Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (23)

Глава XXIII
Изкушението

В пролога на едно неправдоподобно време едва не произнесох неизразимото име — Гуриса, пред Фрида, която лакираше двадесетте си нокътя. Една от маниите й.

— Какво ли стана с Олга — запитах разсеяно, — какво ли стана с Хуанина?

Фрида ме погледна почти усмихната, подуха пръстите си.

— Хуанина идва понякога. Все така груба и тайнствена. За Олга не знам нищо. Обади се един-два пъти, но тебе те нямаше. Или се е обаждала, но мене ме е нямало.

Благодарих за тайнствеността на Хуанина, защото бях осребрил чека на Карве. Никой не бе узнал, никой не ме попита. Спомних си, че бяха започнали да разрушават Стария базар, и реших да отида да видя в какво състояние е ателието ми, да видя кои неща заслужаваха и можеха да бъдат спасени.

Първо видях писмото, което лежеше на пода, и в същия миг бях зашеметен, погребан в шумовете на разрушението. Кирки копаеха над главата ми, далечни копачки — в южната част на базара, — ударите на огромната топка от стомана и олово, срутваща упорито фронтони, корнизи, стени. Но облакът прах не бе стигнал още до моята стая и писмото гласеше:

„Не знам преди колко време те потърсих, телефонирах в дома на лесбийката и нищо. Не знам дали си тук, дали си жив. Кой знае дали не те крие от мене, в състояние е да го направи, макар да беше друга. Преди да са съборили всичко, обади ми се в службата след пет часа и кажи, че си ми брат, защото сега ги е прихванало да проверяват всичко. Имам много братя. Чао, красавецо.

Олгуриса“

Прекарахме в леглото петнадесет или двадесет дена и небето, превърнато в прах, се сипеше в стаята ни; излизахме, за да се нахраним, и когато Гуриса се опитваше да спи, аз правех опит да рисувам, всеки ден все по-малко уверено, безразличен към шумовете, съпровождащи разрушаването на базара, но съсредоточил вниманието си в душевната апатия, в непокорството на ръцете, в грешките на очите ми. Нямаше вече електрическо осветление, купихме си един вонящ газов фенер и страшните удари на огромната метална топка се приближаваха с всеки ден.

Докато една сутрин в стаята-ателие се оказахме трима и натрапникът заяви:

— Значи, не сте разбрали. Това тук го събаряме и трябва да плащаме всичко, като да е ново. Ако искате, мога да повикам пожарникарите.

За наш късмет спяхме отделени един от друг, но все пак голи. Зад добре познатата грубост на този тип се виждаше ясният ден, обрамчен от сложната геометричност на разбитата стена. Голямата топка — убийца на нашия бог-създател, се въртеше бавно на синия фон, оцветен вече от есента.

Без да обръщам внимание на гадното присъствие на мъжа и на подигравателните му и властнически приказки, облякох се, без да бързам, поразмахах кобура с откраднатия от Браусен пистолет, извадих една едра банкнота и я вдигнах, хванал я за крайчето.

— Млъкнете и се пръждосвайте. Или кълна се, че утре няма да работите тук.

Поколеба се и престана да се усмихва; вече не говореше, търсеше погледа ми. В участъка на Санта Мария бях опознал много мръсници като този. Новите ми дрехи, пистолетът или блъфът ми го накараха да повърти бавничко банкнотата, сетне той си тръгна и влезе в непонятната картина на разбитата стена.

Гуриса се беше скрила под разхвърлените одеяла и чаршафи. Казах й да се облече, за да идем на ресторант. Порових в изцапаните с боя и терпентин парцали, докато намерих топката банкноти.

 

 

— Ама виж каква е проклета — настояваше Гуриса в грохналото такси. — Не ме интересува, че й харесват жените. Но защо е завистлива и се смята за твоя господарка. Ти обаче го допускаш. Колкото пъти съм те търсила в апартамента, на плажа, в базара, толкова пъти ми е връзвала тенекия, казваше ми, че не знаела нищо за тебе. Не те била виждала от месеци насам. Сега ми казваш, че всичко било лъжа.

Бяхме навлезли в тишината на една тъмна улица. Шофьорът видя, както и аз, че една диагонална дървена бариера ни сочеше забранено. Но с надежда, несподелена от никого, той натисна три пъти клаксона; изчака ненужно един миг и отново запита:

— Ще ходим ли в „Ностра“, или да тръгваме?

— В „Ностра“ — отговорих. Така, сякаш бях казал Кувейт или Малвинските острови.

Несполуките бяха възбудили Гуриса, мене изпълваха с озлобление. Казах й:

— Имам един талисман и в него е единствената ни надежда. Ако го поставиш на някое по-тънко пръстче.

Талисманът представляваше оловно пръстенче.

Отказа веднага. Но ние се намирахме между рая, окачен на небето, и ада на закритите места за краткотрайни съвъкупления. Времето и домовете, предлагащи подслон, минаваха. Накрая, в един неопределен момент, след като бе отказала с отвращение — профилът й, изрязан на фона на ритмично повтарящата се тъжна светлина на уличните фенери, говореше за смъртна и непростима обида, — тя прие пръстена и промърмори:

— По дяволите! Още една курва.

Вълшебният талисман, който й дадох — два медальона с образите на свети Юда Тадейски и свети Панкратий, свързани с червена нишка, — беше подарък от Хуанина.

— Винаги ми е помагал — казах й.

И докато тя, желаеща и примирена, търкаше пръстена във видимата си буза, минахме край три къщи, които предлагаха пълно обслужване, три къщи с мебелирани стаи, три убежища на блудство и краткотрайно щастие.

Най-после тя, задъхана, страдаща, призна:

— Кажи на шофьора, че отиваме при Кареньо. Кажи му, че си приятел на Кареньо. Ларсен — прибави почти разплакана.

Поколебах се и се уплаших. Помислих, че е луда, малко, но и това беше достатъчно.

— Кажи му — настоя тя с дрезгав, пресеклив глас, сякаш бяхме вече в леглото.

Обясних и шофьорът промърмори недоволен:

— Да бяхте казали по-рано.

Колата зави злобно в нощта и се върнахме обратно, навлизайки в съвсем различен мрак, в една приемлива алея.

 

 

— Кареньо — развесели се шофьорът, паметлив, почти приятел.

Но Гуриса, нанизала сребърния или оловен пръстен на върха на пръста, бе съсредоточена изцяло в замъгленото прозорче. Само едно има значение, мислех си, нейното голо тяло, ароматът и вещината й.

Шофьорът, приятел на Кареньо, говори с един прислужник и ми каза: „Стая четиринадесета.“ Платих и почнах да търся в еднообразната редица от метални завеси. Гуриса беше вече слязла от колата и говореше с друг прислужник с педерастичен глас; после я загубих в нощта.

Кареньо беше щедър и отопляваше през октомври стая четиринадесета, всъщност преддверие и всичко необходимо. Но Гуриса я нямаше.

Изтегнах се в леглото по гръб, запалих цигара, скръстих ръце под главата, пепелта почна да припарва на брадичката ми. Гуриса — загубена завинаги или никога не е имало Гуриса. Накрая вдигнах телефона и обясних, че съм самотен. Някой каза:

— Момент. Извинете. Има някаква грешка. Всичко ще се уреди.

— Да, всичко се нарежда. Но понякога извънредно късно. Пратете ми бутилка уиски. От най-малко отровното.

Вярно е, че любопитството и мъката ми бяха примесени със смътно озлобление. Кареньо, който и да беше, нямаше вина в това, че служителите му бяха объркали 14 с 16. Но аз бях казал „приятел на Кареньо“. При това от детските години. Така че трябваше сега да жертвувам известно време в името на нашето приятелство. Разсейвах, се, като анализирах един стар и незначителен повод за омраза, спомена за някаква мръсна шега, която ми беше изиграл Кареньо в едно правдоподобно и далечно минало, когато привечер се промъквахме в чифлиците, разположени около някакъв град, за да крадем зелени плодове.

Спомних си също, че прислужникът с чуждестранен акцент и почти сигурно педераст бе казал на Гуриса, без желание да я мами, шестнадесета стая. Не ми оставаше друго, освен да разправям тази случка, а понякога ми харесват подробностите и двигателят на непредвидените неща.

Минаваха минутите, пристигнаха бутилката и угодническата усмивка и ми хрумна — когато трябваше да стана, за да хвърля угарката в клозета, защото нямаше пепелници, тъй като клиентите ги задигаха, било че страдаха от клептомания, било от привързаност към онова, което наричат една незабравима нощ, — че дребнавата ми ненавист към Кареньо, единствения истински, но непознат приятел, който животът ми бе предоставил, се основаваше може би на онова, което се опита да ми обясни в Санта Мария един тип, напомнящ на комиците братя Маркс. Беше един сутеньор с буйна брада и каза, че всичко е въпрос на пари.

Тогава, ако е имал право споменатият, а не онзи другият, по-икономично брадясалият, също жител на Санта Мария, който търсеше подкрепа, макар и не отмора в мъките, присъщи на човека, поддържащ връзки с баба си, моята кротка ненавист към Кареньо не бе породена от грешките на неговите хора или изчислителни машини, а от обикновената завист, която никога преди, не бил изпитвал, здравословната и алчна завист на бедния към богатия, на един бедняк — сега скитник и нищ, — който не поддържа приятелски връзки със сатрапите на Лаванда, един бедняк без баба.

Седнах в полумрака на леглото и приех, че отвращението, което изпитвах към Кареньо и което никога не бях проявявал в детството си, е породено от простия факт, че той се бе сдобил с петте милиона, необходими, за да плати подкупа, който му позволяваше да експлоатира публичния дом на улица Иглесиас. В замяна на това аз нямах — това бе една от многото липси — дори жена в апартаментчето с преддверие, спалня и баня, което бях наел сега.

Простих му, помислих, че съм забравил завинаги Кареньо, когато влезе объркалата се, зле облечена гърчеща се, по-грозна, отколкото глупава.

Станах, показах й дланта си като поздрав на племето нганска и поставих пръст на устните си.

— Ако мълчите, ако запазите спокойствие… — казах й. — Не се безпокойте, всичко ще се уреди.

Прие да остане в преддверието и да изчака как ще се развие личната й съдба; прозрачните завеси я отделяха от мене. Но трябваше да изтърпя сред сълзи, кърпички за нос и воднисти сополи историята на живота й.

Дори и вие не бихте могли, без да свалите шапка, да се докоснете, да останете безучастен пред яростта, щастието, сладко-горчивото нещастие на женичката, загубена зааинаги в четиринадесети или шестнадесети апартамент на приятеля ми Кареньо.

Обърнало ми гръб, животинчето плачеше, зачитайки ненакърнимостта на завесата между преддверието и спалнята. Отегчен, уверен в щастливия край, едва отпивах от уискито, почивах си в полумрака, изтегнат в едно кресло.

„Най-добрият съпруг, който се е падал някога на жена, най-милият, най-мъжественият. А имаме и три дечица, и трите толкова русички, че не приличат нито на него, нито на мене. На две, на четири и на пет и половина години. Дано ми прости господ, пък и вие и всички, дето сте готови да хвърлите по мене камък. Не знам как да го нарека, бяс ли, треска ли, защото всичко се обърка и не знам дали някой ден, дано никога, ще се срещна отново с онзи. С вас, който видяхте лицето ми, а лицето ми не се забравя, никога, докато съм жива. Безразлично ми е дали е с шкембе, или е някой мършав рус плешивец. Но другият, дето се загуби като пръв глупак и е виновен за всичко, а аз седя тук и го чакам, като знам, че по-късно от десет не мога да се върна у дома, а си нямам и лъжливо извинение, което да ме оправи до десет. И всичко, трите ми дечица, мъжът ми, всичко, защото този идиот ме изгуби тук, а може би ей така, за удоволствие, погледнете календара, тази нощ, която щеше да бъде първата и човек си представя какво ли не, а не мога да бъда сигурна ще стане ли, или няма да стане. Нали разбирате, гледаш го толкова дълго време, идва ден след ден, от съседната кантора е, нямат край усмивчиците, вниманието, рози, цяла сладкарница за малко не довлече, и накрая как да не се разкиснеш, как да не кажеш «да», по-скоро от любопитство, отколкото от желание, макар и да не ми вярвате. Седем години брак и никога вече, но идва един миг и човек вземе, че си затвори, очите, и ето че за мене дойде този миг, който е последен, а сега човек може само да се смее.“

Тя продължаваше да плаче или издаваше съответните звуци; телефонът иззвъня, когато смачквах втората цигара о стената. Обясниха ми отново уравнението четиринадесет-шестнадесет, извинявайте, моля, ей сега ще го уредим. Но когато отидох да съобщя благата вест на объркалата се госпожа, нямаше вече прелюбодейка, с която да разговарям. Нямаше дори мирис или парфюм на жена, тръгнала да търси нов непредвидим адрес.

Върнах се в леглото, отново запуших. Разбрах, че дългът ми беше да бъда неспокоен, да се измъчвам от неизвестната съдба на Гуриса, да питам фотографията на календара, която отговаряше на месец март — вносни висящи лиани, потъмнели овце над една съмнителна белота, сняг или пясък, — къде би могла да бъде тя, в коя мебелирана стая, сред какви хора, кои думи премълчава.

Бог дал, бог взел Гуриса. Беше възможно тя да премине през лабиринта от стаи, грешки и телефонни кабели и да се върне при мене. Можеше да ме покрие със сифилитични язви от петите до темето или може би щеше да се задоволи да се потъркаля по втвърдената свежест на чаршафите.

Но Гуриса все не идваше и когато бях сигурен, че няма да дойде, когато забравих променливите й лица, извивките на пръстите й, съблякох се, за да почувствувам свежестта на чаршафите, и продължих да пуша, заслушан в спокойствието, където витаеха други мисли, по-важни от нея, по-стари от мене. Защо — мислех си — оставят да се роди онзи, който се ражда уморен и е тръгнал вече по обратния път; защо се ражда онзи, който се ражда малодушен, който чака смъртта, и Гуриса все още не идва?

Може би имаше отговор и всеки миг щях да го получа, така си мислех; но секунда преди това позвъня телефонът и чух гласа на младия екзотичен и педерастичен прислужник.

Казах му да, ясно, разбирам, нищо не липсва, благодаря, като в същото време мислех за задника му, пристегнат от черния тореадорски панталон, за ризата му с бастички, за мъжествената му решителност да не се помръдне, освен ако движението е крайно необходимо.

— Всичко е наред, Манолете — повторно благодарих.

— Ако нямате нищо против, Ел Кордобес^[1] — отговори той с бяс и нежност, и затвори телефона.

Нямах много пари в джобовете, но банкнотите бяха вече поставени между чаршафа и дюшека; имах цигари, тяло, което се напрягаше и сетне се отпускаше, надявах се, че ще дойде една жена, която би могла да бъде наречена Гуриса.

Може би бяхме разделени завинаги, никога вече нямаше да слушам как стене, просната на чаршафа, нито плетеницата на наивните й лъжи. Бях сам и тъжен, а бутилката — преполовена. Без да знам защо, реших да й напиша едно писмо на корабокрушенец, което тя, сега вече, нямаше никога да прочете. В писалището, подражание на секретар^[2], намерих луксозна хартия за писма, с изящна антетка, поставена дискретно в горния ляв ъгъл: Carreño House^[3].

Отпих глътка и започнах да пиша:

„Не, Гуриса, нямах нужда от друго, освен от леглото и от забравата. Страхът да не остана никога длъжник на жена, зародил се още в детството или в юношеството. Но ти полудяваше постепенно и твоята лудост се уповаваше на мене, на моята лудост, която ти пораждаше, а тя от своя страна засилваше бавно твоята, докато ти и аз приехме, погрешно, че да бъдем луди, отговаря на влюбването на нормалните хора. Без да си дадем сметка, Гуриса, че нашето буйство надхвърля любовта, без да си дадем сметка, че всичките страдания на истински влюбените едва ли имат нещо общо с нашата мъка, с отчаяното и винаги свежо желание да опознаем взаимно нашите души и тела, да изградим едно същество-хермафродит, което би се чувствувало естествено и доволно със своите четири ръце, четири крака, един-единствен мозък, един-единствен полов орган, всецяло отдадено на екстаза и сливането.

Ако се закълна, закълнем, обещаем, Гуриса, да кажем истината за нас, историята трая седемдесет и два часа, време достатъчно за протестите на бедните и за гладните стачки. Но един мъж и една жена, подлудени от неизпълними амбиции, от илюзията да смятат осъществим греха на сладострастието — единствен път към съвършеното, вечното и слабата вяра в истинското сливане, — един мъж и една жена, Гуриса и аз, никога не сме били във времето. Излизахме и влизахме, без никой да изпита подозрение.“

Тъкмо щях да подпиша писмото, когато отново почукаха на вратата. Не беше Гуриса, а мъж, наложил шапка; от него се носеше приятен тръпчив мирис на влажна земя, на далечни простори, един непознат. Но той каза:

— Здравейте, инспекторе — и влезе бавно, поклащайки се, мършав, дребен, на вид съвсем обикновен и кротък.

Започнах да го разпознавам, когато се отправи към огледалото, за да подръпне леко крилете на черната пеперуда, която използуваше за вратовръзка.

Бях вече леко пийнал, а онзи човек бе умрял преди години. Седна на креслото, което използувах, докато пишех писмото; постави го така, че да е с профил към мене.

— Ларсен?… Ларсен — промълвих с погребален глас.

— Защо не ме наричате Хунтакадаверес^[4]? Хунта. Кареньо. Когато го чувам от вашите уста, не се обиждам — говореше с лека, почти неуловима насмешка. Наруши едва-едва тишината с едно изсумтяване.

Видях, че отстраняваше разсеяно и примирено червеите, които се спускаха от носа към устата му. Когато на паркета се гърчеха по няколко от тях, той протягаше крака си и ги смачкваше; загиваха, издавайки звук на кратка, повтаряща се въздишка.

— Извинете — повтори той няколко пъти. — Но това е от болестта ми. — Докато говореше, млечнобялото му лице остана неподвижно. — Не исках да ви създавам безпокойства. Но за объркването на стаите спомогнах малко и аз, останалото свърши лошият късмет. Всъщност аз съм ви задължен и ми е приятно да се издължа, признавайки си моя дълг.

— Задължен на мене? Толкова години минаха… Не разбирам.

— Ако не си спомняте, значи, не сте си дали сметка. В такъв случай дългът става още по-тежък и трябва да платя повече. Помислете си, вие бяхте инспектор, а аз един беден, пропаднал сутеньор, а това е най-лошият провал, който човек може да преживее на този свят. Санта Мария. И при всички наши срещи вие дори не ме заговорихте на „ти“. Никога.

— Сигурно е така, нямам този навик.

— Да, вие бяхте различен. Отношенията ни бяха като между равни. Както сега.

Нощта остаряваше, а Гуриса все още не идваше. А какво можеше да иска от мене този възкръснал… Сега отстраняваше червеите с кърпичка и кимаше с глава, сякаш се съгласяваше с някакъв, спомен. После се обърна с лице към мене и каза с променен, почти беззвучен глас:

— Не се безпокойте, момичето ще дойде, ей сега. Щом като се обадя по телефона. Зная, че сте идвали и друга вечер тука. С друга жена. Тогава не исках да ви безпокоя, защото нямах още това, което ще ви покажа сега. Защо избягахте презглава от Санта Мария?

— Защото ми беше дошло до гуша, защото се задушавах, защото мразех Браусен.

— А сега, така ми казаха, сте обезумели тук, в Лаванда, от желание да се върнете.

— Да, сега ми липсва. Там съм роден.

— Браусен изхвърли и мене по грозен начин. Така казват. Но аз се чувствувам добре където и да било. Сега живея тук и това е моят дом. С фалшиви огледала във всяка стая. Има и микрофони. Но вече се отегчих. Представете си, всички правят едно и също, а вярват, че изобретяват. Говорят същите глупости или лъжи. Гнусотия, но нали плащат. Все пак не дойдох да говоря за себе си. Почакайте за миг само.

Стана и се обади по телефона. Измърмори нещо грубо, чух го да казва:

— Да се качи.

Седна отново в креслото; аз седях на кревата с чашата уиски в ръка. Долу се затръшнаха вратите на автомобил. Усмихна се, усмихваше се, докато ми спасяваше живота.

— Може да идете в Санта Мария когато поискате. Без никакви разноски, без дори да пътувате. Чуйте, аз никога не харча парите си напразно, така че не съм купил нито една от онези книги, които истинските мъртъвци оттатък наричат свещени книги, нито пък съм ги чел. Аз не мога да го направя, но вие можете. Защото моят университет е улицата, а вие сте книжен човек. Забележете, един приятел ми говори за тези книги в Службата за чужденци. И докато разисквахме, ми показа едно листче хартия. Момент само.

Наведе се и бръкна в задния джоб на панталона; извади оттам един черен портфейл с металически монограм или украшение. Порови из банкнотите, докато намери една смачкана и сгъната хартийка.

— Прочетете това — подкани ме.

„Освен лекаря, Диас Грей, и жената, имах вече града, където двамата живееха. Сега имах този провинциален град, към чийто главен площад гледаха двата прозореца на кабинета на Диас Грей. Усмихвах се, учуден и благодарен, че било толкова лесно да открия една нова Санта Мария в пролетната нощ. Града с наклона и реката му, новия хотел, а по улиците хората със загорели лица, които разменят насила шеги и усмивки.“

Подадох хартията на Ларсен, но той вдигна ръка в знак на отказ.

— Не — каза, — за вас е.

Отново се почука на вратата, свенливо, почти потайно. Станах и отидох да отворя на Гуриса. Усмихваше се по новому — такава усмивка бях виждал на друго женско лице, кой знае кога и къде. Влезе изпъната и мина край собственика, без да го погледне. Той едва повдигна шапка, но успях да видя оредялата му сива коса, сресана към челото, подобна на тънко сребърно калпаче, което се опитваше да прикрие плешивостта.

Отново седнах, Гуриса се хвърли на леглото, зад гърба ми, и чух, че отвори чантата и запали цигара. Тя сякаш нито бе видяла, нито чуваше Ларсен, сякаш той се намираше насаме с мене.

— Браусен. Изтегна се, сякаш за да подремне следобед, и почна да съчинява Санта Мария и всички истории. Така е.

— Но нали аз бях там. Вие също.

— Така е написано, нищо повече. Няма доказателства. Така че повтарям: направете същото. Легнете си, съчинявайте и вие. Създайте си онази Санта Мария, която най ще ви харесва, лъжете, измисляйте хора и неща, събития.

— Досега все още не си ме попитал какво ми се е стучило — обади се Гуриса зад гърба ми.

Ларсен стана и притисна към носа си с показалеца и палеца последния червей.

— Помислете си за това, което ви казах. За вас е лесно. Може да останете тук докогато желаете. Без да плащате. Ще бъдете обслужвани, имаме аламинути.

Станах да го изпратя и въпреки червеите не се погнусих да стисна студа на ръката му. Върнах се при леглото; Гуриса си беше измайсторила пепелник от един плик и го беше поставила между гърдите си.

— Ще изкараме един меден месец — подхвърлих. — Ще останем тук, докато ни се втръсне.

Гуриса се засмя щастлива.

— Наистина ли? През цялото време заедно? Потвърдих с глава и тя добави:

— Тогава ще намеря начин да сменя тези завеси. Отвратителни са.