бедняци, за хора като нас. Понякога е достатъчна една цигара, едно повредено радио. Колко?

— Иска ми се — привеждаше доводи Рижия, разлюлявайки усмивката си, докато в очите му блестяха фанатично две точки, — иска ми се да си осигуря невинността. Вие давате парите, в това няма спор, но аз съм този, който рискува.

Медина се пазареше, за да се запази, за да осигури и той своята невинност, една особена невинност — или страх, — различна от всички онези, които постоянно бе губил с безразличие или възторг в безброй минали дни и преживявания, в общуването с толкова много хора, вече забравени или появили се отново в мигове на спомен и на меланхолия.

Понякога се срещаха в потайни часове в къщата на брега, съвсем близо до Фридината; тогава Рижия, полупиян от прозрачната парагвайска ракия, имаше възможност да заеме позата на мъдрец, когото интервюират.

Той разлистваше бавно книгата на мъдростта, говореше за основни и помощни вещества, за други, които са размирни и предателски. И всичко оцветено със спомени за триумфални, напълно успешни подвизи, както и за други, не толкова успешни. Говореше за изненади, за големи провали, за почти невероятни бягства, за удари, нанесени и получени, като първите преобладаваха. И повтаряше: не за да се хваля. И повтаряше имена на местности (защото беше пребродил цяла Латинска Америка), като да бяха имена на сражения, завинаги записани в историята.

Когато течността в бутилката спадаше до определена мярка, Рижия преставаше да казва „аз“ и почваше да говори в трето лице: „Тогава Рижия си даде сметка, че работата няма да се окаже толкова лесна, колкото си беше мислил.“ Или пък: „Рижия издържа цели три часа скрит и неподвижен.“

— Не искам работата да започне от бедняшките квартали, от бордеите от тенекия и картон — упорствуваше неумолимо Медина.

— Обясних ви вече. Изглежда, че съм говорил на стените. Поради сто причини, които ви изброих неведнъж, трябва да почнем по този начин. Или ще започнем така, или нищо няма да свършим. Може би Рижия си губи времето в Санта Мария. Мисля, че ще бъде по-добре да си опита късмета в Колонията. Или да си замине, да отиде някъде далеч. По този въпрос говорихме вече до насита.

— Работата е там, че тези нещастници нямат никаква вина.

— Както Рижия и вие, инспекторе. Всички, и бедни, и богати, са една и съща паплач. И забележете, че може да спечелят от тази работа. Възможно е Браусен да им построи палати.