Майкъл Конъли
Деветте дракона (23)

22.

Бош изчака да мръкне, за да влезе в жилището на По-Чин Чан. Общият вестибюл на малката къща водеше към още един апартамент и това му осигури прикритие, докато отключваше резето и после ключалката на бравата с шперцовете си. Не изпитваше нито угризения, нито колебания относно границата, която престъпваше. Обискът на колата и куфара и проверката на телефона не бяха дали резултати. Започваше да го обзема отчаяние. Вече не търсеше доказателства, за да повдигне обвинение срещу Чан. Трябваше му нещо, което да му помогне да намери дъщеря си. Нямаше я над дванайсет часа и макар проникването с взлом да застрашаваше препитанието и кариерата му, то му се струваше минимален риск в сравнение с онова, пред което щеше да се изправи в душата си, ако не спасеше Мади.

Щом и последният щифт изщрака на място, той отвори вратата и бързо влезе в апартамента, като я затвори и заключи след себе си. Вече знаеше, че Чан си е събрал багажа и няма намерение да се връща. Детективът обаче се съмняваше, че китаецът е успял да побере всичко в онзи куфар. Трябваше да е оставил нещо. Вещи с по-малка стойност за него, ала може би важни за Бош. Преди да тръгне за летището, Чан трябва да беше разпечатал бордовата си карта. Тъй като го бяха наблюдавали, Хари знаеше, че заподозреният не се е отбивал никъде по пътя. В жилището му трябваше да има компютър и принтер.

Той почака трийсетина секунди, докато очите му привикнат към мрака, и когато вече виждаше сравнително добре, влезе в дневната. По пътя се блъсна в някакъв стол и едва не събори един лампион, преди да открие ключа за осветлението. После бързо отиде при предния прозорец и дръпна разтворените завеси.

Извърна се от прозореца и огледа стаята — малка дневна, комбинирана с трапезария и кухня отзад, свързани помежду си с шубер. Вдясно имаше стълбище, водещо към мецанин със спалня. Като че ли не бяха оставени никакви лични вещи. Нито компютър и принтер. Само мебели. Бързо претърси стаята и премина в кухнята. Там го очакваше подобна картина. Шкафовете бяха празни, не забеляза дори кутия с мюсли. В кошчето за смет под мивката беше поставен нов найлонов чувал.

Върна се пак в дневната и се насочи към стълбището. В долния му край имаше електрически ключ с реостат за лампата на тавана на мецанина. Бош я включи на слаба светлина, отиде при лампиона и го угаси.

Оскъдната мебелировка на мецанина се състоеше от легло персон и половина и скрин. Нямаше бюро и компютър. Хари бързо отиде при скрина и провери всички чекмеджета. Бяха празни. Кошчето и аптечката в банята също. Повдигна капака на тоалетното казанче, ала и там не откри нищо.

Очевидно бяха почистили основно апартамента, най-вероятно след заминаването на Чан, когато вече не го бяха наблюдавали. Бош си спомни за повикването от „Цин Мотърс“, отбелязано в телефона на заподозрения. Чан може би беше съобщил на Винсънт Цин, че теренът е свободен.

Разочарован и обзет от усещането, че майсторски са го изиграли, Хари реши да потърси контейнера за смет на жилищния комплекс и да се опита да намери изнесените от апартамента чували. Може да бяха допуснали грешка, оставайки там боклука на Чан. Дори само една бележка или надраскан телефонен номер можеха да са му от полза.

Тъкмо беше стигнал до третото стъпало, когато чу ключалката на входната врата да изщраква. Светкавично се обърна, качи се обратно на мецанина и се скри зад една от носещите колони.

Долу някой включи осветлението и в жилището зазвънтяха китайски гласове. Прилепил гръб към колоната, Бош преброи двама мъже и една жена. Гласът на единия от мъжете доминираше в разговора — когато изобщо се обаждаха, другите двама явно му задаваха въпроси.

Детективът се наклони към ръба на колоната, рискува да хвърли поглед надолу и видя, че „доминиращият“ сочи мебелите. После китаецът отвори вратата на килера под стълбището и махна с ръка. Явно показваше апартамента на двойката. Вече го даваха под наем.

Това означаваше, че рано или късно тримата ще се качат на мецанина. Хари се озърна към леглото — гол матрак върху мека подматрачна конструкция, поставена върху рамка на трийсетина сантиметра над земята, и реши, че това е единственото място, където може да се скрие, без да го намерят. Бързо легна на пода и се вмъкна по гръб под леглото. Гърдите му опираха в долната страна на рамката. Той се примъкна към средата и зачака, следейки огледа на жилището по движението на гласовете.

Накрая групата се заизкачва по стълбището. Детективът затаи дъх, докато двойката обикаляше помещението от двете страни на леглото. Опасяваше се, че някой ще седне на матрака, ала това не се случи.

Изведнъж усети вибрации в джоба си и се сети, че не е изключил звука на джиесема си. За щастие мъжът, който показваше апартамента, продължаваше рекламната си тирада, навярно хвалейки достойнствата на жилището, и гласът му заглуши тихата вибрация. Бош мигновено пъхна ръка в джоба си и измъкна джиесема, за да провери дали не звънят от телефона на дъщеря му. Щеше да му се наложи да отговори на такова обаждане, независимо от извънредните обстоятелства.

Той вдигна устройството към матрака, за да види дисплея. Обаждаше се Барбара Старки от лабораторията за обработка на дигитални изображения и Хари натисна клавиша за отказ на повикването. Щеше да й позвъни по-късно.

Отварянето на телефона обаче активира екрана, който освети долната страна на матрака. Зад една от дървените летви на скарата беше пъхнат пистолет.

Сърцето на Бош се разтуптя по-силно, но реши да не пипа оръжието, докато отново не остане сам в апартамента. Той затвори джиесема и зачака. Скоро чу, че посетителите слизат по стълбището. Те явно направиха още един бърз оглед на долния етаж и си тръгнаха.

Когато се разчу изщракването на резето, детективът най-после се измъкна изпод леглото. Изчака няколко секунди, за да се увери, че бъдещите наематели няма да се върнат, и включи осветлението. Върна се при леглото, вдигна матрака и го опря на задната стена на мецанина. После вдигна и подматрачната конструкция и погледна пистолета, пъхнат между нея и дървената скара.

Не го виждаше ясно, затова пак извади джиесема си, отвори го и го доближи към оръжието, за да го използва като фенерче.

— По дяволите — високо изруга детективът.

Търсеше „Глок“, пистолет с правоъгълно напречно сечение на ударника. Скритото под леглото на Чан оръжие беше „Смит & Уесън“.

Тук нямаше нищо, което да му е от полза. За пореден път се връщаше на изходна позиция. И сякаш за да подчертае това, часовникът му изпиука. Той изключи алармата. Беше я настроил по-рано, за да не пропусне полета си. Вече трябваше да тръгва за летището.

Бош върна леглото на мястото му, угаси осветлението на мецанина и тихо се измъкна от апартамента. Първо щеше да се отбие през дома си, за да си вземе паспорта и да заключи пистолета си. Нямаше да му позволят да влезе въоръжен в чужда държава без съответното разрешение — а процедурата щеше да отнеме дни, ако не и седмици. Не възнамеряваше да носи дрехи, защото се съмняваше, че в Хонконг ще му остане време да се преоблича. Операцията му щеше да започне в момента, в който слезеше от самолета.

От Монтерей Парк потегли на запад по „Десето шосе“. После щеше да продължи по „Сто и първо“ през Холивуд. По пътя обмисляше как да насочи полицията към пистолета, скрит в бившия апартамент на Чан, ала засега нямаше основание за обиск. И все пак оръжието трябваше да бъде намерено и анализирано. Въпреки че нямаше отношение към убийството на Джон Ли, заподозреният надали го бе използвал за добри дела и филантропия. То беше свързано с престъпната дейност на триадите и най-вероятно щеше да доведе до нещо.

Когато се качи на „Сто и първо шосе“ и продължи на север покрай центъра, Бош си спомни за обаждането на Барбара Старки. Провери гласовата си поща и след като чу лаборантката да му казва да й позвъни при първа възможност, натисна клавиша за ответно повикване.

— Барбара, обажда се Хари.

— Да, Хари, надявах се да се свържа с теб, преди да си тръгна за вкъщи.

— Трябвало е да си тръгнеш още преди около три часа.

— Ами да, обаче нали ти обещах да свърша тая работа.

— Благодаря ти, Барбара. Това означава много за мене. Какво откри?

— Няколко неща. На първо място, направих малко по-контрастна разпечатка, ако решиш да я вземеш.

Обзе го разочарование. Старки явно не беше постигнала много повече и просто искаше да му съобщи, че разполага с по-ясна снимка на изгледа през прозореца на стаята, в която държаха дъщеря му. Понякога, бе забелязал Бош, когато някой ти правеше услуга, искаше да го подчертае. Той обаче щеше да се задоволи с първата разпечатка. Отбиването от шосето щеше да му отнеме твърде много време. Трябваше да бърза за самолета.

— Нещо друго? Вече ще тръгвам за летището.

— Да, натъкнах се на още няколко визуални и звукови особености, които може да са ти от полза — отвърна лаборантката.

Това привлече цялото внимание на Бош.

— Да?

— Ами, едната според мен е влак или метро. Втората е откъс от разговор, но не на китайски. И последната ми прилича на безшумен хеликоптер.

— Как така „безшумен“?

— Буквално. В прозореца се отразява прелитащ хеликоптер, само че няма свързани с него звуци.

Бош не отговори веднага. Знаеше за какво говори Старки: за вертолетите „Уиспър Джет“, с каквито летяха богаташите над и около Хонконг. Беше ги виждал. Тези машини не бяха нещо необичайно, ала съвсем малко сгради във всеки квартал имаха право да поддържат хеликоптерни площадки на покривите си. Една от причините бившата му жена да избере небостъргача в Хепи Вали, в който живееше, беше тъкмо площадката на покрива. Така стигаше до казиното в Макао за двайсет минути, вместо за два часа, ако трябваше да отиде до фериботните кейове, да пресече пристанището с кораб и да вземе такси или да продължи пеш от кея до казиното.

— Идвам след пет минути, Барбара — отвърна детективът.

Той излезе на „Лос Анджелис Стрийт“ и се насочи към Паркър Сентър. Поради късния час имаше голям избор от места в гаража зад старата сграда на полицията. Бош паркира, бързо пресече улицата и влезе през задния вход. Асансьорът пътува нагоре сякаш цяла вечност, но когато Хари най-после стигна до почти опустялата лаборатория по криминалистика, от затварянето на телефона всъщност бяха изтекли седем минути.

— Закъсня — отбеляза Старки.

— Извинявай, благодаря ти, че ме изчака.

— Само те дразня. Знам, че бързаш, затова дай направо да погледнем тия неща.

Тя посочи един от компютърните екрани, на който се виждаше замразен кадър на прозореца от видеоклипа. Същият, който беше разпечатал Бош. Лаборантката постави ръка върху пулта си.

— Добре, наблюдавай горната част на отражението в стъклото. Предишния път нито го видяхме, нито го чухме.

Старки завъртя едно от копчетата и съвсем бавно върна записа назад. В мътното отражение Бош видя нещо, което по-рано не бе забелязал. Точно когато обективът започваше да се насочва обратно към дъщеря му, в горния край на стъклото като призрак премина хеликоптер — малка черна машина с нечетлив надпис отстрани.

— А сега го виж в реално време.

Тя върна записа до момента, в който Мади риташе към камерата, и натисна един бутон. Обективът подскочи към прозореца за миг и после се завъртя обратно към момичето. Хари зърна стъклото, но не и отражението на града, камо ли прелитащия хеликоптер.

Неочакваната находка изпълни Бош с възбуда.

— Въпросът е, че за да се отрази в прозореца, Хари, тоя хеликоптер трябва да лети доста ниско.

— Значи или току-що е излетял, или каца.

— Според мен всъщност излита. Като че ли леко се издига, прекосявайки отражението. Незабележимо е с просто око, обаче аз го измерих. Като се има предвид, че отражението показва отдясно наляво онова, което се случва отляво надясно, вертолетът трябва да е излетял от отсрещната страна на улицата.

Бош кимна.

— А когато потърсих звука…

Тя се обърна към другия екран, на който имаше аудиограма, показваща различните изолирани аудиопотоци от клипа.

— … и изчистих другите шумове, доколкото можех, получих ей това.

Старки пусна един от аудиопотоците с почти хоризонтална графика и детективът чу само далечен шум на улично движение, насечен на отделни вълни.

— Това е въздушната струя от ротора — поясни лаборантката. — Самият хеликоптер не се чува, но накъсва фоновия шум. Нещо подобно на стелт.

Хари отново кимна. Беше пристъпил напред. Сега вече знаеше, че държат дъщеря му в сграда до една от малкото хеликоптерни площадки в Коулун.

— Тези подробности ще ти бъдат ли от полза? — попита Барбара.

— Определено.

— Добре. Освен тях имам ето това.

Тя пусна друг аудиопоток с глухо свистене, което напомни на Бош за прииждаща вода. Звукът постепенно се усилваше и накрая утихваше.

— Какво е това? Вода ли?

Старки поклати глава.

— Това е при максимално усилване. Трябваше доста да поработя върху него. Въздух. Излизащ въздух. Предполагам, че става дума за вход на метростанция или шахта, през която излиза изместеният въздух при пристигането на мотрисата. Модерните мотриси са сравнително безшумни. Но когато минават през тунела, изместват много въздух.

— Ясно.

— Помещението е нависоко, може би на дванайсетия-тринайсетия етаж, ако се съди по отражението. Затова и е трудно да локализирам източника. Може да е в подножието на тая сграда или на една пряка оттам. Не мога да определя със сигурност.

— Въпреки това е важно.

— А ето и последното.

Тя пусна първата част на клипа, през която обективът беше насочен към дъщерята на Бош. После усили звука и изолира другите шумове. Хари чу приглушени думи.

— Какво беше това?

— Според мен е извън стаята. Не успях да го изчистя повече. Стените го заглушават и не ми звучи на китайски. Обаче важното е друго.

— Какво?

— Чуй го пак до края.

Старки го пусна отново. Докато слушаше, Бош гледаше уплашените очи на дъщеря си. Мъжкият глас се чуваше прекалено слабо, за да се разбира нещо, после рязко млъкваше, сякаш по средата на изречението.

— Като че ли някой го прекъсва.

— Или може би е в асансьор, чиято врата се е затворила.

Детективът кимна. Асансьорът му се струваше по-правдоподобно обяснение, защото преди внезапно да утихне, гласът звучеше равномерно.

Старки посочи екрана.

— Когато намериш сградата, търси стаята близо до асансьора.

Бош продължи да се взира в очите на дъщеря си още няколко секунди.

— Благодаря ти, Барбара.

Той мина зад нея и я стисна за раменете.

— За тебе винаги, Хари.

— Трябва да вървя.

— Каза, че отиваш на летището. За Хонконг ли заминаваш?

— Да.

— Успех, Хари. Иди и открий дъщеря си.

— Точно това възнамерявам да направя.

Бош бързо се върна в колата си и излезе на шосето. Пиковият час отминаваше и той успя безпрепятствено да пресече Холивуд и да продължи към прохода Кауенга и дома си. Мислите му се насочиха към Хонконг. Лос Анджелис скоро щеше да остане зад гърба му. Всичко щеше да се върти само около Хонконг. Щеше да открие дъщеря си и да я спаси. Или щеше да умре, опитвайки се да го направи.

През целия си живот Хари Бош беше вярвал, че има мисия. И за да я изпълни, трябваше да е неуязвим. Трябваше да направи неуязвими и себе си, и живота си, за да не може никой да му попречи. Всичко това се бе променило в деня, в който видя дъщеря си, за чието съществуване не подозираше. В този момент беше разбрал, че едновременно е спасен и изгубен. Завинаги щеше да остане свързан със света по начин, познат само на бащите. Но също щеше да бъде изгубен, защото знаеше, че някой ден ще я открият тъмните сили, срещу които се бореше. Нищо, че ги разделяше цял океан. Знаеше, че някой ден ще се стигне дотам — мракът щеше да я намери и да я използва, за да го спре.

И този ден беше настъпил.