Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Dejemos hablar al viento, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
няма

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
hana (2014)

Издание:

Хуан Карлос Онети. Нека вятърът говори

Уругвайска. Първо издание

ДИ „Народна култура“, София, 1983

Редактор: Анна Златкова

Художник: Александър Поплилов

Художник-редактор: Николай Пекарев

Технически редактор: Иван Скорик

Коректор: Здравка Славянова

Рецензент: Емилия Юлзари

История

  1. — Добавяне

Глава XXX
Санта Мария

Кампишано си помисли, че би трябвало лично да занесе новината. Но тази вечер имаше много работа в ресторанта; реши някой от келнерите да изтича до полицейското комендантство.

Беше дребен и мършав младеж, емигрант от швейцарската колния; подтичваше по улиците, като си повтаряше, кажи-речи, на висок глас съобщението, което трябваше да предаде и чийто смисъл не успяваше да проумее.

Беше току-що сложил бялото си служебно сако и сега то сякаш упорствуваше да блести със светлината на деня сред спокойната, неосветена вечерна Санта Мария.

Полицаят, който стоеше на пост на входа — по чехли, подпрял се с две ръце на дулото на карабината, — тръсна нетърпеливо глава и нареди:

— Влизай.

Уплашен, младежът влезе в преддверието и се отправи към това, което наричаха кабинет на инспектора. Голям и мръсен, с влажни стени, от които висяха разкъсани тапети, той разказваше историята си на бивша приемна в дома на богато семейство. Дни на приеми, жени с накити, които смесват аромата на парфюмите си, купени от Барте, масата за чай в средата на стаята с винаги бляскавия сервиз от порцелан и голямата торта, приготвена лично от домакинята. И бърборене безкрай: аборти и прелюбодеяния, действителни или не, злокобни предсказания, цената на хранителните продукти, новости от модата и плетките.

Младежът видя Медина, седнал зад масата, която служеше за писалище, с разкопчана куртка, видя и люлеещия се фенер, окачен на тавана. Някакви хора говореха вдясно от него, но тях не можеше да види. Почака малко и плесна с ръце.

— Влез — каза Медина, без да погледне към вратата.

Влезе бавно, предпазливо, поклони се. Едва тогава видя мъжете, които бе чул да говорят, и две кокошки, захвърлени на пода с вързани крака. Единият от мъжете беше полицай, не с бричове, а с панталони, с извехтяла куртка и револвер на колана. Другият мъж бе слаб и мръсен, облечен в прекалено широки за него дрехи; обувките му бяха различни по форма и по цвят; бомбетата се прозяваха или молеха да ги нахранят. На врата си носеше траурно шалче.

— Пак ти — натърти Медина с престорено отчаяние.

— Трябва да се живее, господин инспекторе — каза мъжът с шалчето с писклив глас, който не отговаряше на тялото му.

— Да живееш. А защо трябва да живееш?

Мъжът го погледна изненадан, ококори тъмните си очи, които бе успял да запази от мръсотията, от бедите, от собствения си живот. Изпъна свитото си тяло.

— Не аз, господин инспекторе. Говоря за семейството.

— Да, знам, знам тези работи. За две кокошки Бариентос или италианецът ще ти даде една дамаджана от онова вино, дето му казват местно и може да ти изгори червата. Помага също да забравиш, че семейството ти гладува.

Келнерът стоеше неподвижен, объркан, като пресмяташе хода на времето, разбираше, че нараства опасността да не се върне в ресторанта, преди да го отворят за вечеря.

Медина размаха един молив като скиптър и запита:

— Коя е по-охранената?

Мъжът побутна с дясната, жълта обувка сивата кокошка.

— Добре. Вземи другата. И остави ме да си почина поне месец. Не искам нито да гледам лицето ти, нито да усещам миризмата ти. Побързай, моля те.

Мъжът скочи, клекна пъргаво и отново се изправи; държеше за краката по-слабата кокошка, която пърхаше с крила.

— Благодаря, инспекторе. Ако кажете да ме пуснат…

Медина звънна с една дрезгава камбанка и човекът изчезна. С молива Медина посочи полицая с панталони и сетне охранената кокошка.

— Ектор, за тебе е — каза.

Сержантът — с нашивки — се усмихна, протестирайки престорено. — Ама, инспекторе…

— Заповядвам. Държа те тук облечен като за карнавал, дължа ти две заплати. Следващия път ще отнесеш по-мършавата кокошка.

Останал сам с Медина, келнерът усети, че съобщението му се изпарява от ума.

— Говори. Какво ново мошеничество си е наумил господарят ти?

— Каза да ви кажа, че тази вечер ще има банкет. Ваши приятелки. Немската госпожица се беше напила с една своя приятелка. Банкетът е за вас. Но вие няма защо да идвате.

След като келнерът излезе и загалопира обратно към ресторанта, Медина обобщи, или преведе:

„Фрида е поръчала вечеря за полунощ. Пет-шест жени, които познавам от Лаванда. Почетен гост е той, Медина; но не искат да го видят. Ще има сигурно стол на почетното място на масата, но никой няма да го заеме. И всички ще трябва да говорят за инспектор Медина. Ще говорят лошо, защото шегата е измислена от Фрида, пияна и дрогирана. А дон Алдо Кампишано ще си прибере парите за шестте куверта, но за всеки случай го предупреждава какво подготвя женският секстет.“

Малко преди полунощ Медина прекоси развалините на хотел „Пласа“, увонени сега от щедрата миризма на италианската кухня. Навлезе във влагата на коридорите, обезобразени от скорошна зидария; прекоси лесни и ненужни лабиринти.

Не, това не бяха останки на град, разрушен от войските на нашественик. Това тук бе разрухата, беднотията, ироничното наследство, което бе оставило едно поколение, изчезнало в коли без диря, в нищото.

Имаше останки: прах, натрупан върху едно изоставено и окуцяло кожено кресло; огледала в кремави рамки, изцапани с вар; малки гипсови розетки, пръснати безредно по стените. Воден от миризмата на риган и чесън, Медина стигна до ресторанта.

Беше телефонирал на Диас Грей в девет часа.

— Добър вечер, докторе. Разбира се, Медина със златния глас е. Засега няма нито един мъртвец. Моля ви да ми направите една услуга. Осмелявам се, защото знам, че спите до късно сутринта. Една услуга. Свидетел, който би могъл да даде показания. Може ли да дойдете в онова там, „Кампишано“, в полунощ. Така е, когато си мисля за този вертеп, все още го наричам „Пласа“. От старостта е сигурно. Благодаря ви, докторе.

Медина мина край шумната маса на трите жени. Само три бяха. Почти без да ги погледне, поздрави с лек поклон и отиде в дъното на салона, където се сгуши, с гръб към стената, на една уединена масичка. Поръча бутилка „Пресиденте“ и две чаши. Седнал с профил към женското сборище, зачака Диас Грей, като пиеше и пушеше бавно. „Три са само, а аз предполагах, мислех, че си спомням, че там, на юг, съм имал работа с много повече.“

Диас Грей влезе, говорейки със Сеоане; спряха за миг, сетне момчето се присъедини към жените. Въпреки топлата нощ лекарят носеше шапка („Стетсън е сигурно“, помисли си Медина) и я свали, за да поздрави масата, която председателствуваше Фрида. Медина го посрещна широко усмихнат, гледайки слабото лице на лекаря, кръговете под очите, рядката руса прошарена коса.

„Естествено — помисли си той, — дъщерята на Петрус, разликата им е повече от двадесет години; въпреки че е глупава, мършава, изглежда анемична и е като върлина; но с жените никога нищо не се знае предварително. Ако ми бяха давали по сто долара за всеки случай, когато съм се лъгал.“

Разговаряха за горещината, за ферибоота, за упадъка на „Пласа“.

— Всички в този град — каза лекарят с беззвучен и тих глас — страдаме от дерматит, всеки ден се откъсва, пада по някое парче кожа или някой спомен. А понякога и някой корниз. И всеки ден се чувствуваме по-самотни, като да сме изгнаници. Всеки ден гринговците от Колонията купуват по още някоя част от града. Почти няма вече търговско заведение, което да не е тяхна собственост. Самият Кампишано, въпреки фамилното си име, не е друго освен техен агент. Понякога си мисля, че са му дали или заели пари, за да купи „Пласа“ и за да го разрушава и загрозява с помощта на преградни стени. Днес „Пласа“ е един пансион. Спомняте ли си какъв беше този салон, където сега се намираме?

— Знам. Живея тук. Имам стая с баня и прозорец. Живея тук, когато не съм в къщичката край плажа.

— Да, всичко е тъжно. Не ходя вече в клуба да играя покер. Вече няма никой от моето време, искам да кажа — нашето време. Изчаквам съня у дома. Пасианси и шах.

(„И от време на време по една инжекция с фифин“, помисли си Медина ироничен и безучастен.)

— Вече реших да умра тук. Макар и да не е по задължение — усмихна се Диас Грей. — Но вие. Вие, който успяхте да се измъкнете от бога и от дявола. Ако искате да бъда съвсем искрен, не разбирам защо се върнахте. Освен ако не ви е привлякла прочутата любов към мръсотията.

Медина се облегна назад, като не сваляше поглед от очите на лекаря.

— Да — каза той сдържано. — Избягах с една моторница и се върнах с друга. Началник на полицията в Санта Мария. Дойдох на посещение, да проверя. Така поне си мислех. Сетне установих, че има някои работи, които трябва да свърша. Естествено не бях много убеден. Тук никога нищо не се случва.

Отново приближи тялото си към ръба на масата и докато пълнеше чашите, чу шума от разговора и смеховете на трите жени в съседство; говореше и Сеоане. Обхванат от внезапна ярост, изпи ракията си на един дъх. Сетне отново се усмихна, отново се показа сърдечен. „Не, все още няма да го питам; той, независимо от всичко, което би могло да се каже против, е най-почтеният човек в Санта Мария. Не бих искал да си помисли, че поканата ми не е безкористна.“

— От доста време не сме се виждали. Забравих да ви честитя женитбата.

— Благодаря. — Диас Грей проточи една подигравателна усмивка. — Извинете. Почти преди година се ожених. Всички, които ми честитиха, смятаха, че се женя за хипотетичните милиони на стария Петрус и за съвсем не хипотетичния дом-дворец върху колони, свободен от всякакви ипотеки. Но аз се влюбих в Анхелика Инес още когато бе дете. И тъй като тя не е и никога няма да стане възрастна, продължавам да съм влюбен. Сетне, с тайнствената помощ на Браусен, който впрочем не съществува, бе спечелено делото за железопътната линия. Сега имаме милиони във валута, която не се котира високо. Пък не са ни и нужни. Ще излъжа, ако кажа, че ви поверявам тайни. Истина е, че не съм крил от никого нито леко перверзната си любов, нито милионите, които получихме после.

Медина се съгласи, кимайки с глава; замислен, той разклащаше течността в чашата.

— Докторе, благодаря ви за доверието — промърмори той с глас на човек, който изказва съболезнованията си. — Аз съм ви приятел. При това приятел, който разбира и уважава. Ето защо ще ви кажа приятелски, че някой ден ще ви говоря за пари и за един проект. Но не мислете, че имам предвид някаква сделка, нямам намерение да откривам заведение и да конкурирам гринговците. Не става въпрос да се купува или продава. Нито да се спечели нещо. Напротив. Именно затова вие бихте могли да помогнете. Само човек като вас. И се кълна в най-святото, че не ви лаская.

Вдигна глава и видя лицето на Фрида, която се беше приближила дотолкова, че леко побутна масичката с бедрата си. Парагвайската ракия се разигра в чашите за миг и сетне се успокои.

— Извинявайте, докторе — каза тя усмихната. — Не исках да ви безпокоя. Но инспекторът, моят приятел, е решил да се настани тук, в столовата, без някой да го е канил. Изглежда, че комендантството има добра шпионска служба.

— Няма ли да седнете при нас? — предложи Диас Грей. — Говорехме си за Санта Мария. Точно се съгласихме, че тук никога нищо не се случва.

— Вярно е — каза Медина. — Говорехме си спокойно. Но няма никакво неудобство ако вие, ти, се присъединиш към нашия разтовор.

Фрида, на чието лице все още цъфтеше усмивка, я насочи към Медина.

— О — каза тя. Сега усмивката образуваше в ъглите на устата стръмно спускащи се намеци на подигравка и презрение. Тя придърпа един стол и седна; носеше черна рокля с блестящи кантове на фалтите. Медина забеляза, че не носеше перлената огърлица; само една брошка на гърдите, с черен, трудноразбираем орнамент, който се повтаряше на гривната и на пръстена.

„По-рано лесбийките, за да бъдат разпознавани от сподвижничките си и за да прогонват мъжете, носеха гривни на краката. Сега не съм запознат с модата, но сигурно носят този орнамент — някаква богиня на Гомора, герба на двойнствеността.“

— О — каза Фрида. — Само за миг, аз съм добре възпитана; особено след като роднини, настойници, изпълнители на завещания, ревизори бяха призовани да минат в отвъдното. Свърши се с жалките и винаги закъсняващи записи. Сега всичко е мое. Свърши се, пак благодарение на Браусен, и със срама, че живея в Санта Мария и че спя с когото си ща. Това включва и вас, господин инспекторе, въпреки че незаконният ни брак бе консумиран в Лаванда.

— И където вероятно продължаваш да се любиш — каза Медина с груб тон на превъзходство.

— Излишен ли съм? — запита кротко Диас Грей, гледайки ласкаво, по дядовски.

— Тя е излишна — каза Медина и подаде на Фрида пълната си чаша.

Тя пи и сетне отвратена сви устни.

— Долнопробна и остра. Винаги са ми казвали, че благодарение на подкупите полицаите живеели като богаташи. И гощавали като тях.

— Така е. В Лаванда живях доста време за сметка на една много красива жена, която понякога казваше, че ме обича. Това беше подкуп. Дори понасяше бедната Хуанина, която, както виждам, си успяла да внесеш в Санта Мария. Но не ми харесва играта с Гуриса. Гуриса е за мене. За останалите Олга. Тук за нещастие може да бъде подкупен само Кампишано, и то с единствената надежда да открие сметка на кредит и да прави отбив от цените.

— Останете, докторе — каза Фрида.

— Чудесно. Бях го извикал като свидетел на огромната и лесно предвидима глупост. Жени и момчето Сеоане.

Внезапно Диас Грей престана да бъде дядо. Изпъна се на стола си и заговори, сякаш поставяше диагноза:

— Тук всеки се извинява, че безпокоял. Аз ще го направя, без да се извинявам. Това момче ходи три пъти до тоалетната и се връщаше щастлив — така поне той си мисли или чувствува, — с блеснали очи. Виждам, че се движи сковано. Пиян е и освен това — дрогиран. Медина, вие би трябвало да знаете къде в Санта Мария може да се купи кокаин.

Медина заговори, пародирайки полицейски инспектор.

— Докторе, кокаин имате вие в кабинета си.

— Само необходимото количество и може би по-малко дори.

— Благодаря. Аз трябва да разбера как се вкарва тук. Бих искал да спася поне момчето.

Отново се облегна назад и веднага след това разтърси глава. Гледаше някъде пред себе си, когато каза, сякаш рецитираше:

— Има две места. Едното от тях е. Докторе, може би не трябваше да питате мене. — Без да поглежда Фрида, каза весело: — Сега, с твое разрешение, ще отведа Гуриса.

— Няколко книги преди тази съм ви разказал може би някои интересни неща за алкалоидите — каза лекарят[1] и вдигна ръка. — Сега няма да говоря.

— Да, разбрах някои работи — заключи Медина и се изправи. „Всъщност — помисли си, — ако искат, нека измрат всички, претъпкани до пръсване с наркотици. Интересува ли ме някой от тях?“

Гуриса видя, че й прави знак, и се приближи.

— Докторе — запита Медина, докато се сбогуваше, — познавате ли един тип, когото наричат Рижия? Виждал съм го да се навърта наоколо. Разправиха ми нещо за него.

— О, това е стара история. Преди време се срещнахме с него в една къща край брега. Особен тип. Оттогава има много страници. Стотици.

Бележки

[1] Лекарят Диас Грей е един от често явяващите се герои на Х. К. Онети в цикъла романи за Санта Мария. — Б.пр.