Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (20)

Глава XX
Вечерята

Мога да излъжа, но не искам да го правя тук; защото става въпрос за спомен и всеки глупак може да усуче както си иска жичките на един спомен, да му придаде хубави форми, подходящи цветове, да го свърже с някаква домашна вещ или да го включи в някой разговор.

Казвам, че предвиждах сцената още в асансьора, между четвъртия и шестия етаж, прехвърлил сакото през рамо, разхлабвайки вратовръзката си, връщайки се в апартамента, където щеше да е по-горещо, отколкото на улицата. Щях да намеря и намерих Фрида полугола на дивана в дневната стая, с куп немски списания, захвърлени на пода, бутилка джин, чаша и съд с ледени блокчета на съвсем ниската кръгла масичка. Бях го предвидил и сега изпитвах чувството, че Фрида преписваше на чисто фразите, изясняваше държането, за което бях мислил смътно в асансьора; изглежда, че особената форма на лошо настроение, присъща на жената, не само се разпростираше, обхващаше Фрида, но се промушваше през пролуките на вратите, човъркаше победоносно в дупките от гвоздеите, които крепяха картините по облечените с ламперия стени.

Разкопчах ризата и я оставих да падне; напълних чашата и пуснах в нея друг безформен къс лед. Докато пиех, тя започна бавно и с гърлен глас, не подозирайки, че тази нощ поне усилията й са осъдени на провал. През отворения прозорец нахлуваше спокойна и все по-силна горещината на още светлата привечер; отсреща — разрушеният хангар на изчезналите вече трамваи, жълтата трева на футболното игрище, спокойната река — прекосяваше я едно огромно сребърно петно, един ромбоиден пасаж от паралитични риби. Понякога, в зависимост от случая, петното предвещаваше, че утре ще бъде по-топло; друг път — буря призори.

— Неделя е — започна тя. — Не съм те виждала от петък. Каква мъка от петък насам. Има хора с особени представи за това, как да пропилеят един неделен следобед. Днес например от закуска си се усамотил с тази стара мръсница, която иска да те убеди, че онова наследствено обременено момченце е твой син. Или вече те убеди? Казват, че по анализа на кръвта можело да се разбере. Но лошото в този долнопробен роман е, че не може да се установи дали е действително нейно дете, или някоя друга е забравила да го премахне и тя го е поискала назаем, за да получава от тебе издръжка и подаръците за рождения ден и Коледа. А освен това живее с момчето в една и съща стая. Изпращат ли го на кино, когато си лягат, или се въргалят пред него? The facts of life.^[1] В края на краищата твое бащинско задължение е; все някой ден трябва да разбере как се правят нещата, които вижда, когато се оглежда в огледалото.

Почина малко, за да отпие от бутилката, захапа парче лед.

— Но може би не. Може би си се скитал по тъмните тротоари, проточил език, търсейки като куче порутена стена, открехната врата, една каква да е цепнатина, за да направиш големия скок и да се върнеш в тази Санта Мария, която си измислил с помощта на другите безделници. Защо не ми кажеш истината? С онази мръсница ли беше, или търсеше града?

Повтаряше се, беше вече малко пияна; може би, когато се стъмнеше, щеше да изпита принудата да излезе и потърси жени. Пресуших чашата и отидох в кухнята, за да си взема друга, с малко повече лед. После седнах на едно кресло до прозореца; джинът и омразата кръжаха сред горещината на балкона, правеха я още по-нетърпима.

— Нищо подобно — отвърнах й. — Понякога се страхувам да те любя. Не тази нощ естествено. Това са моменти, подобни на студена тръпка, на угризение; веднага минават. Но кълна ти се, ужас е. Да те обичам, не знам дали малко повече или по различен начин, и да деля тази любов със съжалението, да си вярвам, че си виновна за нещастието ми. Ужас, защото съм сигурен, че мога да те убия.

Изсумтя, вдигна едно списание и покри с него лицето си. Продължи да пие, да пуши; потта капеше от мене бавно и безсрамно. Чувах мълчанието на дебелите съседки, които подслушваха, притаили се на съседния балкон.

— Ако си мислиш, че съм някоя от онези, които… — обади се най-после Фрида. — Прибра ли си парите от агенцията?

— Неделя е.

— Вчера или завчера, глупако. Защото няма ядене и нямам нито грош.

От петък вечерта аз се бях лутал, както винаги, заслепен и коректен, в света на двусмислиците. Но това не е от онези работи, които могат да се разправят на хората, това е нещо, което изисква да живееш с едно куче, да пушиш, да мислиш, да се движиш насам-натам, наблюдаван от приятелството без въпроси на кучешките очи. А може би не и така дори. И внезапно — беше и продължаваше да е горещо — забравих Фрида и стотната версия на жалбата й и си представих как разказвам на един човек, малко по-безсрамен, по-циничен и по-глупав от самия мене, че детството ми е било типичното за всички други, с една дума, гибелното детство на дете ограбено, лишено от кучета. И ако кретенът би настоявал, би упорствувал, бих казал, щях да кажа истината, бих описал това невероятно куче — в тази привечер с много джин Фрида и двусмислиците ми се струваха извънредно необходими, бяха в състояние да ме приближат към пълното щастие, — бих разговарял с подробности и убедително за едно животно, подобно на мене, осъдено да бъде определено от профаните като полицейско, като куче от белгийска или немска порода, това няма значение, с малко примес от овчарско псе и — това сега го прибавям за интелигентите и снобите — доберман, едно самотно животно, което има едно-единствено щастие.

Но нямах, нямахме куче и Фрида се увличаше все повече.

— Прибра ли парите, или не, нещастнико и създател на нещастници? Безсмъртните рисунчици за санитарни цели.

А в това време аз си мислех за една очна ставка оттатък, в участъка, по обед, между един злодей-гигант и рахитичния му колега, който посъветва на два пъти другия:

— Ако те е страх, защо не си купиш куче?

— Всеки ден все по-млада. — Гледах я със завист. — Санитарните картинки са от миналата седмица. Получих за тях пари и ги изхарчихме в „Морини“, защото ти стана сантиментална и поиска да посетиш развалините на базара, да отгатнеш кой е прозорецът на стаята, на ателието, където може да се каже, че живеех, преди да се решиш да ме издържаш, почти, преди да бяхме основали това съдружие, това дружество за престъпни цели в дребен мащаб. Това, което трябваше да получа в петък, но не го получих — излъгах я, — беше за рисунката на млечния хляб, опус петстотин и тринадесет. Но все пак имам малко пари. За храна стигат, но за да се напиеш, съжалявам. Не стигат и за да телефонираш в Санта Мария и да поискаш да побързат със записа.

— Всеки ден по-досаден — измърмори почти успокоена, замислена, отправяйки ми усмивка.

Отново избърсах гърдите си с ризата и я помирисах, преди да я хвърля леко по лицето й. Постоях под хладкия и мизерен душ, потърсих чисто бельо в спалнята на Фрида и открих на килима, почти скрит от леглото, един часовник марка „Жерар-Периго“, същия, който бях подарил на Сеоане преди една година по случай рождения му ден, когато реших да приема завинаги, че е мой син или не е мой син и че и двете възможности нямат никакво значение.

Вече облечен и поосвежен, се върнах в дневната; запуших, като я наблюдавах, решен да не й споменавам нищо за часовника, мислех си за онези срещи на любовници, чийто срок е ограничен, когато човек е принуден да поглежда често часовника, за да забавя хода на времето, за да отмерва минутите, изминали, откакто се е хвърлил в една ласка, и да се уверява, че има време за още една. Може би Сеоане беше действително мой син и беше наследил от мене тази суеверна мисъл, а може би мисълта беше всеобща, обред, извършван от всички пришпорвани от времето любовници.

Сега Фрида лежеше гола; лицето й, закрито от списанието, не се виждаше. В такъв случай, помислих си, тя знае или вярва много повече от мене, че Сеоане е мой син; в такъв случай сигурно би й харесало да се люби с мене, след като се е любила с момчето, може би веднага след него. Защо тогава не започна да ме изкушава веднага щом се върнах, защо ми даде време с глупавия спор и с лъжливите упреци да се изкъпя и преоблека? Помислих си, че тя търси сега, след атаката, която не беше нищо друго освен форма на защита, да ми попречи да легна с нея в позата, наложена от самото начало, за да може усмихната, затворила очи, да сравнява мислено, да увеличава удоволствието си.

В такъв случай — престанах да гледам почти незабележимото потръпване на бедрата й — възможно е да са оставили съзнателно часовника под леглото, тя да е внушила тази идея, мнимото забравяне на часовника да е било измислено от Соане, за да разбера, за да остави той свой знак на предизвикателство, емблемата си на ненавист и отмъщение. Часовникът се намираше сега в джоба ми и докато вадех цигарите, докоснах с върха на пръстите си късата черна и потна змия със златна глава по средата на тялото. Иззвъня телефонът.

— В къщи ли сме за този? — запитах.

— Ще проверим — отговори тя, без да сваля списанието. — Може би има долари, може да ни предложи поднос с храна.

Беше гласът на Кинтерос.

— Аз съм с мистър Райт. О, мрачна неделя. Гладни сме, нямаме грош, а Райт носи една бутилка. Като гледам израза му, разбирам, че детето е било плод на греха и родителите, предполагаемите родители на детето, трябва да са го изхвърлили от дома и всичко сочи, че ще има буря, дъжд и студ. Само след няколко минути и клетият Райт, ето тук, до мене, с лице на тъжен полов орган и гърди, преливащи от мляко…

— Патетично! Чудесни новини. Фрида ще полудее от радост и ще седне да плете. Никакви благодарности. Тя си е такава, плете и разплита. Момент, моля, да проверя дали е у дома.

Фрида беше пуснала на земята списанието и отново държеше чашата.

— Не ми казвай нищо — обади се тя. — Дуо комици. Изгнаниците от Санта Мария. Още една нощ на спомени и досада, а аз, запиляна кой знае къде, без да се прибера до късно у дома.

— Както искаш. Но аз току-що се окъпах, облечен съм и изпитвам глад. Позна, двамата са, Кинтерос и англичанинът. Току-що са забогатели на конни надбягвания и ни канят да идем в онзи ресторант в Бусео, който толкова харесваш, а аз не си спомням името му.

Фрида се раздвижи, седна на дивана, вдигна едната ръка, за да пие, а другата, за да ме помоли да почакам. Прецени възможностите, които й предлагаше нощта, измери горещината и умората, причинени й от Сеоане; да отсрочиш отмъщението и разюзданото удоволствие, съвсем не означаваше истинско отлагане. Любимата ми — толкова властна и сигурна, почти същинска майка — схвана тази истина и ми се усмихна нежно.

— Ако ми се закълнете да не говорите за загубения град…

— Кинтерос? Чакате ли още? Да, намерих Фрида, не знае как да ви благодари. В такъв случай, както се разбрахме, в яхтклуба в Бусео, до половин час.

— В Бусео — разсмя се Кинтерос; не беше пиян, никога не е бил пиян. — Не. Младата лейди не може да пътува с автобус, а знаете какво е да намериш такси в Лаванда нощем в празничен ден. Толкова трудно, колкото и да намериш пари, за да платиш таксито.

Фрида беше вече влязла в банята и тогава помислих, хрумна ми, бях сигурен.

— Къде сте?

— В „Алхамбра“. Но в действителност не сме. Ползуваме само телефона. И добре е по-скоро да кажете къде ни каните да се нахраним, защото има хора, които изпитват физиологическа нужда да говорят по същия телефон. Още не са направили опашка, може би от уважение към трогателното социално и емоционално положение, в което обстоятелствата са поставили лейди Райт. Както казах вече, достатъчно е да видите израза й и бутилката, увита в дискретна хартия, която притиска към гърдите си. Да я видите как не мърда, как се обляга, как стои права. Но има нещо, което я издава. Извинявайте за момент. Да, тя се съгласява. Тази нощ няма нужда да я питаш, съгласява се с всичко. Така е, това е последица от факта, че се е съгласила някога, преди девет месеца и една седмица. А сега, ето я с момиченцето на ръце. Извинявайте за втори път. В продължение на половин час стоях пред витрините на Фернандо и се любувах на току-що откритата изложба на револвери „Колт“. Но не ме развълнува и, моля ви, не се вълнувайте и вие. Гледах само със завист и с чисто естетическо възхищение. Синьосива стомана и аскетични функционални форми. Сетне ще ви обясня, може би разбирате, вие сте роден художник. Последно извинение. Мисля, спомням си, че в една съвършено различна вечер Фрида беше щастлива в един ресторант в близост с този телефон — не, не, няма още опашка, но тъй като ни гледат, — един ресторант, който се нарича „Синята пещера“ или някакво подобно идиотско име.

— Да, Кинтерос — отговорих лениво. — Естествено, че ви моля да идете на майната си заради това напомняне. Но иначе, съгласен. „Синята пещера“ и носталгията по различни отечества. След половин час. Ще прекараме както друг път, предричам, а и вие знаете отлично, че ще е така.

— Вярвайте ми, аз най-безкористно, до скоро виждане — каза Кинтерос, почти сричайки; представих си го как повдига рамене, докато окачва телефона.

Фрида беше излязла вече от банята и сега чувах как се движи насам-натам в спалнята, как вади и слага закачалки в гардероба; усещах миризмата на чисто и на парфюм, която тя изтласкваше към дневната. Отново седнах с лице към балкона, към бурята и първите безшумни светкавици. Пиех студения и разреден джин, вглъбен в крехката радост да я очаквам, да гадая каква ще бъде роклята, огърлицата, гривните й. И отново, леко пийнал, помислих, стори ми се, бях сигурен, че Фрида се беше подвоумила да приеме фалшивата покана, за да не унищожи със сапун и вода физическите следи, оставени от връзката й със Сеоане, която тя беше решила да ми предложи и наложи. Идеята не беше моя, а на Фрида; беше почти невероятна, почти гротескна, почти неприятна. Успокоих се едва когато намерих дума, почти равностойна на трите „почти“: подмокряне.