Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (7)

Глава VII
Една следа

Преди малко се разхождах из ателието в Стария базар и внезапно ми се стори, че го виждам за пръв път. Има два нара, разчепатени столове без седалки, потъмнели от слънцето, стари от преди месеци вестници, закрепени на прозорците вместо стъкла.

Разхождах се гол до кръста, отегчен да се излежавам от обед, вдишвайки задъхан проклетия зной, който се трупа по покрива и сега, винаги следобед, нахлува в стаята. Крачех, сложил ръце на гърба, чувах как шляпат пантофите ми по плочите, миришех последователно подмишниците си. Движех наляво и надясно глава, вдишвах и от това, усещах го, на лицето ми постепенно се изписваше гримаса на отвращение. Брадичката, небръсната, дращеше раменете ми.

Снощи бе приключило краткотрайното приключение, единадесетата или десет плюс първата надежда, и не завинаги, не завинаги, защото паметта и забравата щяха да продължат, без да бързат, без въобразим ред, да разяждат, да изопачават спомена, да го променят, настойчиви и изненадващи, изнамирайки нови добродетели за стареца и старицата, едно зле осветено помещение, където висят с главата надолу дебелите снопове билки, кръстени от Линей преди или след, наименувани от някой мълчалив индианец, превърнал се вече в игуана или в камък, от някой хитрец гаучо, от някоя мудна мулатка с цигара в уста — разбира се, перачка, вещица или акушерка — преди или след.

За всяка китка — име на човешки орган, кост, нервно разстройство, недъг или просто беда. Сборът от беди — и сигурният лек, — които дават облик на живота и на всички възможни съдби, мислех тогава или го мисля сега и кой знае с каква неописуема разлика, с какво неизпитано изумление ще го мисля утре, след цяла една година или точно в навечерието на своята смърт, амин. Амин и за двойката беззъби старци, толкова мили, все още подхранващи тайната на любовта, които наблюдаваха безгрижно смешните ми лутания, в грешна посока, усмихвайки се, без да разбират и — о, как им завиждам — без потребност да разбират уловките на думите ми, на жестовете ми, на слуха ми.

А също и преди всичко, сега или снощи точно в седем, малко след часа на затваряне, просрочвайки го, двойчицата приятни старци в зеленикавото от билки и предполагаеми болести дюкянче, пожълтяло от оскъдната светлина на астматичния фенер, чиято употреба налагаха дъждовете в Байгория или в Ринкон дел Бонете или сушите, които трябва да призоваваме, а защо не дъждовете, неуловими, безкрайни. Или двойката извратени и избягващи въпросите чудовища, гнусни от старост и жизнено упорство, решили да не ми дадат дори едно невярно указание, което да извъртя така, че да откликне на надеждата ми. Курвенски изчадия, съвсем чужди на мъката ми, те отклоняваха към една безкрайна нощ или джунгла тесния път, който можеше да ме отведе последователно при Браусен, в Санта Мария.

Така или иначе, в дюкянчето, пропито от различни миризми, сред безредието, плахия ужас на разнебитените и безмълвни музикални инструменти, които образуваха нещо като стена зад тезгяха, шпионският ми нюх отгатваше в мрака на кутийките в шкафа с позлатени някога дръжки и табелки, нацапани с груби букви, корди за китари, цигулки, виоли, виолончела, контрабаси, арфи, банджо, цитри, цимбали, черва от котки, от стомана, от найлон, свити на кравай като зародиши образуващи пълни кръгове, а не подобия на кръгове, завинаги без начало и край.

Защото магазинчето се наричаше не само „Билкова растителност“, но също, изписано почтително с по-дребни букви, „Бетховен“.

А краткотрайното приключение — десетият или девети провал — беше започнало както обикновено в ателието на художниците на рекламната агенция преди по-малко от седмица, когато момчето или джуджето разсилен прекъсна работата ми по скицата за една реклама на платове „Тревира“, която плагиатствувах от стар брой на „Бурда“.

— Търсят ви — повтори два пъти.

Онзи следобед Кинтерос каза по телефона:

— Изглежда, че има следа за вас. Нищо сигурно. Дори не мога да ви дам точния адрес. Една съпружеска двойка, двама старци, които държат магазинче там в квартал Палермо, близо до гробищата. Продават билки, поправят китари. Улицата се нарича Петрарка, но малкото име не си спомням, не, само Петрарка. Знаете ли я? Накратко, истинско бунище от цветя за мъртъвци и битпазар за утеха. Повтарям, не гарантирам нищо; опитайте. Може да са двама, старецът и старицата. Може би само един, може би нито един. Двама или един, сигурно е, че са избягали от швейцарската колония. Гринговци, няма съмнение.

— Добре, благодаря, — казах аз. Не исках да излагам на показ пред него своя уморен и упорит ентусиазъм. Не исках да вярвам, нито да се доверявам, не исках да подхвърлям на риск обещанието. — И поне… Или най-вече: знае ли се, подозира ли се кое от петте сетива?

— Никое, приятелю — провлачи Кинтерос тъжно. — По всяка вероятност шестото. Разбира се, шестото, от самото начало, още отсега и през цялото време, докато опитвате останалите пет. За това именно си мислех и трябва да го обсъдим. Не забравяйте, когато се видим да ми напомните за съсредоточаването. Може да е добра техника, но е дълго за обяснение. С една дума, бих казал — слуха.

Гласът на Кинтерос изчезна и аз отново взех четките. Човечето от рекламата, фалшиво и нещастно, се мъчеше, искаше да вдигне една неубедителна глава, да пусне усмивка на плейбой. Спомних си предишните случаи, когато бе възможно да се предполага, че едно от петте е вероятното, но никога нищо, нищо, само шестото, носейки се наоколо, нерешително, нервно, докато загуби сили, без да намери покой, опорна точка.

Онази вечер все още не друга, вечерта, когато Кинтерос ми се обади, аз се върнах в агенцията, след като се нахраних, поставих на директорската маса една бутилка, пластмасови чаши и пакет цигари и потърсих най-луксозната хартия, за да изпратя сам на себе си един доклад за допуснатите грешки.

Рисувач в един кръг на ада, каквито са художническите ателиета във всички рекламни агенции. И този живот ми бяха осигурили Фрида и Кинтерос.