Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (15)

Глава XV
Бягствата

Сеансите, на които позираше Хуанина, завършваха почти винаги в леглото. Върху един дюшек, поне нов, доста мек, който Фрида беше захвърлила за нас на пода в партера. Както от лъжите, така и от виковете и мълчанията можеше да се отгатне, прозираше едно многолюдно и странно минало. Така или иначе, изглежда, никой не беше си губил времето да я възпитава. Или тя не си губеше времето, когато беше с мене.

Веднъж в седмицата тя се изкачваше в мрака до стаята на Фрида. Там се възстановяваха навици, възобновяваха се съвършените образци на любовта и тогава спях спокойно.

Спомням си, бях направил сметка, че са ми необходими петнайсет дена работа и дисциплина, за да завърша трите предвидени платна. Главата трябваше да има колкото се може по-голяма прилика с Хуанина. Двете голи тела, петната върху чисто бяло, натрапчиво като мираж, трябваше да бъдат неясни.

Наблюдавах мършавото тяло, като я принуждавах да променя позите. Тя се подчиняваше с детската си усмивка, разсеяна, без да се интересува ни най-малко от мене, от възможното съществуваме на света. На следващия ден се налагаше да я моля отново да затаи в себе си разплатата, подигравката, усмивката. Намирах я с всеки ден по-слаба, по-уязвима. Понякога ставаше без предупреждение, за да запали цигара.

— Ама бива си ви вас двамата! Големи мръсници сте. Как се събрахте?

Това, което даваше, предлагаше, заемаше, беше само вълнуващата изящност на слабото тяло; а него можеха да облекат, да го отделят от мене, и то завинаги.

Тогава, докато пушеше, седнала на някой от неудобните кухненски столове — предпочиташе ги, влачеше ги, закачила ги с крак, — говореше за леля си с толкова вариации, с такава омраза и нежност, описанията й бяха толкова противоречиви, че аз почти се уверих, че няма леля и че тази липса я натъжава.

Имах основание да предположа, че от триото най-малко нещастна беше Фрида. За момичето не знаех нищо положително, а за мене животът не беше нито щастие, нито нещастие; беше всекидневно събитие, онова, което щеше или нямаше да се случи. Но изглежда, че е неизбежно думата „щастие“ да притежава някакъв смисъл и множество идиоти, без предупреждение и без паузи, изпълнени с ужас, да се хвърлят с главата напред, осланяйки се на нея.

Фрида, например, без да се вълнува, изглеждаше сигурна в живота и в победата си. Въпрос на възраст. Всяка нощ, докато лежахме с Хуанина, тя ни носеше грейки, а когато навън се позатопляше, пристигаше малко след зазоряване — никога не чукаше на вратата, никога не я беше грижа на какво можеше да попадне — и ни говореше за времето, за близкото бъдеще, разправяше ни какво се било случило на рибарите. Аз дебнех усмивката й и винаги установявах, че не отдава значение на онова, което говори, и че търпеливо се забавлява от всеки свой майчински жест. Аз гледах тавана, Хуанина я следеше мълчаливо, с омраза и страхопочитание.

Понякога Фрида питаше:

— А днес работихте ли дълго по портретчетата?

Не й отговаряхме. Но един път, може би последния, Хуанина изнамери най-детинския си и заспал глас, за да отговори:

— Накара ме най-равнодушно да се въртя насам-натам гола, и двамата нямахме желание. Пушеше смрадливата си лула. Свиня е, извинявайте за думата. После порисува с омраза и при всяко мазване с четката се ругаеше сам. После, госпожо, правихме чикичики чак до сутринта. Извинявайте за думата.