Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (19)

Глава XIX
Лятото умира

Когато се връщахме от плажа, следобедът връхлетя върху нас с вятър и пясък. Вървяхме свели глави; аз дишах малко по-учестено и неспокойно от Хуанина. Стигнахме до къщата и я намерихме затворена, няма и сляпа; видяхме нашите куфари, оставени горе, на външното стълбище; видяхме, че на вратата е закована табела, която гласеше: ЛЯТОТО СВЪРШИ; беше изписана с всички мои бои; видяхме за пръв път една рижа котка, която мяучеше, оплаквайки осиротяването си.

Отворихме куфарите, за да се облечем под навеса зад къщата, срещу реката, където не можехме да бъдем забелязани. При всяка дреха, която обличаше, Хуанина казваше по една мръсна дума. Когато паднаха първите капки, аз наблюдавах един черен облак.

— Сигурна съм, че тази мръсна курва е знаела, че ще завали — почти изкрещя Хуанина, докато примирена търсеше, за да я облече, униформата си на жълто куче. — А сега?

— Сега ще идем на ъгъла, където спира автобусът. Но какво да правя с твоите пари. Тук няма да ми осребрят чека. Фрида даде ли ти адреса си?

Под дъжда Хуанина окачи на устните си една усмивка.

— Разбира се. Адреса и предложение за подслон.

— Има само две легла. Дали не мисли да ме изхвърли?

— Не знам. Или иска да комбинира — каза тя.

— Дали не се е влюбила? Възможно е.

— Жените ме отвращават. И как още! Достатъчно е да усетя миризмата на жена, за да ми се повдигне.

Бях сигурен, че лъже.

— Каза ли й го? — запитах.

— Нямаше основание да й го кажа.

Сега се намирахме на автобусната спирка, отделени от света и спомените му от един побеснял и подъл дъжд. В очите, в устата ми проникваше вода. Жълтото куче се бранеше с една банска шапка.

— Предложи ми го, за да си почина след аборта. Ако леля ми откаже да ме прибере. Дай ми едно песо.

Потърсих във влагата на джобовете и отделих една банкнота. Тя я скри във водния поток на деколтето си, между твърдите и сякаш току-що наболи гърди; отново се засмя.

— Сега вече си плати — тя също изплю вода. — Продадох ти леля си.

— Благодаря. Нямам нужда, не купувам.

— Но няма, никога не е имало леля. Това е свинщина, това е същински потоп.

— Така започна — отвърнах й, докато се оттеглях неподвижен в друга зона на студ и разочарование.

Тя усети и запита:

— Смущава ли те тази лъжа? Добре. Когато ме срещна на плажа, аз бях вече само една лъжа. Сега вече ще ми дадеш две песос. Едното за автобуса.

Потърсих и й дадох една банкнота от пет песос.

— Стигат ли? Достатъчно ли са?

— Предостатъчно — отговори тя и сега несъмнено ми се подиграваше.

Гърмеше, святкаше се, падаха зигзаговидни мълнии; дъждът се развилня, стана още по-проливен, по-яростен. Чукаше по главата ми, заслепяваше ме, проникваше в носа ми.

Казах: „Няма значение. Вече минава. Лятна буря е“, но тя ме поправи: „Лятото свърши.“ Без горчивина и без насмешка.

Побутна с крак куфарите и опита да се залепи на стената на една къща, където точно палеха лампите. От своята ничия земя — бяхме сами на ъгъла — каза:

— Аз продадох вече и ти купи вече, плащайки прекалено скъпо. Ти купи друга лъжа, друга истина. Спокойствие и търпение. Няма аборт, никога не съм била бременна. Или в положение, както казват простите хорица. Колко пране изпрах, за да заблудя Фрида. Сега една услуга, може би последната. Първият автобус е за мене. Ти тръгваш със следващия. Искам да бъда сама и да помисля за толкова много неща.

Първият автобус, нейният, приближаваше, като показваше в дъжда жълтите и червените си фарове.

Пуснах я да си замине и останах да чакам; чувствувах се измамен и умиращ от любов.