Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (27)

Глава XXVII
Помирението

В колата, по крайбрежния път, под кроткия нощен дъжд Сеоане се закашля, докато пушеше, и заговори за пистолета.

— Колтът. Сто четиридесет и три хиляди и какво беше там още. Върна ли го?

Медина изръмжа. Може би беше казал „да“; но пистолетът се намираше под мишницата му.

— Странно е — продължи Сеоане. — Или можеш да го разбереш, или не можеш. За да го разбереш, необходимо е да имаш минало. А ти, въпреки възрастта си, въпреки че са ти се случили толкова много неща или си бил техен свидетел, нямаш минало. — Той се изсмя, като се наведе напред, към криволичещия блясък на пътя. — Взех със себе си една бутилчица коняк, сложил съм я в джоба, в който ненужно носех пистолета. Мога ли да отпия глътка? Или две. Мога ли да те поканя?

— Не — отговори Медина. — У дома имам по-добър.

— Предполага се. Затова идвам. — Сеоане надигна плоската бутилка, пи и сетне отново се усмихна. — Две прекрасни неща, ако човек свикне, ако си наложи ла живее. Казах ти вече, първото е, че за мене нищо няма значение.

— О, да. Или почти нищо.

— А второто е човек да приеме, че не е възможно да разбере. Да се оправя с това, което разбира, без да вярва в самото разбиране.

— Да — каза Медина. — Сега почва лошата част от пътя. Никой от общинските съветници не живее във Виля Петрус, никой от тях няма къща тук. Нищо нямало значение и нищо не се разбирало. А човек продължава да живее или прави нещо подобно. Сетне? Защото не е зле човек да го научи по-отрано. Да живееш, също не е лошо; освен това то е единствената възможност.

— Не знам. — Сеоане прибра бутилката. — Говорех за пистолета. Странно е, като си помислиш, че сега се намира в кобура на някой провинциален полицай. Сега този пистолет… За мене имаше някакво значение.

— С всичко, с хора и неща, се случва същото. Не изпита ли някакво угризение, че ми го открадна в Лаванда? Отгоре на това в апартамента на Фрида.

— Никога. За мене той беше сигурността и любовта. Беше нещо като застраховка за живот, застраховка за смърт. Достатъчно ми беше да го видя, да го пипна, с него не можеше да ми се случи най-лошото.

— Това не — прекъсна го Медина. — Но мога да ти намеря друг. Пистолет-играчка.

Зави вдясно и колата навлезе в един тесен, кален път; клонките на плачещите върби почукваха по каросерията. Излязоха на дъжда и Медина го поведе по пътеката, сред аромата на земя и на цъфнали портокалови дървета. Изкачиха пет дървени стъпала и Медина блъсна с рамо вратата, която се отвори трудно, скърцайки.

— Влагата — каза той. Запали лампата на тавана и лампата, поставена на края на масата. Отиде в кухнята и се върна с една бутилка и две чаши.

Сеоане бе застанал в средата на стаята, оглеждаше се, отбранявайки се с една принудена усмивка.

— Малко неща са се променили — обади се. — Това утешава сърцето. Бутилката с ракия като охранено биче… От същата ли е, която Бариентос купува контрабандно и продава в базара?

— От същата — обади се Медина от креслото до непочистената камина, с остатъци и миризми от зимата. — Но аз не я плащам. Какво друго ще кажеш за пистолета?

Седнал край масата, с чашата в ръка, Сеоане го погледна. Сви бързо рамене и вдигна, за да пие, едно насмешливо и зачервено лице.

— Нищо — каза той. — Ако можеше да разбереш, щеше да се задоволиш с това, което казвах. Ако можеше да си въобразяваш и да си спомняш.

— Мога, но не желая. Не помага. Всичко ми харесва. Харесва ми да бъда щастлив от всичко. Ето какъв е резултатът, когато човек разбере навреме и разбере истински, че нищо няма значение и че възможните случаи на разбиране са необхватни и несигурни. Обичам живота. Така е, когато човек разбере всичко това в юношеството си и престане още тогава, да бъде юноша, да се заблуждава и да търси убежища и покровителства. Добре е също човек своевременно да научи нещо и за смъртта. Въпрос на късмет, разбира се, но освен това и на инстинкт. Ти мислеше за четиридесет и пет калибровия… Аз пък мислех, че в инвентарната книга на участъка е записано, че струва петстотин песос, цената, която е била платена за него, за него и още сто и двадесет или двеста негови близнаци в деня, когато са били купени. Забавно е, че петстотин песос си остават петстотин песос. Кражба за петстотин. Замислих се какво представляваха петстотин песос, когато открадна пистолета. Мислех също така какво означават сега петстотин песос. Едва ли ще ти стигнат да поканиш Фрида на масата си в „Касанова“ и да й предложиш една гощавка на разсъмване. Мисля, че абсурдното несъответствие между кражбата и това, което може да се придобие сега с откраднатото, прави престъплението комично. Излиза, че човек е откраднал за нищо, извършил е една мръсотия само за да покани една-единствена вечер жената, която обича. Откраднал е не за да си осигури някакво щастие, едно бъдеще, което да продължи повече от десет или дванадесет часа. В такъв случаи няма престъпление: това е една приятелска шега, кажи-речи, самата невинност. Мисля, че ако петстотинте песос бяха това, което са били, всичко би изглеждало по-различно. Може би нямаше да избягаш с пистолета или нямаше да избягаш въобще. Защото петстотин песос от онези щяха да ти стигнат за едно пътуване, за сала и влака първа класа, за два обеда и две вечери във вагон-ресторанта, а останалите пари — пет или сто песос, нямаше да ти стигнат да заплатиш една хотелска стая в столицата дори само за деветдесет минути. Тя би могла, разбира се. Тя не е разчитала тогава, нито би разчитала днес на петстотин песос. Днес има милиони. А тогава може би онова десето или двадесето издание на идилията би траяло по-малко или може би не би могло и да започне. Мръсотията във всеки случай щеше да омърси предварително нещата и по всяка вероятност ти нямаше да бъдеш сега тази любопитна, необикновена свинщина — мъж, влюбен в една курва с широк спектър на предпочитания.

Сеоане, седнал край масата, сънен и самотен, продължаваше да пие; главата с висящата от устата цигара се накланяше не по собствено желание към заглъхващия, уморен шум на дъжда по прозореца; едната ръка решеше с равномерни движения мръсната, сплетена, бакърена коса.

— Инфлацията като деформиращ елемент на трагедията — каза Медина, като се прозяваше. — Или разобличаващ. Превръща кражбата ти в една обикновена детска лудория. Прави неправдоподобно неоспоримото ти някогашно чувство на гордост и смелост, което си притежавал, щом си избягал с жената и пистолета. Прави невъзможно да гледаш сериозно на Хулиан Сеоане; да вярваш истински на тази руса, брадясала, мършава, страхлива отрепка, която се преструва на пияница и несретник.

Сеоане се обърна, усмихвайки се, и изчака, като духаше дима срещу етикета на бутилката. Дъждът налиташе с все по-слаба сила по прозореца и покрива, прегъваше се, отдалечаваше се.

— Инспекторе, беше обещал, че няма да има проповеди — каза накрая Сеоане. — Ще си легна. Няма да изслушам повече от една последна проповед. Така че добре би било да я обмислиш хубаво, за да си струва труда да я изслушам и сетне да се върна в бараката на арабина. Не я виждам от много дълго време; говоря за Фрида. Нито я търся. Ако си мълчиш, ще бъде възможно да остана тук и да започна отново или по друг начин.

— Да. — Медина се наведе към камината и разгледа внимателно дебелия слой сажди по тухлите. — Винаги е възможно да се опита и отново да се повтори опитът. Държа или съм държал на много малко хора и затова упорствувам да им казвам истината.