Майкъл Конъли
Деветте дракона (8)

7.

Ферас беше донесъл касата от „Форчън Ликърс“ на бюрото си и я бе свързал с кабел със своя лаптоп. Бош остави разпечатките на своето бюро и се озърна към партньора си.

— Какво става?

— Ходих в криминалния. Приключили са с касата. Няма други отпечатъци, освен от жертвата. Тъкмо влизам в паметта. Мога да ти кажа, че дневният приход до момента на убийството е под двеста кинта. Ли трудно е можел да плати двеста и шестнайсет долара, ако смяташ, че се е случило така.

— Е, и аз имам какво да ти казвам. Нещо друго от криминалистиката?

— Не много. Още обработват всички… а, резултатът от барутните натривки на вдовицата е негативен. Но предполагам, че всички го очаквахме.

Бош кимна. Тъй като госпожа Ли беше открила трупа на мъжа си, стандартната процедура изискваше да направят барутни натривки на дланите и ръцете й, за да проверят дали е стреляла с огнестрелно оръжие. Както се очакваше, резултатът беше негативен. Вече категорично можеха да я зачеркнат от списъка на потенциалните заподозрени, въпреки че и поначало не я бяха включили сериозно в него.

— Докъде стига паметта на това нещо? — попита Хари.

— Май че цяла година. Направих някои изчисления. Брутният приход на магазина е малко под три хиляди седмично. Като приспаднем режийните, стойността на стоките, застраховките и тем подобни, Ли трябва да е имал късмет, ако са му оставали петдесет бона годишно. С това не можеш да си изкарваш прехраната. В оня район сигурно е по-опасно да си собственик на магазин, отколкото патрулно ченге.

— Вчера синът му каза, че напоследък бизнесът западал.

— Като гледам сметките, не виждам кога изобщо е процъфтявал.

— Така е само според касовия апарат. Може да е изкарвал по нещо странично.

— Сигурно. После пък идва и рекетът. Ако е давал по двеста и нещо на седмица, това прави още десет бона разходи годишно.

Бош обясни на Ферас какво е научил от Чу и му каза, че се надява в ЗБАБ да идентифицират непознатия от записа. И двамата бяха съгласни, че следствието трябва да се насочи към мъжа от зърнестата разпечатка. Ковчежникът на триадата. Междувременно, все пак трябваше да открият и разпитат вероятния гангстер, влязъл в пререкание с Джон Ли в събота, ала несъответствията между данните от местопрестъплението и евентуално убийство в състояние на афект поставяха тази версия на втора линия.

Заеха се с показанията и попълването на другите документи, които придружаваха всяко разследване за убийство. Чу пристигна пръв в десет и направо отиде при бюрото на Бош.

— Йи-Лин още ли я няма? — вместо поздрав попита той.

— Коя е Йи-Лин?

— Йи-Лин Ли, майката.

Бош осъзна, че до този момент не бе чул цялото име на жената на жертвата. Това го ядоса, защото показваше колко малко знае за случая.

— Още не е дошла. Откри ли нещо?

— Прегледах каталозите и не видях нашия човек. Но продължаваме да го издирваме.

— Да, постоянно го повтаряш. В какво точно се изразява това „издирване“?

— ЗБАБ има мрежа от информатори в китайската общност. Дискретно ще разпитаме кой е този човек и какви връзки е имал господин Ли.

— Какви връзки е имал ли?! — възкликна Игнасио. — Ами че него са го изнудвали! Ето ви я връзката.

— Детектив Ферас — търпеливо отговори Чу, — вие възприемате типичната западняшка гледна точка. Както обясних на детектив Бош сутринта, господин Ли може цял живот да е бил свързан с триада. На родния му диалект това се нарича „чан ши“ — няма точен превод, но има общо със социалната мрежа на човек и връзката с триада може да се включи в нея.

Ферас само го зяпна.

— Както и да е — след дълго мълчание каза той, — според мен обаче това тук го наричаме бабини деветини. Ли е живял в Америка близо трийсет години. Не ми пука как му викат в Китай. Тук се казва изнудване.

Хари се възхити на категоричната позиция на младия му партньор. Тъкмо се канеше да се включи в препирнята, когато телефонът на бюрото му иззвъня и той го вдигна.

— Бош.

— Обажда се Роджърс от рецепцията. Имате двама посетители, фамилията и на двамата е Ли. Казват, че имали среща.

— Пратете ги горе.

— Веднага.

Хари затвори.

— Идват. Ето как искам да го разиграем. Чу, ти заведи възрастната госпожа в някоя стая за разпит, вземи показанията й и я накарай да ги подпише. След това искам да я разпиташ за рекета и мъжа от записа. Покажи й снимката му. И не я оставяй да се прави на две и половина. Няма начин да не знае нищо. С мъжа си трябва да са разговаряли за това.

— Ще се изненадаш, но съпрузите не разговарят непременно за такива неща — отвърна Чу.

— Ами тогава направи каквото можеш. Има вероятност тя да знае много, независимо дали са разговаряли за това с мъжа си. Ние с Ферас ще поемем сина. Искам да видя дали плаща за „закрила“ в магазина в Долината. Ако се окаже така, може там да заловим нашия човек.

Бош погледна към отсрещния край на помещението и видя госпожа Ли да влиза, но синът й не беше с нея. Придружаваше я млада жена. Той вдигна ръка и им махна, за да привлече вниманието им.

— Коя е оная жена, Чу?

Детективът от ЗБАБ се обърна към входа, но не отговори. Явно не знаеше. Когато двете се приближиха, Хари видя, че по-младата е около трийсет и пет годишна, привлекателна, скромна наглед азиатка с отметната зад ушите коса. Носеше дънки и бяла блузка. Вървеше половин крачка след госпожа Ли със сведени към пода очи. В първия момент Бош остана с впечатлението, че е прислужница на възрастната китайка, която в момента навярно изпълняваше ролята на шофьор. Но дежурният на портала беше казал, че фамилията и на двете е Ли.

Чу заговори госпожа Ли на китайски и преведе отговора й.

— Това е дъщерята на господин и госпожа Ли, Мия. Докарала майка си, защото Робърт Ли ще се забави.

Тази новина моментално ядоса Бош и той поклати глава.

— Страхотно. Защо не сме знаели, че имат и дъщеря?

— Вчера не задавахме правилните въпроси — отвърна Чу.

— Ти не си задал правилните въпроси. Питай Мия къде живее.

Младата жена се прокашля и погледна Бош.

— Живея с майка си и баща си. Или поне до вчера живеех с тях. Сега живея само с майка си.

Без да се замисля, Хари беше решил, че тя не знае английски, и това го накара да се почувства неловко. Както и от факта, че е разбрала сърдитата му реплика при нейната поява.

— Извинявайте. Просто в едно разследване не бива да пропускаме абсолютно нищо.

Той се обърна към двамата си колеги.

— Трябва да разпитаме Мия. Чу, продължавай по плана и вземи показанията на госпожа Ли. Аз ще разговарям с Мия, а ти, Игнасио, изчакай да пристигне Робърт.

Бош погледна Мия.

— Знаете ли колко ще се забави брат ви?

— Би трябвало вече да пътува насам. Каза, че ще тръгне от магазина в десет.

— От кой магазин?

— От неговия. В Долината.

— Добре, Мия, Вие елате с мен, а майка Ви ще иде с детектив Чу.

Тя каза на майка си нещо на китайски и четиримата се насочиха към стаите за разпит в дъното на помещението. Преди да ги поведе натам, Бош взе от бюрото си бележник и папката с разпечатките от записа. Ферас остана на работното си място.

— Хари, да започна ли със сина, когато пристигне? — попита той.

— Не. Повикай ме. Ще бъда във втора стая.

Бош заведе дъщерята на жертвата в малка стая без прозорци, с маса в средата. Седнаха един срещу друг и той се опита да си придаде любезно изражение. Не му се удаде лесно. Денят започваше с изненада, а Хари не обичаше изненадите, когато разследваше убийство.

— Да започваме, Мия. Аз съм детектив Бош. Определен съм за водещ следовател по убийството на баща Ви. Първо бих искал да Ви изкажа своите съболезнования.

— Благодаря Ви.

Тя седеше с вперен в масата поглед.

— Бихте ли ми казали цялото си име?

— Мия-Лин Ли.

Името й следваше западната традиция — първо собственото, после фамилното, но не беше изцяло западно като тези на баща й и брат й. Хари се зачуди дали причина за това е фактът, че от мъжете се очаква да се интегрират в западното общество, докато жените са изолирани от него.

— Кога сте родена?

— На четиринайсети февруари хиляда деветстотин и осемдесета.

— Денят на свети Валентин.

Той се усмихна. Не знаеше защо. Просто се опитваше да поведе разговор. После му хрумна, че няма представа дали в Китай изобщо отбелязват този ден. Продължи нататък и пресметна наум. Макар че още беше много привлекателна, Мия изглеждаше по-възрастна от годините си и бе съвсем малко по-голяма от брат си.

— С родителите си ли дойдохте в Америка? Кога?

— През осемдесет и втора.

— Били сте едва двегодишна.

— Да.

— Тогава ли баща Ви отвори магазина?

— Той не го е отварял. Купил го от един човек и го преименувал на „Форчън Ликърс“. Преди това се казвал другояче.

— Добре. С Робърт имате ли други братя и сестри?

— Не, само двамата сме.

— Казахте, че живеете с родителите си. Откога?

Тя го погледна за миг и отново сведе очи.

— През целия си живот. Освен за две години, когато бях по-млада.

— Била ли сте омъжена?

— Не. Какво общо има това с убийството на баща ми? Не трябва ли да търсите убиеца?

— Съжалявам, Мия. Просто трябва да получа някои основни данни и после, да, ще се заема с издирването на убиеца. Разговаряла ли сте с брат си? Той каза ли Ви, че познавам баща ви?

— Каза, че сте се срещали веднъж. Даже не сте се запознали. Това не означава, че сте го познавали.

Бош кимна.

— Имате право. Преувеличих малко. Не го познавах, но заради положението, в което се намирахме тогава, го чувствах като познат. Искам да разкрия убиеца му, Мия. И ще го направя. Просто имам нужда Вие и семейството Ви да ми помагате, доколкото можете.

— Разбирам.

— Не скривайте нищо, защото не се знае какво може да ни е от помощ.

— Няма.

— Добре. С какво се издържате?

— Грижа се за родителите си.

— Вкъщи ли имате предвид? Стоите си вкъщи и се грижите за родителите си?

Този път жената го погледна в очите. Зениците й бяха толкова тъмни, че той не можеше да прочете и нищо в тях.

— Да.

Бош разбра, че навярно е нарушил някакъв обичай или културна норма, за които не знае нищо. Мия явно усети колебанието му.

— В моето семейство дъщерята по традиция се грижи за родителите си.

— Следвали ли сте?

— Да, две години в университета. Но после се прибрах. Готвя, чистя и поддържам къщата. Грижа се и за брат си, въпреки че той иска да се изнесе в самостоятелен дом.

— Но до вчера всички сте живеели заедно.

— Да.

— Кога за последен път видяхте баща си жив?

— Когато излезе за работа вчера сутринта. Тръгва към девет и половина. Приготвих му закуската.

— И майка Ви ли излезе по същото време?

— Да, винаги отиват заедно в магазина.

— И после майка Ви се е върнала вкъщи следобед.

— Да, аз готвя обяда и тя идва да го вземе. Всеки ден.

— В колко часа се прибра тя?

— В три. Както винаги.

Бош знаеше, че семейството живее в Ларчмънт, квартал в Уилшър — поне на половин час с кола от магазина. Прекият път минаваше само по обикновени улици.

— Вчера кога взе обяда и се върна в магазина?

— Остана около половин час, после тръгна.

Хари кимна. Показанията й съответстваха на версията на майката, на времето и всичко останало, което знаеха.

— Мия, баща Ви говорил ли е за някого в магазина, от когото се е страхувал? Например клиент или някой друг?

— Не, баща ми беше много затворен. Вкъщи не говореше за работа.

— Харесваше ли му животът в Лос Анджелис?

— Не, съмнявам се.

— Защо?

— Искаше да се завърне в Китай, но не можеше.

— Защо не можеше?

— Когато заминеш, не можеш да се върнеш. Те са заминали, защото е щял да се роди Робърт.

— Искате да кажете, че семейството Ви е заминало преди Робърт, така ли?

— В нашата провинция имате право само на едно дете. Аз вече съм била родена и майка ми не искала да ме даде в сиропиталище. Баща ми искал син и когато майка ми забременяла, сме емигрирали в Америка.

Бош не познаваше в подробности китайската политика за ограничаване на раждаемостта, но му беше известно, че един от резултатите й е нарасналото значение на раждането на момчета. Новородените момиченца често бяха оставяни в сиропиталища или още по-лошо. Вместо да изостави Мия, семейство Ли бе емигрирало в САЩ.

— Значи баща Ви всъщност е искал да остане със семейството си в Китай, така ли?

— Да.

Детективът реши, че е събрал достатъчно информация в това отношение. Той разтвори папката, извади разпечатката от записа на охранителната камера и я постави пред китайката.

— Кой е този човек, Мия?

Тя се вгледа в зърнестото изображение с присвити очи.

— Не го познавам. Той ли е убил баща ми?

— Не знам. Сигурна ли сте, че не го познавате?

— Сигурна съм. Кой е?

— Още не знаем. Но ще го открием. Баща Ви някога споменавал ли е за триадите?

— За триадите ли?

— Че трябва да им плаща?

Въпросът като че ли силно я притесни.

— Нямам представа. Не сме говорили за това.

— Знаете китайски, нали?

— Да.

— Чували ли сте родителите Ви някога да приказват за нещо подобно?

— Не, не съм. Нямам представа за какво се отнася.

— Добре, Мия, мисля, че можем да приключваме.

— Може ли да отведа майка си вкъщи?

— Веднага щом свърши разговора с детектив Чу.

— Според Вас какво ще се случи сега с магазина? Майка Ви и брат Ви ли ще го управляват?

Мия поклати глава.

— Мисля, че ще го закрият. Майка ми ще работи в магазина на брат ми.

— Ами Вие, Мия? Нещо ще се промени ли в живота Ви?

Жената се замисли задълго, сякаш преди да я попита Бош, не се бе сещала за това.

— Не знам — отвърна тя накрая. — Сигурно.