Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (38)

Глава XXXVIII
Фрида на тревата, в приюта и в училището

От прозореца, широко отворен към слънцето и топлината на пладнето, Диас Грей хвърли шепа семе на боричкащите се на терасата гълъби и врабчета.

Неподвижен в голямото кресло, Медина правеше мислено опис на вещите: спасителен пояс с нечетливи букви, окачен на дървената стена, под него огромен компас, корабно кормило, блестящо и наскоро боядисано. Две хубаво изработени гребла бяха кръстосани над камината, все още очернена от огъня на миналата зима. „Някои от нещата, които спаси старият Петрус при корабокрушението.“

Диас Грей се върна, потърквайки ръце, и отново седна срещу писалището.

— Не можах да направя много нещо, инспекторе. Предполагам, че нашата среща е официална. В продължение на толкова години съм виждал из бедняшките квартали изкормени пияници, пребити до смърт жени, деца като скелети с подути кореми, и те също мъртъвци. Съгражданите, босите хлапета ме викаха, като пляскаха с ръце. А когато изпълнявах службата на съдебен лекар със заплата от осемдесет рупии, идваха да ме взимат с джипа на участъка или ми даваха нареждания по телефона. Спомняте ли си?

— Разбира се — каза Медина. — А джипа трябваше да го продам.

Диас Грей, седнал с гръб към светлината, изглеждаше по-стар и по-уморен, един болник със слаб и гневен глас. Не гледаше Медина в очите, сякаш напразно търсеше нещо несъществуващо по повърхността на бюрото.

— Знаете по-добре от мене цялата история. Бяхте в столицата и трябваше да се върнете незабавно; хората, с които все още разполагате, сигурно са ви докладвали всичко, пълни подробности, всички ужаси. Знаете че болницата не съществува вече. Доктор Руис се бори отчаяно да я запази, поне част от нея. Но не успя и си замина, не знам къде. Днес е приют за стари швейцарци от Колонията. Грижат се един за друг. Мисля, че все пак има някакъв болногледач или нещо подобно. Преди време бях в приюта и сега се наложи отново да го посетя. Когато поискате, прекъснете ме и питайте. Но аз желая да се облекча, като изповядам всичко, сякаш вината е моя. Всичко, което трябваше да преживея, това, което не можеше да не видя с очите си.

— Разбирам. Дойдох да ви изслушам. Може би, без сам да знаете, ще ми кажете нещо ново, нещо, което може да ми бъде от полза.

— Възможно е — каза лекарят. — Тази отвратителна история започна с това, че Мартин дойде да ме събуди. Беше между седем и осем часа сутринта. Дойде с колата, която бяхте оставили. Не забравяйте тази подробност за колата, защото ще я споменавам много пъти. Мартин позвънил или, по-точно казано, се облегнал на звънеца, докато прислужницата решила да стане и отвори вратата. Всички спяхме. Наплисках си лицето, изпих две чаши кафе и излязох, качих се на колата. Докато пътувахме, Мартин ми каза, че онази ваша приятелка, Олга, намерила Фрида мъртва, на брега на потока.

— Да. Задържана е. Аз я наричам Гуриса.

— А Фрида се казваше Фрида фон Клищайн. Вашата приятелка каза, че отивала във вилата на плажа, за да я почисти. Минавайки, видяла трупа на Фрида. Когато пристигнах, трупът лежеше по гръб — Олга го била открила в обратно положение — и един от вашите зверове, Валие, беше седнал отгоре й, за да помогнел да повърне водата. Така ми каза, говедото.

— Ако е въпрос за грубияни, грубияни са. Но, общо взето, са добри хора. Малко останаха вече. Предпочитат да заминат другаде и да печелят пари.

— Някои остават там. Но това не е важно. Онзи звяр беше седнал на корема или на гърдите й. Сериозен, важен, сигурен, че аз, като лекар, ще го поздравя;

Протегна лявата ръка, спаси от хаоса на писалището един нож за разрязване на писма; сетне се усмихна леко и поклати глава в знак на съгласие, без да бъде убеден, съмнявайки се сам в разказа, който Медина вече познаваше.

— Ето и останалото; невероятно, сякаш измислено от някой луд садист. Както знаете, има садисти, които минават за нормални. Влязохме във вилата, за да извикаме по телефона съдията, и намерихме там момчето, проснато на едно легло, почти мъртво, дрогирано. Аз, разбира се, носех със себе си класическата вече черна чантичка и му направих една инжекция от корамин. Поех малък риск, защото не знаех какъв наркотик е взело.

— Да — каза Медина, — и той е арестуван. Засега казва, че не си спомня нищо за тази нощ.

— Добре, няма значение. Поне до този момент. Та съдията. И на този кучи син трябва да му казваме ваша милост. Сега живее в една голяма къща в Колонията. Дори не взе да се обади сам по телефона. А трябва да беше вече почти девет часът; лежеше си все още в кревата и не си даде труд сам да отговори. Говори Мартин, говорих и аз. Нищо. Нареди да ни кажат, че разрешава да се пренесе трупът, но не в новата болница в Колонията, онази за гринговците. Тази работа трябвало да си остане тук, в Санта Мария. Тази работа беше Фрида. Оттук започва кошмарът; иска ми се да вярвам, че нямаше да го преживеем, ако не беше съвпаднал с вашата отпуска. — Все още говореше, без да гледа Медина в очите; от време на време насочваше погледа към шарената връзка, купена в столицата, друг път го издигаше и отправяше към току-що сресаната коса на инспектора. — Защото Мартин каза, че преди да откараме трупа на Фрида, трябва да бъде фотографиран. Поне от три гледни точки, а за нещастие неговият апарат бил повреден. Аз имам три апарата в къщи, по-точно казано, те са на жена ми. Но не исках да участвувам в тази безвкусица, макар че сигурно успях да я направя още по-отвратителна, защото Мартин каза нещо тайно на един от зверовете, той скочи, козирува и изчезна като изстрелян към града, с колата, която бяхте оставили на станцията на ферибота. Другите, които се намирахме там, застанахме около трупа на Фрида фон Клищайн, гледахме него, хавлиената кърпа, сапуниерката, тоалетните принадлежности. А слънцето се качваше вече, проникваше през листака на огромната върба, прехвърли я, почна да лази по влажните й крака, влажни може би от росата по тревата, която, макар и толкова късно, все още се изпаряваше. А момчето вътре — лежи неподвижно, не мърда. Слушах толкова глупости, че се замислих защо ли Браусен е дал на всички без всяка дискриминация правото на слово; гледах също цианозата по устните, засъхналата кръв в носа на Фрида. И така до смешното начало на лудостта. Чухме как колата пристигна с голяма скорост, гумите застъргаха по пясъка. Вашият звяр беше довел онзи нещастник, куция старик, дето стои на площада и предлага на двойките да ги снима със стария си апарат на триножник. Камерата беше украсена, почти покрита, с посивели и пожълтели снимки. А старецът, треперещ, по-бледен и от мъртвата, закуцука насам-натам, почна да се поти и накрая успя да направи снимки от трите гледни точки, за които беше говорил Мартин. И с това свършихме работата си на брега. Забравих да ви кажа, че негова милост нареди да се направи и една, слушайте добре, една незабавна аутопсия. Нямаше друг освен мене, който можеше да я направи, а аз нито бях задължен да го сторя, нито бях сигурен, че това, което ще установя, този път в качеството си на обикновен свободно практикуващ лекар, ще бъде или не приложено към преписката. Не бях и сигурен дали ще има някаква законна сила. Съгласих се все пак, защото няма друг лекар в това, което наричат юрисдикцията на Санта Мария. А освен това, защото бях много любопитен. Сега, когато единственото подходящо място беше нашата болница-приют.

— Извинете — каза Медина с ясен глас, — установихте ли вече, докторе, кога е настъпила смъртта? Щом получих телеграмата, взех самолета.

— Как, от поглед ли? Не, установих го после. Но това сведение не се намира в доклада. Поради перипетиите, които преживях, а тях ще позволите да разправя. Мога да кажа, че стомахът, също като дробовете, беше пълен с вода и никой не би могъл да установи кога се е хранила онази вечер. Продължавам: струва ми се, необходимо е да изслушате това, което не сте успели сам да видите. Представете, си пътуването. Мартин и аз в колата, заедно с жената, тя вече полувкочанена, с крак, който стърчи от прозореца като клон на дърво. Накрая, поболели се от жегата, пристигнахме в приюта. По-голямата част, така предполагам, от старците и лудите, защото и такива има, бяха в градината с пожълтяла трева. Един беше отворил една огромна книга, сложена на стол. С очила с много дебели стъкла, навел се толкова ниско, та човек можеше да си помисли, че чете с носа си, той отмерваше някакъв треперлив такт, а всички останали пееха грешно, ревейки, немски песни, по всяка вероятност религиозни. Дочените им униформени дрехи се бяха превърнали в дрипи, бяха боси или обути с алпаргати, недохранени или подути. Стари, много стари хора, свързани с живота чрез някаква невидима връв. Те сигурно са или са били ратаи в Колонията, бедняци, които сега не ставаха за нищо друго, освен да просят милостиня. Мисля, че там умря майката на Мьорсо, макар и да е невъзможно. Така е, тези нещастници са пристигнали с първата преселническа вълна, като бедни роднини или като ратаи.

Мисля, че ви казах вече, Мартин носеше униформата си; сигурно я използува и като пижама, никога не съм го виждал из града в цивилни дрехи. Той слезе от колата, те видяха униформата и приближаващия се Мартин и песента секна. Всички останаха като попарени, гледайки към сградата, някои от тях зяпнали. Мартин почна да разговаря на не знам какъв език с диригента на хора, един много висок рус човек, някога явно с атлетично телосложение, който кимаше с глава, за да изкаже съгласие или несъгласие, сетне огледа застаналите в полукръг вцепенени старчоци и накрая се съгласи да последва властта, отправи се към сградата, към колата, която се беше качила с едно колело на тротоара. Не знам дали думите на Мартин го бяха подготвили. Това, което си спомням, е, че човекът погледна Фрида, след това се огледа, сякаш искаше да се спаси от някакъв капан, извика: „Мъртва“ и се опита да закрие очите си, като кръстоса пред тях дългите си ръце. Зад него, в дъното, до стълбището, се разнесе неразбираемо шушукане, което се засили, когато ужасеният човек побягна като луд, вдигайки прах, препъвайки се в нищото, в ужаса, който събуждаше с големите си крачки. Когато Мартин се отправи отново към къщата, бях оглушен от страшен рев; нещастниците почнаха да се катерят, блъскайки се, по стълбището, нахълтаха в приюта и затвориха тежката врата с такъв трясък, че той кънтя в продължение на секунди сред зноя. Пред вратата остана Мартин самотен, чукаше с пръсти, с лакти, заповядваше, заплашваше, проклинаше тишината, която старците и кретените противопоставяха отвътре. Накрая реши да се откаже, реквизира голямата черна книга, която се оказа немска библия с песни и ноти, отпечатани на последните страници, и се върна при автомобила.

— Да, библията е в участъка.

— Двамата се запитахме гласно: „А сега къде да идем“, после замълчахме, загледани в радиатора, в трептящия горещ въздух. Винаги съм мислил, че онази гробница е смесена, една кратковременна чакалня за мъже и жени. Но не видяхме нито една жена, нито една вещица. Помислих си, че са вътре, че приготвят храна или оправят легла и кушетки. А може би онзи обичай с песните засяга само мъжете. При гринговците има такива работи.

— Да — каза Медина; размърда се на стола си, измъкна пакетче цигари и запали една. — Работата свършихте в училището — каза той и духна пушека.

— В училището — съгласи се Диас Грей; стана, взе от библиотеката бутилка уиски и две чаши. — Извинявайте, но тук нямам вода.

— Няма нужда, докторе.

Пиха мълчаливо, на малки глътки, съсредоточени, сякаш неясните и предизвикателни песни на птиците в градината поглъщаха вниманието им.

— В училището — продължи Диас Грей. — Предложи го Мартин и аз помислих, че е подлудял от горещината. Но той настоя. „Като изключим черквата, това е единственото място, където можем да намерим голяма маса. В столовата, всъщност там има няколко малки маси, но могат да се съединят. Аз ще обясня на директорката.“

Когато наближихме училището, заобиколих го и вкарах колата под дърветата, сред храстите. Не беше лесно. Сетне си помислих, че това е най-несполучливият начин да скрия колата. Почаках, като поглеждах от време на време трупа на Фрида, после реших да го помръдна и успях да го наглася, не седнал, но поне прибран в колата. В това време Мартин изчезна и говори безкрайно с директорката и учителките. Най-после излезе от сградата и ме потърси, без да ме вика. Беше успял да убеди жените и те разпуснаха децата. Изчакахме ги да излязат — десетки и десетки деца, малки и по-големи, след тях пет-шест жени, които се разговаряха, движеха едновременно ръце и уста, спираха се от време на време на пътеката, посипана със стрити тухли, за да обсъждат въпроса по-добре.

Когато останахме тримата сами, Мартин отиде да приготви масата. Този път не се забави много и двамата вдигнахме Фрида, за да я поставим на голямата маса, стъкмена от четири масички. Отворих чантата и извадих ланцета, памук, марли. Не бях предупреден, така че не бях донесъл нито трионче, нито ножици, нито клещи.

— Ще ни трябва трион — казах на Мартин, изпитвайки желание да се откажа, да зарежа всичко. Да се наеме с тази работа друг, ако ще дяволът да бъде.

— В склада сигурно има — каза Мартин и излезе. Вдигах вече ланцета, за да го забия в надстерналната кухина, точно там, където е възелът на вратовръзката ви, малко над ключиците, когато забелязах детето; то беше влязло тихо и бе застанало до краката на мъртвата. Застинало като мене, като нея, облечено в бяла престилка; голямата синя панделка на плитката обвиваше врата му. Под лявата мишка стискаше книги и тетрадки. Не гледаше твърдите гърди на Фрида, не го интересуваха виненочервените плоски зърна. Беше на шест-седем години, беше русо и много бледно момиченце, стоеше полуотворило уста. Омагьосано, болнаво. Бавно протегна свободната си ръка, докато пипна изненадата на мъха по срамните части. Постави там ръката си, нежна и покровителствена, сякаш галеше някакво птиченце, страхувайки се да не му причини болка или да го уплаши.

— Вън — извика Мартин от вратата и накара да иззвънти ножовката на един голям ръждясал трион, подходящ за рязане на дърва.

И това е всичко, инспекторе. Умряла е от задушаване; мисля, че са й нанесли удар и са държали дълго време главата й във водата. Няма следи от удара. Един хематом на тила, от ръката, която я е натискала надолу, и два на гърба. Според мене следи от две колена. И може би е умряла между пет и шест часа сутринта. Ако ви се, нрави изчислението ми… Вашата приятелка е открила Фрида към осем. — Сега беше вторачил поглед в очите на инспектора.

— Олга Арамбуру.

— Влагата на потока, сянката на дървото, росата, слънцето. Не може да се твърди със сигурност. Но в седем е вече бял ден. Ах, да, никаква следа от изнасилване. Макар и да съм сигурен, че е бил мъж. И може би познат или приятел, щом като го е оставила в този час да се приближи до нея.

Медина стана, отиде да вземе шапката си, промърмори благодаря.

— Един момент, инспекторе — спря го Диас Грей. — Нали говорихме за онова благотворително дело, което искате да направите. Там, в този, тъмния шкаф, в първото, чекмедже, има пари. Вземете необходимото.

Медина отвори чекмеджето, почти пълно с банкноти от по десет, двадесет и сто браусенса.