Хуан Карлос Онети
Нека вятърът говори (32)

Глава XXXII
Маруха

Една друга съботна вечер Медина спря малката задъхваща се кола на двеста метра от „Касанова“ и закрачи по стръмната улица нагоре, душейки неспокоен и удивен, сякаш току-що бе открил следите на лятото.

През седмицата беше пътувал до Ендуро и Ел Росарио; следобед беше закарал с колата главореза от Ендуро до затвора в Ел Росарио. Не бе го оковал с белезници, като държеше, така че да се вижда, пистолета в джоба на автомобилната врата, раздразнен от непоносимата горещина на сухия януарски следобед, от презрението, от смътната омраза, които нямаха нищо общо с убитата жена.

Дебелият мъж, грохнал на автомобилната седалка от дясната му страна, се потеше и вонеше. „Това е фосфорната миризма на застинала тревога, подобна на тази на страха, но все пак различна поради липсата на острота и агресивност. Има друг вид идеално престъпление, също така невъзможно. Жертва, която внушава само уважение и леко съжаление. Труп без петна от кръв или с добре разпределени петна, които едва-едва говорят за смърт и насилие. Главата на жената висеше от леглото и късата й втвърдена коса можеше да остави драскотини по пода, ако по него бе останало място за други следи. Дебела, не колкото него, заразена от дебелината на този клетник като от венерическа болест. Краката разтворени, прегънати, готови сякаш отново да заритат, с мръсни, скъсани чорапи, които тя би нарекла с цвят на шампанско, единият навит под коляното, смъкнат безформено на глезена; другият опънат до скъсване, стегнат от ластик, вързан на възелче. Без лице, то бе заличено от засъхналата кръв, която окръжаваше единствената красота, която може би някога е притежавала — сините й кротки очи, страшно отворени, за да погълнат живота на окаяната стая, на всекидневните следи на съществуването, на горещината, натрупала се от седмици и месеци по ламаринения покрив, на светлината, преодоляла съпротивата на парцалите, окачени на двата прозореца. Беше я убил в осем часа сутринта и въпреки всички признания, които направи и продължаваше да прави, нито той, нито някой друг щеше да разбере защо я е убил.“

Медина караше по неравното тясно сиво шосе, оживено във всички места, които преминаваше; рядко от огромни, тресящи се камиони, от клатушкащи се коли, от кабриолети с дребни коне, които препускаха в тръс. Автомобилът се отдалечаваше от свежестта на реката и напредваше между телени огради, сухи полета, далечни, мършави и неподвижни крави. Дебелият човек предоставяше с удоволствие тялото си на друсането и галеше с показалец влагата на мустаците си. От време на време въздишаше, предаваше накратко с учудването на младоженец тридесетгодишния си опит:

— Това е, друго няма.

Всеки половин час Медина си запалваше цигара и подаваше на него друга, заедно със запалката от колата. Стараеше се да не докосне пръстите му. Караше с една ръка, облегнат назад, вторачил тесните и гневни очи в трептящата ивица на пътя. Сред вълнообразното поле на Градин, там, където пътят се спуска и извива, човекът поиска разрешение да слезе.

— Бирата на момчетата — обясни той; малката му, едва забележима уста се опита да състави изречение, да оформи усмивка на извинение.

Седнал в колата, като опипваше с желание джоба на вратата, където бе сложил пистолета, Медина го видя да се отдалечава, клатушкайки се скован; с всяка крачка, с която приближаваше сянката си към сянката на дърветата, която все повече се издължаваше и синееше, той ставаше все по-широк и по-къс.

Когато привечер наближиха зловонието на табаханите, което окръжава Ел Росарио, дебелият човек се изкашля и каза:

— Това е, друго няма. Кажи-речи, десет години, без да си кажем лоша дума. Никога не ми е давала повод. А поводите си ги носех отвън или ги измислях. Може би ракията, Не, така си бях наумил. Реших, че е спала с Табарес, казах й, тя се усмихна, а на мене ми се стори, че прочетох в погледа й потвърждението.

— До гуша ми дойде — каза лениво Медина. — Това съм го чувал вече много пъти.

„Извършил е убийството в осем часа сутринта и е останал там, гледал я е, крачил е из стаята, опитвал се е да спре кръвта от гърлото с парцали, навити на пръчки. Разхождал се е сигурно пиян и гол, озвучавайки стаята с гласа на задника си, дебел до погнуса.“

Предаде убиеца; похвалиха Медина, че го е довел сам и без белезници, поканиха го да си пийне и да се нахрани, а за десерт, за награда, която не са искали да прахосат ненужно или да снижат цената й, като му я връчат предварително, позволиха му да ползува отпуската си от деня, който сам посочи.

— Благодаря — отговори Медина, сигурен, че проявяват благоволение. — Още от този миг. В Санта Мария нищо не се случва. Някоя кражба, някой кон ще прескочи чужда ограда, някое момче ще се удави в неделя, пиянство и скандали, но малко са пияниците, които убиват. Радвам се, защото казват, че сега имало много риба. Радвам се за Мартин, ще може петнайсетина дена да играе ролята на инспектор.

Измъкна се от ресторанта под предлог, че има да урежда някои работи в Санта Мария, а всъщност бе намислил да започне отпуската си веднага, с някоя жена, която би могъл да намери тук, в Ел Росарио. Влезе в два бара и във втория избра една слаба жена, която му се усмихваше от тезгяха; косата й беше червеникава и придаваше на усмивката й някаква прилика с усмивката на Тереса.

— Как си, приятелче… Наздраве! — поздрави го тя и изпи половината от чашката с ликьор.

Показа отново младежките си зъби и Медина огледа очертанията на полуотворената уста, цветните отблясъци на бакърената коса, която покриваше ушите й.

„Някаква почти неустановима прилика, която с всяка минута става все по-слаба. Прилика като тези, които изнамирам в маските, които тя си слага, гледайки ме в сънищата от отвъдната страна на смъртта.“

— Как се казваш?

— Маруха.

— Добре звучи — прие Медина. — Трябва да бъда в Санта Мария преди полунощ. Можеш да изпиеш още една чашка, можеш да маркираш цената й, без да я изпиваш.

Тя се усмихна бързо, насърчена разтърси глава и за секунда отново заприлича на Тереса; може би не на нея, може би само на едно душевно състояние на Тереса, на миговете, когато повдигаше брадичката си, на гласа, с който казваше: „Тъй като сме се хванали на хорото…“

— Ще изпия още една — промърмори жената и приближи към Медина лицето си над масата; нямаше вече възможност за разкаяние или изповед.

— Аз няма — каза Медина. — Маруха. — Сега жената с безразличното лице не беше нищо друго освен една руса и слаба проститутка, която бавно потапяше безсрамния си и усърден език в гъстата зелена течност. — Маруха. — Повика келнера, плати и се засмя, за да поиска прошка от призрака на Тереса. „Доколкото си спомням, цветът на Фридината коса е по-истински, в него има повече прилика. Но повече приличат поради разликата и косите на няколко жени, които ме чакат в «Касанова» тази вечер. Точно там.“

Все още гола, тя сложи двете банкноти в чантата, извади едно кръгло огледало и започна да се гримира. Сетне, докато оправяше бастите на блузата си, се усмихна.

— За почерпка — каза свенливо и пак се усмихна.