Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (2)

Глава II
Посещението

Преди много време, когато всички бяхме на двадесет години или някой и друг месец отгоре, поддадох се на изкушението, абсурдно и рисковано, да бъда бог, като се ограничих в рамките на възможностите си. Това се случи в Санта Мария през един влажен и топъл март^[1] само с признаци, заплаха да се разрази буря, сякаш времето бе приело особеностите на жителите от отсрещната страна, на Лаванда, града оттатък реката.

Това изкушение, когато е истинско, предпочита да спохожда най-бедните, най-отчаяните, онези, които не са попаднали в клопката на един добре уреден живот.

Всичко беше толкова лесно и погрешно, като аритметична задача за първи клас: с това, което отказвам да ползувам, мога да ощастливя друг.

Резултатът бе един Сеоане на седемнадесет или осемнадесет години, легален емигрант от Санта Мария, и майка му. Сеоане беше семейното име на момичето, жената, и никога не узнах дали детето, момче, беше мой син. Тя винаги бе играла на картата на съмнението, недоразумението, грубата шега. Сега живееха в Лаванда и ми се струваше, че е редно да ги посещавам всеки месец, всяко пълнолуние, поддържащ с декадентски пръст табличка с пасти.

По този начин се напъхвах доброволно и неохотно в спомена за детето Сеоане, в стаята, в блуждаещите видения на момчето, в тъмния смраден апартамент, влизах в допир с дебеланата, навила косата си на хартийки, пластмасови ролки, фуркети, с тъгата и раздразнението, които подобно на пот излъчвахме ние, мебелите.

Трябва да е мъчително, и наистина е така, да се говори с умиление за неща като старост, бедност, умрели предци, да продължаваш да ги наричаш по този начин.

Но това никога не ми се случи с Мария Сеоане. Въпреки евтините подаръци, които никога не забравях да нося при всяко посещение и за които тя ми благодареше учтиво и почти присмехулно, за да ги затрие сетне незабавно в мръсния безпорядък на стаята, единствената възможност за разговор беше диалогът, в който, изречение след изречение, се изреждаха грешките на невъзвратимото минало. Тя, отвратителната дебелана, беше по-наясно от мене, защото умееше да обобщава всичко, вмъквайки в провлечения разговор, докато въздишаше и смучеше от чая мате^[2], един и същи рефрен:

— Връщане няма.

Това бе истина, която важеше за нас, за всички отново срещнали се любовници, за целия свят. На тази истина можех да противопоставя само моя стремеж да разбера, използувайки донякъде умелата злоба на Мария, позовавайки се на почти винаги отсъствуващата неутрална личност на момчето Сеоане, което може би ми беше син, което може би играеше ролята на истински полуидиот, разменен още в люлката от неизбежния цигански катун, появяващ се винаги в подходящото място и час.

При едно от моите позорни поклонничества занесох на Мария сладкиши, а на Сеоане копринена вратовръзка и една синя банкнота. След поздрава на Мария се намерих напъхан в тежката и неподвижна горещина на апартамента, потънал в претенциозната беднота, полуоплешивялата покривка от червен плюш с петна от нощи и клокочещи бутилки, от кучета, от едно далечно и нетърпеливо куче. Пленник на един дребнав свят, душен, мрачен, с фигурки на гаучовци и холандски селянки от порцелан или гипс, с корици от списания, поставени в рамки.

Мария не трупаше това голямо безвкусие, мислейки само за мене, с намерение да ми досажда. Тя и нейните приятели. Мария разчиташе на други неща, по-преки, по-сигурни.

Тя не беше поощрявала тази атмосфера на низша средна класа, на всекидневни несполуки, на дребнави желания, предъвквани от непознати хора двадесет години преди да пристигне тя в Лаванда, желания, които бяха полепвали по стените и които днес може би бях в състояние да откъртя с нокът.

Ясно, че тапетите са били сменявани от време на време, надеждите също. Но от всичко това миризмата се бе засилвала. Много широките рамки на вратите, най-вече те, последователно боядисвани в сиво, слонова кост, кремаво и пак в сиво, миришеха с ненавист и настоятелно на неделни италиански закуски, на квитанции за здравни застраховки, на пенсионни преписки.

Не знаех дали на онази празнична дата някой си Сеоане, седемнадесетгодишен, щеше да се появи, за да покаже лицето си на моя бавен изпитателен поглед; не знаех и дали ще успея да го видя; повтарям, не знаех даже дали е мой син.

Мария ме остави сам, за да разглеждам, душа и съчинявам на воля, и отиде да свали приличната износена рокля; върна се, крачейки бавно, с ненужната усмивка на отмъщение или на краткотрайно разчистване на сметки. Не се учудих, тъй като бях претъпкан с подобни усмивки на жени, които бях повярвал, че съм съчинил във въображението си, усмивки, които те от милиони години изкарваха на показ като нов, току-що появил се сезонен модел, без предшественици, без опасност от спомен.

Повтарям, не се учудих. Бях познал нежностите, жертвите и изключенията. Но тя се върна, досадницата, както би го направила всяка жена, за да напомни отново, с всичката си хитрост, за осемнадесетгодишната Мария Сеоане, която ме караше при всяка среща да търся избягващите й очи, сигурен, че усещам още прясната миризма на друг мъж. Усмивката се стремеше да покаже в какво я бях превърнал аз, несъзнателен съюзник на вродената й глупост.

Сега се връщаше облечена в мръсен, парцалив пеньоар; беше успяла да остарее, да постави дистанция.

— Заради мухите — каза тя с новия си, дрезгав глас, докато затваряше прозорците над железните жалузи. Излегна се бавно на дивана, където спеше Сеоане, вероятният ми син; с познатото мързеливо движение полуразголи единия си крак и ми поиска цигари. Хвърлих й едно пакетче, кутия кибрит.

Жалко, помислих си, една стара досадна жена, малко по-млада от мене, си служи несръчно с едно завръщане след двадесет години раздяла. За момент, замаяна от горещина и сън, тя размаха ръце, търсейки подкрепа в глупостта и злобата. Лесно беше да ме нарани; трудно беше да се открие нещо ново, да се поддържат в равновесие омразата и мизерната вежливост.

Пое си няколко пъти дъх, като издигаше големите си гърди, и заговори; отново изпитах чувство, че се намирам без подслон под монотонен, равен дъжд при безветрие. Но нейният глас не беше само галена рожба на алкохола и тютюна; беше дрезгав и дълбок, навремени заглъхваше, сетне ставаше писклив, сякаш само волята успяваше да го изтръгне от нищото, от тишината. Тя знаеше или подозираше и го прикриваше с хълцания, с преднамерени амнезии, с покашляния, с бегли усмивки. Гласът й звучеше в ушите ми чужд, натежал от тайнственост.

— Ако си дошъл, така си мисля, да видиш момчето, предполагам, че си губиш времето. Той винаги те отбягва, сигурно го прави по инстинкт, но понякога, когато е сам, те вика, има нужда от тебе. Разбрах го от рисунчиците. Явно, прикрива се; но аз съм му майка. Излезе с приятелите, този род приятели, дето си ги избира, за да отиде на кино или на баскет — първата гнусна лъжа, която му хрумне. Вечно ме лъже, мога да го докажа, не ме е грижа, дори не го слушам, когато ми отговаря. Или дори не ми отговаря, понякога се връща призори или на другия ден, ходи някъде да се напива. Не се връща, минава дванайсет часът и някой хубав ден ще ми го донесат мъртъв; прехвърлям в ума си едно след друго всички нещастия и така се подготвям. Спомняш ли си Хейуърд, който всяка вечер идваше в полицейския участък и ти казваше… (Казваше ми, че е съвършено пиян, и аз винаги разбирах по тона, по усмивката, че изразът не отговаря на истината. Но вярно е, че идваше в участъка почти всяка събота в полунощ, мръсен, с усукана вратовръзка; а също и безупречно облечен, чист, рус, пускаше усмивка и тя освежаваше костюма му, нечистата умора, която бе влачил от кръчма в кръчма по крайбрежието, търсейки, понякога с успех, някой юноша, който след пазарлъка да се съгласи. Хейуърд. Когато ме намираше, молеше по най-естествен начин за подслон, сякаш бе пристигнал в неподходящ час в дома на приятел.)

— Стигнал съм до края — казваше той, мръсен или прилично облечен. — Още час и ще се загубя. Не по улиците; а в мене самия; ще бъда загубен за самия себе си. А ако това се случи, знаем го, както вие, така и аз, има само едно разрешение, един край. Дайте ми сега едно легло с дървеници и на сутринта изчезвам.

Казвах му винаги yes^[3] и му давах една килия. После по обяд оставяше на тезгяха два пъти повече от сумата, която би платил, за да пренощува в „Пласа“.

Тя продължаваше да говори и дрезгавият й глас учудваше всички освен нея — алкохол и тютюн, от закуска, докато сънят я повали.

— Но не ставай нервен, нямам намерение да повтарям, че е твой син. Признай си, че би трябвало да се гордееш. Какви пари могат да се измъкнат от тебе? За беда кръстих го Хулиан и чак след години разбрах, че това име носело нещастие. Ако можеш, погледни го и нищо повече. После ще ми кажеш. Спомняш ли си, когато беше по-малък от него и нарисува портрет на папата, не се сещам сега как се казваше той по онова време. Исках да говоря с тебе, но се сетих веднага, че поддържам тайни връзки, и чакам да ми кажат, че е дошъл моментът. Все още не е дошъл, но не е и нужно, защото ти винаги си бил един такъв скрит-покрит, неспособен, искам да кажа, дето никога не вярва в нищо. Няма значение, но ако искаш да се позабавляваш. — Тя погали сивата си коса, като се усмихваше утешена на някакво отсъствуващо лице. — Но първо отвори шкафа и дай да изпием по чашка контрабандна мастика. Ако друго не си спомняш, това все още помниш: аз предпочитах мастиката в „Ла Енрамада“, а ти онези половинлитрови чаши с парагвайска ракия.

Докато сипвах ракията, опитвах се да предугадя клопката. Чашите бяха съвсем малки и аз изпих много, защото питието беше добро и едва сладнеше.

Димът на цигарите се променяше бавно от сиво в небесносиньо, изпълнил почти равномерно душната затворена стая.

— Мъртъв — каза тя и в продължение на минути гласът й секна; запали цигара, за да се облекчи, и изплакна гърлото си с мастика. — Мъртъв, някоя нощ, някое утро — продължи тя. — Не знам дали ти казах, че сега се напива всеки ден и една нощ ще ми го донесат мъртъв, а когато не е пиян, единственото, което го интересува, повече от това да се нахрани, е да пилее и малкото, което притежавам, мога да ти кажа, че той почти никога не носи у дома и петаче дори. Хулиан. Имам пари едва колкото да се нахраним, и тях пилее за платна, хартия и бои. И като един от бащите, заклевам се ей тук, в кръста, и според сметките, които не мога да бъркам, няма съмнение, че ти си бащата, още повече, че нарисува портрета на папата… Той не прави нищо друго, освен да рисува, да се напива, а понякога носи в къщи пари, не знам откъде ги взима. Понякога отивам и му купувам една бутилка, така поне рисува до майка си. Това сте вие, мъжете.

Мастиката беше добра, но ми се повдигаше от нея. Поклатих глава, наподобявайки униние, мъка, съмнение, огорчение и състрадание.

— След като няма да се появи — подхвърлих, — би могла да ме пуснеш да погледна картините.

Усмихна се щастлива, сякаш бе очаквала молбата.

— Ще ме убие, така ми е казал, ако позволя на някого да ги види. В мансардата са. Ако можеш да ми оставиш петдесет или сто.

Напълних й чашката, сложих до нея бутилката с гаранционния печат на испанското правителство и се полутах, докато намерих в двора леко извитата желязна стълба.

Запалих слаба електрическа светлина и можах да видя, не без мъка, че Сеоане бе преминал безредно и без всякакъв талант през всички школи, всички начини на рисуване, от бизоните на Алтамира, рисувани от Пикасо в изпълнение на договора му с френското правителство, до калейдоскопичните игри, които вече излизаха от мода.

Но изпотен и с болки в кръста открих, както винаги се случва, няколко картини, малко на брой, които Хулиан беше рисувал за Сеоане. Пренесох ги на светлината, изпълнен с подигравка и завист. Сеоане, подобно на мене, не знаеше да рисува; но с цветовете боравеше вещо, сигурно, блестящо. Платната не се стремяха да кажат нещо на някого; те не говореха нищо, бяха сурови и небрежни, бяха правени за Сеоане, за него и за никой друг.

Когато се върнах долу, жената каза:

— Помислих, че ще останеш завинаги в мансардата.

Беше вече малко пияна и поддържаше достойнството, като се мъчеше да напълни чашката, без тя да прелее.

— Харесват ми картините — казах. — Искам да го видя и да говоря с него.

— Не иска да те види. Разправях му лъжи и истини. Струва ми се, че те мрази. Но не говорим вече за тебе. Щом рисува тези неразбираеми цапаници, трябва да е твоя издънка. Бащичко. Но хубавото е, че никой от вас не може да бъде сигурен, позволи ми да ти го кажа.

„Вас“ това бяхме ние, всичките мъже, една порода, която Мария Сеоане се беше постарала да мрази в продължение на петнадесет години и която имаше толкова общо с нея, колкото мравките или конете.

Ставаше все по-горещо, но не пожелах да приема поканата й да си сваля сакото; продължавах да се защищавам, като понасях вратовръзката върху мократа яка, продължавах да се държа като на гости, да се усмихвам от време на време, да я гледам пияна, да си изнамирам някакво пречистващо страдание.

— Добре е — продължи размекнатият глас, — че вие, мъжете, ме карате да ви съжалявам. Така няма да се оставя да бъда увлечена, да направя някаква глупост, да наложа заслуженото наказание. Момчето е също като тебе, не искам да кажа, че ти прилича физически. Вярно е, че изпитвам гордост като всяка майка. Но не си мисли, че си правя големи илюзии. Най-напред ще ти кажа, че няма характер или проявява характер само в злото. Като тебе. Аз го родих, аз го отгледах. — Отправи към тавана усмивката на изкуствените си зъби и протегна бавно ръка, за да потърси цигари; после изопна голите си крака и успях да отгатна почти безпогрешно монолога, който последва.

— Да, първия път когато се срещнахме и ти ме заведе да се нахраним и спим, аз ти разправих за Хосесито. Да, първия път, един жест, който ми се стори хубав в момента, бях момиченце тогава, не можех да се върна в къщи и излъгах. Продължих да лъжа. Лъжата прилича на кревата, защото в началото те е срам, пък сетне започва да ти харесва да го правиш.

— Беднотията — подхвърлих, за да я насърча. — В началото никой нямаше вина.

— Казвам ти, не говори за началото — извика тя разярена и надигна глава от голямата възглавница; още една цигара, още глътка от бутилката.

Изпитвах желание да разбия носа й с един удар, протягайки само леко ръката си, почти без да се помръдна. Но помислих и казах:

— Не викай, мила. И аз изстрадах своя дял.

Успях да сдържа смеха си. Може би бях измислил тази фраза само минута преди това. Но може би беше вярно, че в началото, което не можеше да се установи, преди двадесет години, аз също бях страдал; беше време, подходящо да се вярва в толкова много неща.

Всъщност Мария Сеоане можеше да ми причини болка само по един начин — като правеше нещастен Сеоане, бил той мой син, или не. Вече нямаше значение. А освен това бях се научил, с цената на известно лукавство, да се отбранявам. Сега описваше новите страдания, които искаше да ми наложи. Защото съществуваха другите, съществуваше винаги учудващото сравнение със спомена; упадъкът, затлъстяването, сякаш чуждо на нея, което я превръщаше в майка на самата себе си. Съществуваше подозрителното внимание на онези уморени и светли, непроменливи очи, окръжени сега от безбройните, дребни мизерии на остарялата кожа. Съществуваха умората, тежестта, трогателните остатъци от свежестта, едрият крак с разширени вени, който се гърчеше, за да подпомогне яростта на обвиненията.

Но преди всичко съществуваха и бяха в действие, почти осезаеми, ускореното затъпяване на ума й, гротескните подражания на предишния й хумор, неразбираемите отражения на нейната същност. Бях свидетел тук, в зловонната и изтерзана от лятото стая, на безспорното начало на старостта на Мария Сеоане. Прекалено новите й зъби, жалкото предизвикателство на неспокойното й бедро.

— Не ме засяга вече — каза тя, — но всичко щеше да бъде различно, ако преди двайсет години се беше държал като мъж.

Тя мразеше мъжете, защото не можеше да живее без тях. Продължаваше да говори и думите й минаваха над безполезното ми очакване на момчето; преди двайсет години аз бях престанал да бъда за нея мъж, тъй като не бях й предложил да се оженим, тъй като бях придобил вече достатъчно опит, за да лавирам сред мръсните й лъжи, които тя подновяваше всекидневно така разярено и упорито, сякаш това бе станало за нея порочен навик; тъй като преди двайсет години не бях приел публично и пред съда, че някогашният зародиш, който тя ми показваше, е мой син. Тъй като бях гледал моравото лице на отвратителния и плачлив червей, който ми показваха като трофей; тъй като се бях усъмнил и подиграл.

Така или иначе, Сеоане вече нямаше да си дойде и тя можеше да използува отсъствието на момчето, за да продължи да декламира:

— Да приема, че първоначално нито аз, нито ти сме били виновни. Не знаехме още да си избършем сополите, така е думата, и вече ни учеха, че вие, мъжете, имате пишка, а ние не.

(Мировият съдия и съседките бяха единодушни относно приликата; аз обаче поръчах да ми донесат в съда една охладена бутилка и продължих да се усмихвам и да откривам у кърмачето невероятни и скандални прилики. Когато казах, че носът на детето и този на господин мировия съдия подсказват едно бъдещо сходство, съдът прие, че липсват доказателства, и с това се сложи край на възможните прилики, на шушуканията, в които се прокрадваха имена. Не трябва да се забравя, че Браусен ме постави в Санта Мария, когато бях вече четиридесетгодишен, вече инспектор, началник на полицията. Имаше едно предшествуващо събитие. Когато бях на около десет години и учител ми беше княз Орлов, изчезнах, бях като невменяем до четиридесетата си година. Говоря за години, така както протичат в някои места; тук, в Лаванда, например.)

— Та така, те имали пишка, а ние не. — Сега се беше покрила с пеньоара, леко пияна, гледаше мръсната, мътна влага по прозорците и се усмихваше, люлеейки се. Сякаш беше център на внимание в някой литературен салон, всеки петък от пет до девет часа. — И няма как, повярвахме, защото си беше самата истина. Толкова ли са? Двайсет години ли? Без шега. Имах щастливи мигове, истински любови, колкото продължителни, толкова и необикновени. Мъжете — към другите мили, добри. Насаме — високомерни, леглото, мълчи, грубости. А ние, момичетата, не можем да живеем свободно като тях, да скиторим, да си измисляме пътешествия, за тях няма часове, пък дори и дни, когато трябва да се върнат при мама. И ако искаш да ти го кажа по-ясно, ние, момичетата, не можем да използуваме някой фенер без светлина, за да ги опипаме, а те, те могат да ни опипват гърдите и задника. И ние, момичетата, дето желаем от сърце и душа тази работа и си повтаряме наум молитвата на свети Юда Тадейски, та дано се случи, сетне трябва да казваме: ама за каква ме мислиш, за каква ме взимаш. Ако някоя се омъжи или се събере с някого, а то става така, че в десет случая мъжът е по-голям глупак от нея, при спор трябва винаги да отстъпваш, да се съгласяваш, да казваш, че не си се сетила. Имаш право. Сетне, това си е истината, окичваме ги с рога, като пробутваме приказки за някакъв пръстен, за някакъв намерен портфейл, за някого, който продавал на кредит, а сетне забравя да мине и събере вересиите. Справедливо е; и за всеки рог се пали по една свещ в катедралата, пред образа на светата Богородица. Но рогоносецът си остава един беден глупак, а онзи с подаръците, лъжите и тайната е толкова глупав, колкото и съпругът. Сетне нямаме мъже, а само онова, което може да е по-добро — лъжливите подаръци, откраднатия час, таксито на ъгъла и плахата влага, която ни кара да си спомняме истинската. Понякога хубаво до пресита. Сетне нищо друго освен повтарящата се низост, накрая нищо. Разяреният съпруг, лайнените пелени, кухнята. И ще ти кажа, Медина, откакто ми пръкнаха гърдите, вие, мъжете, всички до един все бързате да съдите. Защото едно момиче, една жена не е личност, няма начин да е нещо повече от едно тяло, една вещ. Докато се сдобие със съпруг и започне отново да се върти историята, която ти разказах.

Престана да говори. Замълчахме и двамата; тя отпи още една глътка, запали цигара и се усмихна доволна на прозореца.

Спомних си други монотонни посещения, разменени фрази със или без Сеоане. Може би по някаква необходимост нашето минало ще да е било мръсно. Но както е обикновено, настоящето беше по-лошо.