Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (18)

Глава XVIII
Продажбата

В девет часа вечерта луната издължаваше трите ни сенки, които се люшкаха, докато се препъвахме, изкачвахме и спускахме по измамливите дюни. На изток звездите хладно пулсираха. Аз носех свитъка с двусмисленото голо тяло на Хуанина, а Фрида бе напъхала в деколтето си рисунките, повече или по-малко сполучливите скици. Момичето тичаше, търкаляше се по пясъка, задминаваше ни или ни оставяше да вървим напред. Навлязохме в светлината от верандата на Карве — един петролен фенер, окачен на дълго желязо, един осмоъгълен стар фенер.

Пръв се появи и поздрави Ериберто; той сякаш кротко се присмиваше, сякаш знаеше и ни предупреждаваше за всичко, което щеше да се случи през нощта.

— Очакваме ви.

— Точно десет часът е — казах, докато жените му подаваха ръка; влязох, като ги побутвах и насочих към голямото кресло, където Карве движеше един молив по големи листове зърнеста хартия. До него, на земята, дамаджаната. Пет чаши на масата, две почервенели до ръба.

— Точността е вежливостта на идиотите — забеляза Карве. — На онези, които нямат в главата си нищо друго освен спомена за срещата. Аз не мога, аз закъснявам винаги. Нека ме чакат.

Още не беше пиян; все пак в гласа звучаха остри глезени тонове, движенията на ръцете, които сега рисуваха във въздуха, бяха прекалено бавни, моливът докосваше ненужно устните като цигара.

— Ериберто — каза Карве. — Напълни чашите.

Момчето вдигна с една ръка почти пълната дамаджана и сипа първо на Карве, после на жените. Когато ми подаде чашата, намигна ми:

— А, да — каза. — Вие го пиете разредено. Последвах го в кухнята, пълна с празни бутилки.

Наведе се над умивалника и измъкна бутилка „Хейг“, изпразнена до половина.

— Пийнете бързо една глътка. Това вино е за бедняци и за пияници.

Изпих една продължителна и бавна глътка и му върнах бутилката, която изчезна бързо и шумно, чукайки се о други стъкла.

Жените бяха разпрострели върху масата голото тяло и рисунките; видях, че Карве си слага припряно очилата, вдигна глава и се загледа в тавана. После каза:

— Картината. Дръжте я отвесно.

Направиха го — един ъгъл за всяка женска ръка; той отстъпи и отново сложи очилата.

— Все същата стока — каза, усмихвайки се.

— Почти — казах аз. — Но поразгледайте я още. Такова нещо не съм рисувал никога. Може да не е хубаво или да не ви харесва. Но е различно от всичко предишно и не бих могъл да ви обясня защо.

— Музика — заповяда Карве, като продължаваше да гледа картината, а Ериберто прекоси стаята и постави десет плочи с григориански песнопения на грамофона. — Добре. — Карве си свали очилата.

Двете жени оставиха картината и тя отново се нави на руло на масата.

Тогава взех чаша, пълна с отвратителното вино и то се смеси незабавно с уискито.

— Вчера имахте достатъчно време да ги видите, да ги разгледате внимателно — казах. — В тях нищо не започва и не свършва. Не са григорианско песнопение.

Излязох на верандата, спуснах се по стъпалата, стъпих на пясъка, събух се, тръгнах напред-назад. Трябваше да продам картината и рисунките, трябваше да мисля за петстотинте флорина, необходими за един асептичен аборт. Морето фосфоресцираше и ми се стори, че видях останки от корабокрушение, годно за моята вълна. С алпаргатите^[1] в ръка се върнах в къщата.

Лицата бяха същите, но сцената беше променена. Ериберто седеше, а пред него, на масата, бе забит кухненски нож. Пиеше уиски направо от бутилката. Карве, блед и нервен, обърна глава, погледна ме, сякаш ме виждаше за първи път, и каза:

— А, вие ли сте!

Фрида и Хуанина седяха на една дълга пейка от груби дървени дъски, прегърнати, допрели бузи. Четирите пълни с вино чаши блестяха на масата с прозрачната си червенина.

Карве отново погледна масата и забелязах, че на ухото му блестеше капка кръв; Фрида заяви монотонно и отегчено:

— Стига вече. Тръгвам си.

Незабавно сцената се успокои отново и ми се стори, че наблюдавам в продължение на няколко секунди музей с восъчни фигури.

— Дай му парите — нареди Ериберто.

Карве, без да се обръща, протегна ръка и ми подаде чека за хиляда леи, който беше подписал предварително.

— Това е за всичко — потвърди той.

Ериберто се разсмя — продължителен и противен пиянски кикот. Прибрах чека, докато Фрида и Хуанина ставаха от пейката. След това отидох и погледнах за последен път картината с голото момиче.

Навън луната се бе изкатерила по небосклона и докато се движехме мълчаливо по дюните, нашите къси сенки трептяха по тях.