Глава ХL
Едно навечерие
В къщата си на брега, разположена между къщата на мистър Райт — тя беше по-отдалечена, — и най-голямата, която бе принадлежала на Фрида, Медина се осветяваше с една тумбеста и тежка газова лампа.
Седеше на леглото, а Рижия, свел глава, се разхождаше пъхнал ръце в джобовете. Изглеждаше така, сякаш отскачаше, леко отблъскван от стените.
— А сега? — запита Медина. — Стига ли, или не стига?
Рижия се спря и приближи лицето си към светлината на лампата. Лицето му се покри с лунички.
— Не става въпрос за парите — каза след малко. — Трудно е за разбиране.
— Трудно е да го обясните — поправи го инспекторът. — Пред нас е цялата нощ. Слушам.
Рижия погледна малките пачки от браусенси, поставени на масата. И банкнотите бяха червеникави.
— Кажете ми какво има — настоя Медина. — Парите ли не стигат? Това е всичко, което успях да събера. Повече няма. И ги събрах, като казах истината.
— Казали сте истината? Луд ли сте? На кого казахте? Бях сигурен, че мога да ви се доверя. — Приближи се безсмислено към леглото; Медина му се усмихваше с леко съжаление.
— Казах истината. Не казах нищо друго, освен че става дума за операция за прочистване. От полза за всички. Сега е ваш ред. Кажете ми стигат ли тези пари.
Рижия запали цигара и седна на масата, като избута със задника си пачките банкноти.
— Изслушайте ме, ще говоря искрено, като на изповед. И се опитайте да разберете. Парите са предостатъчни за това, което ще направим. Или искаме да направим. Или за това, което аз ще направя. Не смятам да остана с празни ръце. Билетът за ферибота, за автобуса или за влака. Работата е там, че мислих и желах толкова дълго това нещо, че сега, когато може да се изпълни, когато е сигурно, чувствувам се болен и слаб; изпитвам онова, дето го наричат депресия.
— Пийнете си ракия и ще се почувствувате по-добре. И аз изпитвам нещо подобно. Но така е в началото, после минава.
А освен това мисля за вятъра. Макар че сега се пукаме от жега, наближава света Роса. И бурята едва ли ще закъснее. Но кой може да предвиди откъде ще духве вятърът?
