Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (34)

Глава XXXIV
Едно детство за Сеоане

Медина не знаеше кога се е родил Сеоане. Но преди доста време, в една нощ на самота, легнал и самотен в стаята си в бившия хотел „Пласа“, отегчен, заслушан в далечната настойчивост на дъжда, с бутилка ракия „Пресиденте“ и кутия цигари с чер тютюн — рендета за бронхите, — той си спомни безпогрешната рецепта и направи нужното, за да се роди момчето, в студа на една утрин в Колонията: беше шестнадесети юли. Видя го, че е много русо, и това го убеди, че не е негов син. Все пак остана да се нарича Хулиан; Мария Сеоане беше името на майка му; но бащата беше чужденец, един швейцарец. Добре направи, като подари на Сеоане едно детство за рождения му ден.

И така той се роди през юли в Колонията, преди двадесет години, в една нощ (тайнствена), окръжена от един пейзаж (тайнствен), населен от същества (тайнствени). Наистина, не можеше да знае нещо повече. По-късно го запознаха — майката, с нежния и възвишен израз на човек, който измисля приказки — с различни смекчени версии за нужди и ужаси, с думи, които насочваха към молитви, помощ, примирение и спокойствие, към едно мъжествено, макар и все още безполово приемане на живота. Те и съществата, които обитаваха пейзажа, бяха имигранти, пионери, колонисти, скъперници и алчни; жените можеха освен това да раждат и да кърмят; но не се различаваха помежду си почти по нищо съществено. Дните се трупаха далечни, несвързани, неизживени истински, подобно на тухли за строеж. Легендата поставяше над страха и заученото търпение, над препускащата, скрибуцаща двуколка, управлявана от един вече стар лекар, една лунна светлина, която лесно можеше да си представиш съвсем точно, близка, но вече мъртва, почти невидима. Друга луна, други, неразбираеми, странни хора, които се движат машинално и несръчно сред онзи осъден на промяна мразовит пейзаж от преди двайсет години, разрушен завинаги от времето и сляпата, смешна човешка дейност.

И така понякога бяха достатъчни само голямото легло с кървавия чаршаф, светлината на газената лампа, свещите пред щампите, поставени на лавиците, пресичащи три от стените на стаята, и той самият, раждащ се от майка си с изумителна кротост. В едни случаи старият лекар помагаше, треперейки, в други продължаваше да препуска под бледнеещата луна, без никога да стигне навреме.

Сетне бащата зачука с дръжката на камшика по писалището в градското отделение в Санта Мария, толкова сигурен и твърдо вярващ, че се спасява от насилието, толкова сигурен, че се бори за истината или поне за една индивидуална и непобедима истина, че дори не се развълнува, когато прегъна на четири листа, с който признаваха правото му да нарече Юлиус, а не Хулиан сина си, когото бе дошъл да запише в регистъра.

Сетне едно друго нещо, едно сполучливо предположение, стоплящо сърцето, правдоподобно; няколко години, които завършват с откриването на обреди и закони, на един застаряващ и мълчалив баща, сух и скован, винаги имащ право, с малка сивееща брадичка, и на една едра, разочарована майка, сега вече успокоена и лъхаща на евтин парфюм.

Сетне инстинктивната и вечна връзка с жената; не агресивна, а само преграда, защита срещу света, хората и животните, топлината и вятъра, тъгата и онзи необясним страх, който изпитваме в някои часове; не срещу високия и сдържан брадат мъж и света от задължения, който той налагаше привечер, след като се върнеше от полето; висок, но движещ се със смешно ситни стъпки; те сякаш отговаряха на малките ботуши с кончове, почти скрити от белите бомбачи, които сутринта отново щяха да блеснат с неопетнена чистота. Жилетката — чуждоземска и бродирана, шалчето — черно.

Сетне настъпи времето на по-лекомисленото съучастничество в непослушанието, което жената усмихната прикриваше или дори насърчаваше: лакомствата, следобедната почивка, времето, загубено в курника или в зайчарника, дрехите от кадифе и дантели, които се шиеха тайно, обличани набързо, насаме. Задушаващите смехове и целувки, подтискащата и покровителствена красота на жената — негов съюзник, негово щастие.

Сетне дойде ред — въпреки че той може би никога не го узна — на борбата, която поде жената, след като минаха шест от двадесетте години. Хитрините и откритата борба, за да попречи на мълчаливия мъж с посивяла брада да качи момчето на кабриолета или на наскоро купения камион — с неизбежните подробности, които щяха да допълнят ужаса на раздялата: нов куфар, кошница с плодове, чифт кокошки с вързани крака, — за да се отправи, без да бърза, по пътя за Санта Мария, да пресече, без да спира и без да проявява любопитство, селото, което по онова време раждаше по една къща на ден, и да предаде към края на следобеда целия си товар, след четири или шест часа път, на игумена на йезуитския колеж в Колон. Възражения, престорени плачове, театрални, но сдържани припадъци, при които дебелите тъмни плитки, сега по-млади от самата жена, преставаха — по собствена воля — да обвиват главата, падаха и се разплитаха. И утрините, когато детето, смутено и здраво, беше слагано в леглото, а жената се оттегляше в стаята му, неспокойна, с радостна усмивка, готова да плаче колкото е необходимо.

Докато мъжът с малката бяла брадичка каза една вечер, след като се нахраниха: „Утре“; тогава жената подкупи един ратай да доведе стария лекар и нареди така нещата, че да го чака на алеята с младите, омърлушени тополки, които наскоро бяха засадили от вратата на къщата до прашния или кален път. Подкупи и стария лекар, същия, който беше или не беше присъствувал на раждането, в зависимост от прищевките на фалшивия спомен. Докато тя се качи на тавана същата тази нощ и сред тишината почна бавно да се рови в жалките неща, в незначителните историйки, които пълнеха сандъците; най-сетне намери един пожълтял документ, издаден в Европа, свидетелство, което уклончиво й даваше правото да обучава деца.

— Но не на испански — каза малко след като се беше съмнало, по време на закуската слабият висок мъж, човекът, който беше нарекъл детето Юлиус и затова смяташе, че има права над него.

Тя се усмихна. Мъжът с бялата брада не беше хвърлил хартията в запалената камина. Тя донесе кафето и скръсти ръце на все още твърдите си гърди.

— Децата, нещата, всичко навсякъде винаги е едно и също.

Придружи мъжа, който можеше да й бъде баща, усмихна му се майчински, когато той обърна глава, преди да пришпори коня.

Сетне дойде ред на точно повтарящия се всеки ден фарс и на спомените за зимните следобеди: прозрачната порцеланова лампа върху покривката от червено кадифе с плътни осморки и детелини, избродирани със сърма, бавният и весел глас на Мария — понякога говореше затворила очи, сякаш разказваше, без сама да си вярва, някакъв сън, — миризмата на стоплена в деколтето лавандула. Колкото повече свикваха с престъплението, толкова по-бързо, по-спокойно, по-правдоподобно скрояваха фарса. Цвъртенето на врабчетата, които се преструваха, че подлудяват в небето и градината, уплашени от нощта, сякаш това беше първата им нощ, търсещи дърво, където да кацнат. После идваше краят на игрите, маскарадите и приказките. Тя съзряваше, без да страда, превръщаше се с всяка крачка, с която приближаваше към прозореца едрите си бедра и моминските си глезени, в единствената жена на света. Облягаше чело на стъклото, може би само върха на късото носле, и забравяше за миг детето, потъваше в чистотата, присъща на същество без памет и предчувствия.

Сетне пускаше завесите върху оранжевия завършък на още един кротък и еднообразен ден; запалваше лампата, разпределяше върху успокоената кръв на покривката тетрадките, книгите, ръцете си, украсени с пръстени. Думи за раздяла, чаткане на конски копита предвестяваха завръщането на мъжа с бялата, брада. Той минаваше край тях без желание да ги погледне, забелязваше усмивката на жената и влизаше в спалнята, за да се преоблече.

Сетне дойде вечерта, чийто край беше различен, без някой да бе го предизвестил, една вечер след като бяха изминали десет години от малко вероятното пътешествие на стария лекар в двуколката, под светлината на луната, която може би все пак онази нощ бе осветявала небосклона, вечерта, когато високият, слаб вдървен мъж пристигна в обикновения за него час, но този път с кабриолет и придружен от един не много дебел и не много убедителен свещеник.

Вечерята, в която взе участие свещеникът, след като благослови набързо трапезата, оживявайки я с разкази и вицове, едно прекалено оживление за тримата, навикнали без всяка печал на безмълвни обеди и вечери. И когато вдигнаха покривката и донесоха кафето, свещеникът поиска да узнае какво е научило детето от деня, когато тя беше изтърсила праха от абсурдното свидетелство, чиято заглавка беше изписана с готически букви. Мъжът, с брадичката пушеше грубоватата си лула, търпелив, решен да не издава предразсъдъците си. Жената, почервеняла от срам, със сълзи на очи, слушаше, сякаш унижението засягаше детето. Побесняла — изравяйки стари поводи за отмъщения — поради внезапната измяна, поради това, че години подред старият мъж й беше позволявал, беше я насърчавал с безразличието и мълчанието си да играе тази комедия на обучение, на преподаване на знания, които тя не бе в състояние да даде на детето, които може би е притежавала, но е забравила лесно, с усмивка на уста, в мига, когато се е сблъскала с нещата, които са съществени в живота. Не от деликатност, а защото не го интересуваха частичните победи, по-старият от нея мъж не направи никаква бележка, след като заведе свещеника до семинарията и се завърна около полунощ. Легна до нея, без да слуша хитроумните й оправдания, и след като я целуна по челото, заспа; веднага се разнесе силното, неизменно, характерно за него хъркане.

— В понеделник ще го заведа в семинарията — каза старият мъж по време на друг един обед. На прозореца, на полуотворената врата, през която проникваше неспокойствието на кучетата, може би дори в самата мрачна, миришеща на пушек и старо кадифе стая се беше настанила, опитна, спокойна, есента. — Трябва да му приготвиш дрехите.

Той свърши да яде постното месо и почна да смуче мълчаливо чая-мате, показвайки й, че не слуша, макар тя да се движеше насам-натам, без да проговори дума. Застанал на вратата, окръжен от кучетата, висок и бледен, той извърна леко глава; беше я вече целунал, беше вече приключил с нея до обед или до надвечер, защото сега отиваше да обгражда с телена ограда пасбищата.

— В семинарията, за да угодя на тебе. Ако зависеше от мене, още утре щях да го заведа на полето. Стига му да знае да пише и да смята.

То, момчето, предпочиташе, без да го казва, семинарията: приятели, изненади, лудории. Но тя не проговори за избор. Само отново повтори, като криеше и показваше сълзите си, докато го държеше този следобед на коленете си, че той — нали е така? — не иска никога да се раздели с майка си. После го заведе на тавана, сред безпорядъка от прах и паяжини, от куфари и сандъци, превърнати окончателно, от години насам, в мебели, които никога вече нямаше да пътуват.

Застанал на вратата, чийто горен край се сливаше с ръба на наклонения покрив, спрян от влагата и миризмата — вероятно на машина, — видя как жената се навежда, как заблестява и се подмладява пред тези сандъци с тежки, тумбести капаци, обковани от кафяви, поръждавели чембери. Той видя, че ги отваря, че обръща рязко и безучастно глава към него: лицето й бе си възвърнало блясъка на сълзите и на него бе изписана усмивка, която никога не бяха виждали нито момчето, нито старият мъж. Златното кротко слънце проникваше през единствения мръсен прозорец и осветяваше плитките, които опасваха главата й, белотата на гърба, лачените обувки, стъпили накриво.

— Както аз — каза тя с равнодушен, спокоен и лукав глас, сякаш се приближаваше към някакво птиче. Но остана неподвижна, докато се разнасяше ехото от скърцането на един трудно отворен сандък, вдигнала розова детска рокля с панделки и бродерии. — Както аз, когато бях малка и се готвехме да посрещнем някой празник.

Засрамено и без да протестира, момчето се остави да го облекат и дори се опита да танцува в полукръг, обут с износени обувчици с високи токове, пред жената, която седеше на сандъка и сега, без да плаче, пееше неразбираеми думи и пляскаше — като насън — ръце в такт.

Сетне настъпи сутринта, когато го измъкнаха от леглото и то се възхити на ботушите и мъжките си селски дрехи. В голямата стая то прибави мълчанието към нищо необещаващото спокойствие на бащата и двамата бяха обслужени от жената, която поднасяше закуската безучастно, приела вече старостта, удара в стената, липсата на любов в бъдещето!