Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (41)

Глава XLI
Най-сетне вятърът

Три нощи подред Медина, подобно на пастирка-девица, очакваща боже явление или никога нечути гласове, стоеше на прозореца си в „Пласа“, надявайки се да чуе тътена, съпровождащ появата на света Роса. Чакаше го в мрака, защото следобед бе видял светкавици, едва очертаващи се на дневния небосклон, защото бе чул далечни гръмотевици, но преди всичко затова, защото нощем се сбъдват големите мечти.

Преди Гуриса да заспи щастлива с двойната доза секонал, който Медина й бе поднесъл и тя взе, без да разбере, бяха се любили; тя с обикновената си смесица от невинност и порочност; той с учудваща мъжка сила, която му се струваше все по-чужда и нездрава.

Тя дишаше в мрака на леглото, той стоеше залепен за откриващия се от прозореца винаги един и същ пейзаж.

Най-после през третата нощ откри едно далечно указание за появата на възмездието. Шумни и саркастични мълнии и гръмотевици, краткотраен, но изобилен дъжд, необуздан вятър, който разлюля дърветата и за миг — забързан и непочтителен — изви танц около статуята — основа, кон и конник — на площада.

Медина не искаше да си прави илюзии, страхуваше се от почти сигурната измама; влезе в банята и си облече един топъл халат от груб плат. В гардероба бе окачена униформата, която рядко носеше, там висеше и кобурът. Постави тежкото, притеснително оръжие в джоба на халата, прекоси стаята, без да наруши тишината, и застана отново край мрака на прозореца. Различи само светлината на няколко локви по улицата, които отразяваха слабата светлина на хотелската фирма.

Опитваше се безполезно да види колко е часът, да премери хода на минутите по ръчния си часовник. Времето течеше — и той го чувствуваше на плещите си, по потта на гърдите си, — без да оставя следи, без да разрешава на когото и да било да го улови и премери. Внезапно почувствува нова болка от умора в колената, забеляза едно съвсем леко и далечно предизвестие за светлина, някъде в левия край на града.

„На запад, помисли си Медина, не може да е подранила зора. А аз му казах да не почва от този край.“

Гуриса се размърда в голямото легло и промърмори нещо неразбираемо и сърдито; сетне отново се чу как диша тихо, по детски.

Светлината, все още вляво, започна да се движи и да расте. Когато израсна, тя се втурна към града, като изтикваше властно нощния мрак, снишаваше се за малко, за да се изправи отново, сега вече я съпровождаше шум на огромни платна, разлюлени от вятъра.

Медина усещаше светлината по лицето си, все по-силната, почти непоносима топлина на стъклото. Трепереше, но не се съпротивяваше, жертва на странен страх, на винаги разочароващия край на едно приключение. „Желаех го години наред, затова се върнах.“

Чу как в онова помещение на апартамента, което наричаха кухня, се пръсна прозорец. Стиснал пистолета в ръка, той се приближи до леглото. Почувствува почти неудържима нужда да целуне Гуриса, но го беше страх да не я събуди, преди да го е сторила врявата, която започна да долита от улицата, от хотела, от покрива и от небето.