Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (22)

Глава XXII
Друго пътешествие

По мълчаливо споразумение и мъжка дума, която никога не бях изрекъл, но бях поел, чувствувах се задължен да разправя на покойния Кинтерос — който сега се казва Осуна или не знам какво име на евреин, гонен от Исабела Кастилска и Фердинанд Арагонски и покръстен, — чувствувах се задължен да му разправя втория си опит за бягство.

Освен шестото сетиво възможности предлагаха, можеха да предложат слухът, гласовете, думите, дребните истини и големите неизвестни лъжи.

Никога не съм се държал почтено с покойния Кинтерос, сега Осуна, правнук на монах-художник, който е бродел по Сантяго де Чили. Никога не му разправих историята, която започва и свършва в един магазин в Лаванда, близо до централните гробища, където една двойка старци — пепел и роза — се разговаряха с мене със сдържана неприязън и с усмивка. Нищо. Наистина намерих една голяма стара къща, мраморно стълбище, той или тя в един така наречен салон-кабинет с прозорци към реката, а аз питам за струни за цигулка, виола, виолончело, китара, пък ако искате — и за контрабас. Те и огромните, поразяващи фотографии на стените — овални, сепия, три или четири поколения и една промъкнала се по погрешка, по-скорошна, сивкава, с две дребни фигури вляво от катедралата „Санта Мария“, която не може да бъде сбъркана с никоя друга.

Те: и двамата побелели, старицата почти джудже, с хълбоци на кобила, мед капе от нея, докато се ръкува. Той, висок, тежък, закръглен и добър, оттеглил се по собствена, леко насмешлива воля на втори план; говорещ с глас, съзнателно настроен на долно „до“ на виолата. Явно е, че той се доверява, тя — не. Че са започнали да се любят, когато са били четиринадесетгодишни, и сега продължават да се обичат, бих казал, почти да се обожават, по единствения възможен начин, когато си осемдесетгодишен, с шестдесет и пет или шестдесет години съвместен живот, а именно чрез иронията, шегата, насмешката, неизбежната нежност.

Да, Кинтерос Осуна; те са били в Санта Мария, не са напускали Колонията от деня, в който техният малък, невероятен и заслужаващ уважение „Мейфлауър“^[1] ги е докарал от Европа. Не са напускали Колонията освен (ако това може да се нарече напускане) в неделните дни, когато кабриолетът, първоначално наеман, а сетне собствен, ги е откарвал в града на църковна служба. Именно това ме обезпокои най-напред: защо тези католици бяха избягали от своята немска, протестантска Швейцария?

Но, така или иначе, те се намираха тук, заобиколени от изсъхнали и свежи клонки, намираха се тук, тук бяха, презираха ме с кротка радост, иронични, не отричаха, че са живели в Колонията, но отказваха да дадат каквото и да било обяснение относно тайната на тяхната повторна емиграция, което да не е свързано с желанието им да спечелят пари. Нямаха нищо общо с мене, с нас, предполагаемите прокълнати бунтовници, копнеещи да се завърнат.

— Не можеше вече да се живее там.

Без да е необходимо да се докосват, щастливи в увереността, че не, че вече не е нужно да сплитат телата си, за да осуетят всеки опит за проникване в тяхната светая светих, сигурни, че времето, вярата и този господ, на когото се молеха, бяха издигнали — не безвъзмездно — една преграда, която отделяше тайната от безчестието. Почти неподвижни, непроницаеми и, както изглежда, завинаги.

Заедно и усмихнати, клети мошенико Осуна, поддържайки се, без да има уговорка — или ако имаше уговорка, тя беше стара като забравата, — за да не допуснат някой от тях, тя или той, да се подхлъзне и попадне във вечно самоубийствената клопка на смъртта. Тя или той, които се обичаха от четиринадесетгодишни над и под всички известни думи, всички думи, които някой гений или някой пелтечещ глупак би могъл да съчини, за да изрази неизразимото, за да омаловажи и оскверни онази шестдесет и пет годишна чистота.