Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (12)

Глава XII
Карве Бланко

Все пак на другия ден в дванайсет, определих часа без часовник, по горещината и слънчевото петно на пода, Хуанина се намираше до мене в леглото, което бях стъкмил набързо; спеше гола, по очи. Извивката на кръста ти и плахото очертание на мъха между двете полукълба на задника, което не виждаш. Измъкнах се тихо, за да не я събудя, обилната струя на душа отнесе съня и ракията.

Фрида плетеше в лежащия стол, сега по шорти, но докарана с една барокова блуза, с тъмни очила; беше се преместила в южната част на къщата, срещу реката, която тук наричат море. Държах в ръка чаша с мляко, врязана точно посред белотата на деня. Поздрави ме с усмивка и останахме неподвижни, без да се гледаме и говорим.

Пощаджията хвърли през оградата сгънатия вестник. Прочетох заглавията; изглежда, че вчера не бяха убили нито един студент, нито един полицай, не бяха отвлекли никого. Подадох й вестника.

— Снощи беше ли щастлив? — запита тя.

— Да, не много, кой знае, заспа веднага. Мисля, че наистина е болна.

— Трябва да се дължи на старостта ти, Медина. Но аз подслушвах и се заклевам, че си изпитал голямо блаженство.

— Не съм съвсем сигурен. Има толкова дребни блаженства. Необходимо ли е да плетеш? Не знам какво, нито за кого; обаче налага ли се да плетеш? Разбирам, допълва картината. Разбирам, също защо момичето все още спи, защо не я събуди рано, защо не й даде пари, за да се махне от живота ти. Съвсем е ясно.

Тя се изправи и плетката се свлече на брулената от вятъра трева. Не беше сърдита.

— Медина — каза тя, — можеш да мислиш каквото си щеш. Можеш дори да си мислиш, че в края на краищата остатъкът от парите, които ми открадна, все още е мой. Помислих си, че я съжалявам, че не мога да я оставя да си иде болна.

Сега тя изписваше бавно по лицето си своята тъжна и опрощаваща гримаса.

— Но има и друга възможност. И да я чуеш, не е от значение, тя е част от истината.

— Ела — казах, докато свивах вестника без насилия на топка; горещината и гладът бяха поносими.

— Върви. Надявам се, че си се изкъпал. Зловонното ти момиченце се размърдва вече в леглото и не знае дори къде се намира. Но сигурно това не е нещо ново за него. Истината, частта от истината, която ще ти кажа сега, е много кратка.

— Благодаря.

— Събудих се в шест часа и отидох на плажа. Не знам точно кога реших да я оставя да спи, докато умре, тебе да те изхвърля, да скрия парите и да продължа да плета дрешка за дете с три крака. Да плета, докато се случи нещо неочаквано, непредвидено от мене.

Стана, смеейки се, и скоро след това чух, че затръшва мрежестата телена врата на кухнята. Проснах се на тревата, гледайки бялата извивка на вълните, които приближаваха. И така, докато от мене струеше щастие под слънцето, нямаше откъде да намеря и един проклет евродолар преди двайсет-трийсет дена, а бременното момиче таеше само слаба надежда да измъкне пари от една предполагаема леля, за да ги даде на някоя дебела, окървавена и проявяваща разбиране акушерка, която на свой ред щеше да измъкне хрантутещия се в нея зародиш.

Лежах почти гол на тревата, приспиван от слабостта си, съмнявах се, че лелята съществува, или си я представях последователно мършава, дебела, в траур, скована, обвита в платове с крещящи, яростни цветове, с широки ръкави с дантели, друг път суха, късите й пръсти парализирани от тежестта на пръстените, с кръст от масивно злато, полускрит между високите гърди.

И все пак, ако останехме без леля, имаше възможност да се сдобием с необходимите пари; щях да направя един портрет на момичето (ако то приемеше да се отегчава неподвижно, ако аз бях в състояние да го нарисувам). На същия плаж, няколко километра на изток, живееше Карве Бланко, самотен, впиянчен, с колекцията си от плочи с григориански песнопения — за него музиката беше спряла и загинала там, хиляда и триста години преди слънчевата утрин, в която размишлявах лекомислено за вкарването на малко въздух в матката на Хуанина, за предишната странна нощ, когато тя бе казала, сякаш си плащаше цената: „Прави с мене каквото искаш, но по-скоро, защото умирам за сън“, и аз го направих.

Същата утрин, когато размишлявах върху трите или четирите вероятни реакции на Фрида и върху моите контраатаки, които трябваше да бъдат бързи и решителни.

Бях сигурен, че Карве Бланко щеше да плати, ограбвайки ме доволно. Той бе ми подписвал вече неведнъж чекове за картини, скици или за това, което упорствуваше да нарича gouaches^[1]. Беше много богат, но се напиваше не с друго, а с едно евтино, тръпчиво вино, което му продаваше Кристиани; Карве го пренасяше сам пеша, в продължение на часове всяка събота следобед, от жалката кръчма до своята къща с огромни прозорци-витрини, в дамаджани от по десет литра, хилав и превит, като се движеше безразличен, обут със сандали. Вършеше това зиме и лете, като едва загатваше презрението си, осигурявайки си по този начин самотни нощи и утрини, изпълнени с неотлежало вино, с григорианско песнопение, с ненужни и объркани спомени, с халюцинации за бъдещето.

Не обичаше истински никого и това му осигуряваше едно вдъхващо уважение безпристрастие. Освен плочите с песнопенията и някое безстопанствено куче интересуваше го само живописта, подробностите на някоя картина, наподобяващи онова, което той някога, преди много години, бе искал да постигне; сега те се превръщаха, в миговете на просветление, в смътно чувство за несполука, което рядко болеше.

Не му харесваха нито жените, нито мъжете, прехвърлили вече юношеската възраст. Но можеше да познае дали една картина е хубава, като я погледнеше с пренебрежение, с крайчеца на разногледите си очи. И ако тя съвпадаше с мъглявата носталгия по онова, което той бе опитвал да направи, можеше да критикува, можеше да се пазари жестоко, да се подиграва, но накрая купуваше картината и подписваше за нея чек. Никога не държеше пари у дома си.

За да я благословя, за да й придам топлина и умение, скрих между шортите и кожата на корема дясната си ръка, тази, която трябваше да нарисува главата на Хуанина. Събудиха ме мухите и някакъв стършел. Ръката беше укротена, придобила способност.

Но онова, другото начало, беше трудно. Намерих ги в циментовия куб, който Фрида и приятелите наричаха living^[2]. Бяха закусили, без да ме поканят; бяха се отпуснали, Фрида в едно кресло, Хуанина върху три големи оранжеви възглавници. Чакаха да заври кафето в тантурестия стъклен съд и междувременно се лъжеха с благи усмивки, потупвайки се приятелски; те бяха способни да прекарат контрабандната си стока през която и да било граница, нежни приятелки за цял живот, съюзени завинаги, без да е необходимо да го заявяват, срещу неблагодарния свят, срещу това долно племе — мъжете.

Приех чашата, която Фрида побутна към мене на масата, запалих лулата, за да подтисна глада, и пуших известно време, облегнат, на стената, понасяйки без усилие хаоса, женското изкуство да се поддържа някаква тайнственост, с което двете симулираха, а може би бяха дори успели да се усамотят. Чувствувах се жизнен и бодър, изпълнен със спокойствие и безпокойство, с лошото настроение и радостта, които са необходими, за да рисуваш добре. Изчаках една пауза между две стари лъжи и казах:

— Току-що си дадох сметка, че и тримата се нуждаем от пари. Записът на Фрида се забави повече от обикновено и аз не мога да продължа да крада пари от нея, след като ги няма.

Думата „пари“ ги накара да ме открият, гледаха ме, но безразлично.

— На Карве Бланко, нашия частен отшелник, трябва да му се е втръснало да гледа лицето на Фрида, кръглите й гърди, някои от задните части. Толкова учудващи за нейния ръст. Освен това, както знаем, те не вдъхновяват особено много нашия отшелник. Някой ден ще ги продаде с печалба, затова ги купи. Нищо гениално, но в тях има професионализъм и той го знае. Почти винаги съм пропадал при него с пейзажите и натюрмортите. Сигурно са най-доброто, но той не се интересува от тях. Стените в къщата му не могат да носят повече Фриди анфас, в профил, в три четвърти. Къщата е много хубава, но много глупава. Нуждаем се от пари, но за да купи нещо този тип, необходима ни е някаква новост.

— Ясно — каза Фрида. — Едно голо тяло на момиче ще бъде нещо освежително.

— Пари — повторих. — Не по-малко от хиляда евродолара, не по-малко от петстотин. Вие двете би трябвало да знаете колко струват неизбежните за един семеен бюджет аборти. Не. Никакви голи тела. Една моряшка фланела, рибарска шапка. Така е най-добре.

— А ако не искам? — обади се Хуанина. — Ако не позволя да ме рисуват?

Това ме накара да почна работа още същата нощ. Хуанина с широкополата сламена шапка, която ми зае Кристиани, и с един пуловер на Фрида. Момичето понасяше кóсата светлина на една стояща лампа, която почти я докосваше; Фрида плетеше одеялото за сенбернарското куче, не говореше, промърморваше само от време на време бримките на плетката и тананикаше тихичко една от любимите си песни: Stormy Weather^[3], аз работех бавен и сигурен, изобретателен и господар на светлосенките. Но момичето държеше главата си безучастно и предизвикателно, тъмнокестенявите му вежди почти се сключваха, гледаше право пред себе си; неподвижната глава бе отделена от нас, от стаята, уединена на висотата на една лична и независима самота, като току-що родена, като току-що умряла.

Учуди ме — отбелязвам го, за да не забравя, макар че никога не го видях отново, — че минути след като започнах да рисувам портрета, някакво изпарение взе да покрива лицето на Хуанина и то, изпарението, изчезваше, когато давах на Хуанина някакво нареждане, някакъв съвет на висок глас. Нейното лице и душа, успокоени и плахи, толкова близки и същевременно потънали в мъглата, смекчени и почти неуловими, поддържаха непреклонно своя мълчалив диалог с невидимия враг, с ангели, които упорствуваха да не се явяват, да отсъствуват.