Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (26)

Глава XXVI
Рижия

Колата се движеше спокойно по сивата, хлъзгава, зле павирана улица, във влажната и топла нощ, в едва забележимото начало на края на лятото. Завиваше бавно на безлюдните ъгли, където косият дъжд осветяваше все още бледите светлинни кръгове на уличните фенери. Бариентос, недодялан и озлобен, мълчеше; големите му мустаци стърчаха, насочени към замъгленото стъкло; седеше възможно най-далече от Медина, големите, мръсни и безформени ръце се подпираха здраво върху двете колене. Чистачката орязваше времето и тишината. Колата се движеше полека из тази част на града, където разположените в паркове стари къщи, сега порутени и обрасли с мъх, осеяни със самотни и непреклонни символи на богатство и гордост, бяха обсаждани и превземани от бурени или от наскоро построени бели търговски сгради с гладки, еднообразни фасади, или от нови и високомерни жилища с големи и ненужни железни порти, боядисани в черно, и с прозорци, също тъй ненужни, защото никога не се отваряха зад монотонните металически плетеници. Широки входни порти за новобогаташи, които държаха автомобилите си в гаража на „Шел“ и се прибираха по домовете си, влизайки през скромни, срамно тесни отвори, защитени с дъски от евтино дърво.

— Вижте — обади се Медина — тази част на града. В продължение на година и повече след като бях пристигнал в Санта Мария и все още не бях се примирил, че съм дошъл, за да остана в този град, тогава, когато все още ми беше възможно да се разхождам наистина сам, аз се скитах из този квартал. — Колата беше навлязла сега по булевард Генерал Латоре и се носеше леко по влажния асфалт, прояждан сякаш от разноцветните светлини на заведенията. — Моите разходки наподобяваха хрониките за събития от преди двадесет и пет години, които се публикуват в „Ел Либерал“. Четете ли ги? Ами те препечатват онова, което вестникът е публикувал преди години: репортажи за тържествени откривания, празници, разни събития. Та тогава, по време на моите скитания, струваше ми се, че наблюдавам историята на града; човек сякаш можеше да я докосне, да предвиди, без да сбърка, какво е било по-рано и какво ще стане след това. Кварталът насред пътя между брега и железопътната станция; не се знае защо градът е бил основан точно тук. Нали ви е известно кафене „Конфедерасион“, дето казват, че някога било кръчма; в него Латоре дал бал в онези броени месеци, когато Санта Мария е била столица на страната. Аз посещавах „Конфедерасион“, гледах от витрините му една много интересна за мене история, а именно как едни богаташи са били изместени от други. Разбирате ли ме? Тази история продължава. Говоря за новите неща и за търговските заведения, които се строят сега на терените на някогашните богатски къщи.

— Извинете, не чух началото — каза Бариентос безучастен и тъжен. — Имам си грижи, инспекторе, за тях си мисля. Но това, дето току-що го казахте, ми е ясно. Не ме интересуват богатите хора в града, нито онези, които са били богати и са се разорили, нито тези, които са дошли или идват, за да ги изместят. Никой от тях не е работил истински; може би, в някои случаи, бащите или дедите им. Не ме засягат нито баловете на Латоре, нито дворецът на острова, нито образите му, които човек може да види навсякъде. Тук дори току-що пристигналите гринговци говорят за Латоре като за бог.

— Така е — отговори Медина и спря колата. Бяха напуснали булевард Латоре и се намираха на една зле осветена улица, която излизаше близо до базара. Беше улица с мръсни къщи с високи и стари фасадите малки врати, издигащи се над две-три каменни стъпала; улица с бедни и печални магазинчета, питиепродавници, пред някои от които все още имаше коневръзи.

— Извинявайте — излъга Медина, докато оглеждаше уличния ъгъл. — Искам да запаля една цигара.

Предложи пакетчето на Бариентос, но той отказа с ръка и глава. Медина натисна запалката на арматурното табло и сетне доближи към цигарата нажежената до бяло спирала.

— Какво, Бариентос, вие не мислите ли — говореше бавно, като се преструваше, че усърдно смуче цигарата, — вие не мислите ли, че Латоре е бил бог или почти бог? Или може би такъв е по-съвременният Браусен.

— Мисля също като вас, инспекторе. — Не напълно отприщеното възмущение подмладяваше гласа му и караше мустаците му да потрепват. — Латоре е бил кучи син, крадец, оскотял гаучо, подобно на всички останали. Вижте само богатството, което е оставил, огромните имения, които е придобил на смешна цена или със сила, докато е воювал за свободата и родината. Вижте колко народ е бил разстрелян по прищявка; по-лош е бил от сто гаучовци. Всички са все същата стока. Щом като заграбят властта. — Въздъхна и за първи път, откакто се беше качил в колата, се отпусна на седалката. — Това не го казвам за вас, но не се отричам от думите си. Казах, че разбирам това за богатите, които напускат, и за онези, които ги изместват. За Браусен не казвам нищо. Но, инспекторе, ако сте запалили цигарата си, ще ви помоля да продължим. Стопанката, кучето, работата.

— Разбира се — каза Медина. — Исках да ви изслушам, затова не тръгнах.

Върна колата и сетне потегли рязко по средата на улицата. Беше мярнал русата глава на Сеоане, облегната на мръсния прозорец на едно заведение, двайсетина метра преди мястото, където бе спрял автомобилът. „Нищо повече, и то само за секунда, невчесаната, паднала над очите му коса, брадясалият профил, ризата, разкопчана, без вратовръзка, ръката, протегната и сложена на масата между две бутилки. На ъгъла на Херифалте и Куча Куча, в кръчмата на арабина; сигурно е пиян, мръсен, оскотял; може би дори живее там, арабинът има барака, в която държи въглища, картофи и дърва; не се е отдалечил много от базара, но важното е, че не се е приближил към «Касанова», където тя пее всяка вечер, освен в понеделник, между десет и един; сигурно е похарчил всичките пари, които му оставих.“

— Да се върнем към онези, които си отиват, и тези, които идват — каза Бариентос; прекара яростно ръка през устата си, сякаш беше пил и сега се избърсваше. — Едните изхвърлят другите. Понякога си помагат с лакти, друг път не е необходимо дори да ги докоснат. Така ме изхвърлиха, по-скоро изхвърлиха баща ми от Колонията. Тъй че това ми е съвсем ясно, казах ви вече. Настанят се внезапно или лека-полека и на човек не остава нищо друго, освен да си иде. Разликата между онова, което ми разправяхте за богатските къщи, и нашия случай е, че ние работехме. Поне майка ми и баща ми; може би не би могло да се нарече работа онова, което аз вършех. Но откакто се помня, помагах и страдах. Тъй че това ми е ясно, инспекторе. В зори една кола, натоварена с вехтории, дето никой не е искал да купи или човек не ще да ги продаде, тъй като му помагат да вярва, че все още има семейство, че ще продължи да има дом, че и за нас, като хора, има някакво място на този свят. Почти е спряло да вали, тъй че няма нужда да обикаляте, инспекторе. Казах ви вече, че и днес си правя същите илюзии, но с други вехтории: тя, кучето, което все не иска да умре, грижите за кръчмата, това е, инспекторе.

— Не — каза Медина, — ще ви закарам до вас.

„Може би Фрида не го интересува вече, освен ако тя е само един повод, за да живее впиянчен, да се тъпче с наркотици. Това би било по-малко отвратително, а по отношение на същественото — по-малко сериозно.“ Спря колата и Бариентос слезе пред черните и влажни аркади на Стария базар; сякаш бяха стигнали до някакво мрачно и безлюдно пространство, до ръба на пропаст, море или пустиня. Влагата проникна неусетно в автомобила, запоти стъклата и никелираните части.

— Благодаря ви, инспекторе. — Беше се навел, държеше вратата на автомобила отворена; мустаците му блестяха на дъжда, очите гледаха измъчени, неумолими.

— Почакайте — обади се Медина и му се усмихна, докато бъркаше в джоба на панталона. — Бих влязъл да изпия една чаша с вас и с госпожата, но стана късно. „За какво ли иска да ме накара да му простя?“ Знаете, Бариентос, че никога не бих помислил да ви дам… Знаете, че никога не съм ви давал бакшиш в малкото случаи, когато сте ме оставяли да платя. Вземете, моля ви се, това е за кучето. Не знам, може би някакво лакомство, някакво лекарство. — Протегна ръка и отвори юмрука със смачканите банкноти.

Осветен от бледия блясък на арматурното табло, Бариентос потърси очите на Медина и се взря в тях за миг. После поклати разочаровано глава. По лицето му се беше очертала една оскъдна усмивка.

— Вече никакви пари не могат да помогнат на кучето, инспекторе. Подуто е и сякаш ще се пукне всеки миг; не се движи, бута храната с муцуната и зъбите, но не я яде. Не му остава нищо друго, освен да умре, и тогава за нея и за мене всичко ще стане по-трудно.

— Извинявайте. Много жалко. Разбирам — каза Медина и прибра парите.

— Благодаря, инспекторе. Повярвайте, че ще ми е приятно да ви кажа най-сърдечно: елате, когато поискате. Но знае се, че вие като началник на полицията може да дойдете дори ако не ви поканят. — Затвори вратата почти безшумно и бързо се загуби в мрака на аркадите.

Медина запали нова цигара и разсеяно и шепнешком повтори няколко пъти една псувня. Подкара колата. „Началник на полицията в Санта Мария. С други думи, бих могъл да събера малкото доброта и чувство за справедливост, които са ми останали, цялото милосърдие и безкористност, които притежавам, които растат и при благоприятни обстоятелства биха могли да станат безгранични. И въпреки това никога не ще е достатъчно, никога не ще се равнява на обикновения приятелски жест на някого от тях. Единствената поносима власт е тази на бога; може би дори и тя не за всички. Аз, Медина, началник на полицията в Санта Мария.“

Спря колата до тротоара, точно срещу заведението на арабина, и почна да наблюдава с любопитство и отвращение, през мътните стъкла и слабия дъждец, главата на Хулиан, сега изправена, издаваща някакъв устрем и дързост; от устата му висеше цигара. Срещу него седеше Рижия.

„Сега ще изляза от автомобила и без да обръщам внимание на дъжда, ще погледна небето, ще тръшна вратата на колата с рязък, точен и решителен удар; ще направя няколко крачки, ще прекрача прага и ще вляза в кръчмата на арабина усмихнат — с наглата усмивка на гангстер, тъй като знам, че съм висок, широкоплещест и тежък, — ще въртя около показалеца връзката ключове от колата и ще отбележа рязко настъпилата тишина, припрените угоднически поздрави, недоверието, уважението и псувните, които бързо им минават през ума, и всичко това сред вонята на зимник, на влажна земя и мръсотия. Ще се отправя като господар към масата и отново ще се усмихнем взаимно. Ще им попреча, ще им разваля мига, може би нощта; ще ги прекъсна във всеки случай. И все пак, ако на Сеоане му се случи да умре някой ден, не е изключено, тъй като се е родил, за да бъде опростен, да са предвидили за него следния рай: да се напива с Рижия в кръчмата на арабина, на два-три километра от «Касанова» — където тя ще пее «Предпочитам да ми кажеш», облегната на пианото с махагонов цвят, или където поне ще се намира фотографията й, окачена от двете страни на мръсната завеса на входа, огромната й, зле оцветена глава, закрепена на косо висящите афиши, над бойния й псевдоним, с вечната усмивка, загатната в ъгълчетата на устата, с опитния и безпогрешен неин поглед, предсказващ два-три часа предварително какво ще се случи през нощта, под краткия и вечен дъждец, — на пет-шест километра от нейната къща край брега, съседна на моята, където ще танцува в утрото; открита и потайна, с приятелките си от «Касанова», докато приятелите отпушват бутилки и разгъват пакетите храна; там тя ще спи с някой мъж, за когото ще си спомня, ако изобщо си спомня, само едно — какви са били предпочитанията му. Може би това е неговият рай и аз ще ги разделя.“

Той слезе от колата под дъжда, затвори вратата с рязък удар и нахълта в оскъдната светлина, във вонята на зимник и на нужник на заведението на Шамун, усмихнат, въртейки около пръста си ключовете, като премерваше с безразличие внезапно настаналата тишина, ентусиазма на неправдоподобните поздрави, очакването, което се носеше около билярдната маса.

— Привет — каза Медина.

Примигвайки, Сеоане отлепи от устните си изгасналата цигара и се загледа в него слисан. Рижия го поздрави няколко пъти, сякаш кимаше. Медина беше почти сигурен, че Сеоане не носеше костюма, който го бе видял да си облича в стаята в базара: този беше светлокафяв, тесен и мръсен, разцепен под лявата мишница. Сеоане протегна бавно ръка, докато стигна кибрита, запали цигарата и отново я сложи в устата си. Направи гримаса и жест, сякаш искаше да предложи стол.

— Здравей — каза момчето, вдигна ръка, сякаш молеше за тишина, и сбръчка лицето си.

Сетне вдигна и другата ръка и плесна няколко пъти, за да поръча нещо. Но Шамун, усмихвайки се, стоеше вече зад гърба на Медина.

— Същото — поръча Медина.

— Здравей — повтори Сеоане. — Чаках те. Искам да кажа, винаги се страхувам, че ще се появиш. Всякога и всякъде, дори когато спя, както последния път. Беше последният, нали? Но този страх не е от това, че ще ме биеш. — Сви рамене и протегна слабото си и брадясало лице над масата.

— Добре — каза Медина с безразличие. Взе чашата, която беше донесъл Шамун, и си сипа от двете бутилки.

Рижия изпразни чашата си, кимна с глава и каза:

— Лека нощ, ще се видим.

— Чао — отвърна Сеоане.

— Желаете ли още нещо, инспекторе?

— Нищо, оставете ме на спокойствие. — Шамун се отдалечи. — Е, ударих те само веднъж. И може би съм го направил, без да желая истински, а само за да изпълня едно обещание.

— Няма значение. — По лицето на Сеоане се изписа много бавно една разсеяна и подла усмивка и той поглади овлажнената си брадичка. — Чудесно е! Като си помислиш, нищо на света не може да се сравни с него. Момент. — Вдигна ръка и мрачно лице, сетне се усмихна смирено и загадъчно. — Не знам колко е часът. И не ме интересува. Даваш ли си сметка? Момент, не говори!

Сипа в чашата си няколко капки вермут и я допълни с джин от квадратната бутилка. Задържа чашата с трепереща ръка на височина на очите, докато гледаше, все така усмихнат, образите, отразени във влажния и мазен прозорец. После неочаквано отдръпна тялото си от ръба на масата и пи, докато изпразни чашата. Стоя известно време, затворил очи, в очакване; постави безшумно, леко чашата до бутилките, по-близо до Медина, отколкото до себе си, и въздъхна яростно.

— Сега по-добре ли си? — запита Медина тихо. Гледаше мършавото и бледо лице, където само няколко малки червеникави петна под слепоочията свидетелствуваха за младост и чистота. Наболата брада придаваше свежест и цвят на устата; дългите бакенбарди с меден цвят се къдреха край долната част на ушите; сините и невинни очи възвърнаха блясъка си, сложната си жизнерадост и се втренчиха в Медина, разучавайки израза му.

— Инспекторе — каза бавно и отчетливо Сеоане, — онзи път, в базара, не бях пиян, просто спях. Казах, че няма значение. Не се страхувам от бой. От доста време, от месеци насам, попадам, може да се каже всяка вечер, на типове, които се смятат обидени и ме бият. Не! Мене ме е страх от проповедите. Страх ме е от нанизаните като на броеница добронамерени глупости, които някой приятел може да ме накара да слушам, например някой, който говори удобничко и глуповато, застанал вън от мене. Не искам да те обиждам, инспекторе. Понякога и аз си говоря, като да се намирам вън от мене; съветвам се, налагам си планове за живота, надсмивам се над истината. Но не трае дълго; обикновено докато заспя. И когато се събудя, спомням си и се разкайвам, че съм говорил; преставам да бъда раздвоен, няма нищо мое извън мене и разбирам, че нямам надежди, аз, Хулиан Сеоане, отново страдащият. Никога щастлив, разбира се, завинаги нещастен. Но все пак се чувствувам по-добре тогава, отколкото когато се раздвоявам, осъждам и съветвам. Казах вече, вярвам, че е чудесно, несравнимо. Тази сигурност, че съм стигнал до края, че не притежавам нищо, нито днес, нито утре. Абсолютно нищо. — Говореше усмихнат щастливо и си сипа отново от двете бутилки. — Не могат да ми вземат нищо освен живота. А и животът не е нищо повече от всичко това; нещо толкова незначително, едно нищо.

— Да — каза Медина и погледна към тезгяха. — Възможно е да си прав; може би действително никога не излизаш от себе си, нито за минута, или за минути, които не се броят. Такъв човек винаги ще бъде прав. Все пак не се примирявам, сега още по-малко от преди. Когато бяхме приятели, у тебе имаше много неща, които можеха да бъдат обичани или да будят възхищение. Имаше и нещо достойно за уважение. Най-важното в последна сметка, защото най-важно е онова, което е в последна сметка, беше твоята интелигентност. Ако човек се поразмисли, тя е майка на всички добродетели. — Млъкна, разнежен, чувствувайки се неудобно; тримата мъже, които се намираха в дъното на заведението, отвъд тезгяха, където стоеше кръчмарят, прикриваха вниманието, с което следяха разговора, като действуваха ненужно с щеките за билярд.

— Добре, инспекторе. Все още имам малко памет. Не се подигравам, не желая да се подигравам. Ще продължа да пия. Единственото, което искам, е да ме оставят на мира. Но съм готов да те изслушам.

— Благодаря. Казах, че най-важното беше твоята интелигентност. И единственото, което ме кара да упорствувам, е доказателството, че не си загубил интелигентността си, че тя не се е променила. Заради това съм решен да упорствувам, докато е необходимо.

— Безполезно е, Медина. Ние сме различни. Искам да кажа, всички са различни. И никой никого не разбира. А може би повече разбират онези, които не си поставят за цел да разберат. Но, инспекторе, никой не е по-добър от никого. Всички са различни, но никой — по-добър. И човек не трябва да упорствува да спасява някой друг. Само бог, по някаква прищявка, би могъл да го направи. А ти… — Усмихна се и почна да пие бавно, внимателно.

— Бог — каза Медина. Изпразни чашата си и запали цигара. Сега отново до тях достигна шумът на дъжда; някакъв влак изсвири два пъти и пак се чу мудният шум на летния дъжд по покривите и по улиците.

— А ти — продължи Сеоане, — доколкото знам, никога не си бил нещо повече от полицейски инспектор.

Медина се обърна изненадан и двамата се гледаха известно време както преди години — усмихнати, с очи, в които се четеше радост и предизвикателство.

— Добре — каза най-после Медина. — Мога ли да те запитам нещо?

— Да. Сега е моментът, нямам какво да крия, няма защо да лъжа.

— Заради нея ли си в Санта Мария?

— Да.

— Виждаш ли я?

— Никога. От месеци насам. Последният опит беше… един провал. Искам да кажа, че по-рано тя ме изхвърляше. Онази нощ нареди да ме изхвърлят. Бях в „Касанова“ и я гледах, докато пееше. Знаеш как е всичко там, можеш да си го представиш. От дълго време не ме пускаха да влизам в това заведение. Но тази нощ имах пари и успях да седна на една уединена маса до стената, далече от пианото, от нея. Естествено, че се напих.

— Какво пееше тя? — запита Медина, вдигнал показалец, докато на лицето му бе се изписала широка усмивка. — „Предпочитам да ми кажеш“?

— Позна. Така беше. Тя винаги ми казваше всичко. И там, на онази самотна маса в мрака, вярвах, че пее за мене. Вярвах си, че знае, че я гледам и слушам. А всъшност тя беше сигурна, че е невъзможно да вляза в „Касанова“. Може би мислеше, че съм заминал, отишъл на края на света или че съм си теглил куршума. И двете неща съм й обещавал много пъти. Но така или иначе, убедих се сам, че пее за мене, и платих не знам колко за едно такси да ме закара до наетата от нея къща на брега. Не знам дали вее още живее там. Понякога работя, звучи невероятно, по няколко дена на пристанището. Водя и дело за един имот, който е бил или не е бил на майка ми, и адвокатът, който се надява, че е бил неин, ми дава пари, когато успея да го трогна. Искам да кажа, че тази нощ имах пари и отидох в къщата й, за да я посрещна. Носех бутилки и букет цветя, който бях откраднал с помощта на шофьора: Но всичко това се случи преди много време. Пристигна на разсъмване с един тип и нареди да ме изхвърлят. Стара история. Тук съм, защото ми е все едно къде живея, но ми е по-добре да бъда близо до нея. Какво друго те интересува?

— Къде живееш?

— Никъде, откакто ме накара да напусна базара. Или ме убеди, че е по-добре да го напусна. Бариентос не те обича и ме покани да остана. Впрочем никой не те обича. Може да си го забелязал. Спя където заваря, понякога дори тук, на билярда, след като затворят. Понякога отивам в колибата на Рижия. Защо? Има ли нещо друго?

Медина вдигна пръста с ключовете за колата и арабинът излезе иззад тезгяха.

— Колко? Това и предишното — запита Медина.

— Нищо — учуди се Шамун, като вдигна кърпата.

— Не — отсече Медина. Остави една банкнота на масата и погледна за миг насмешливата усмивка на Сеоане. — Направи сметката. — Прибра рестото, като се прозяваше, и почука с пръст етикета на една от бутилките. — Нямам други въпроси. Щом като ти е все едно дали ще бъдеш тук, или другаде, да отидем у дома или пък в оня пансион на Кампишано. Има свободна стая. Не си задължен да живееш там. Когато искаш, ще спиш или ядеш в пансиона. Освен това след няколко седмици излизам в отпуска. Можем да ловим риба и да се отегчаваме заедно. Имам бутилки за една година. Да, ще идем на брега.

— И всичко това в чест на интелигентността ми — промърмори Сеоане.

— Да, главно за това.

— И няма да има проповеди? Поне не много?

— Не. По една на седмица може би. Когато и аз се напия. Ще тръгваме ли?

— Момент. Искам да ти кажа, че съм съгласен, че ще дойда, че ми е все едно. Не искам да бъда неучтив. Сега искам да изпия последната чаша в предградията на Санта Мария. Но желая да ти кажа, че не знам за колко време ще дойда. Не поемам никакво задължение. Не знам дали като се напивам там, ще бъда така щастлив — така е думата, нали, — както в някоя от тукашните долни кръчми. Ако някой ден спре да вали, ще ида да се попека на плажа. Не знам, никога не може да се знае. Трябва да ти кажа още две неща. Две. Едно по едно. Първо, че никой не те обича. Аз те обичах, когато ми беше баща, когато имах нужда от баща. Три неща и ще тръгнем. Второто, сега си спомням, е, че си мъртъв. Фрида казваше, че когато вършиш нещо, винаги си играеш. Никога не го вършиш истински.

— Марго?

— Отлично. Марго. Имената значат по-малко и от думите. Каза, че си играеш да ядеш, да се развличаш, да спориш. Съгласих се с нея. Говорехме си, че същото се случва със старите хора, когато искат да се покажат любезни към младите. Говорехме си, че това е страх от провал: Но тя, Марго, отиде по-далече и откри още нещо. Откри, че не можеш да бъдеш друг, че си повече от стар, че си мъртъв. Тогава, все още говорим за второто, ако завистта и злобата, които изпитва един старец към младите, са винаги страшни, макар и да са жалки и нищожни, колко ужасяващи трябва да са злобата и завистта на един мъртвец. Това казваше Фрида-Марго и аз бях съгласен с нея. Тя е много интелигентна и би могъл да се опиташ да спасиш и нея. Не знам от какво; но мисля, че няма да ти бъде трудно да го измислиш. Всичко е казано, инспекторе.

— Да — каза Медина. — Но бяха три неща.

— Три? Третото е точно това. Спасението. Инспекторът, който пожела да бъде бог.

— Бог — каза Медина, докато ставаше. — Изглежда невъзможно, но е лесно. Трудността се състои в това, че започне ли човек, трябва да постоянствува. Ще тръгваме ли?

— Да. Все ми е едно.