Майкъл Конъли
Деветте дракона (31)

30.

Бош излезе по уличката на „Нейтън Роуд“ и веднага видя тълпата зяпачи, събрали се да наблюдават действията на полицията след повикването от Чункин Маншънс. Пристигащите полицейски и пожарникарски коли спираха отпред и задръстваха уличното движение. Засега не бяха поставили заграждения, тъй като полицаите навярно още не бяха стигнали на петнайсетия етаж и не знаеха какво се е случило. Хари успя да тръгне след група парамедици с носилка и да влезе и сградата.

Суматохата беше привлякла много от продавачите и клиентите и те се трупаха около нишата с асансьорите. Някой крещеше заповеди на навалицата, ала хората не реагираха. Детективът се запровира сред тях и се насочи към задната пътека с хотелските гишета. Всеобщият смут работеше в негова полза. На пътеката нямаше абсолютно никого.

Когато стигна до гишето, на което бе наел двете стаи, видя, че от тавана наполовина е спуснат капак, който показваше, че е затворено. Служителят обаче беше там и обърнат с гръб към Бош, прибираше някакви документи в чанта. Явно се готвеше да си тръгва.

Без да спира, Бош прескочи гишето, пъхна се под капака, хвърли се върху китаеца и го повали на пода. После се метна отгоре му и два пъти заби юмрук в лицето му. Главата на служителя лежеше върху бетонния под и пое цялата сила на ударите.

— Недей, моля! — успя да изстене той.

Хари за кратко се озърна назад, за да се увери, че наоколо още е чисто. След това измъкна пистолета иззад кръста си и опря дулото в тлъстините под брадичката на мъжа.

— Заради тебе я убиха, изрод такъв! Ей сега ще убия и теб!

— Недей, моля! Моля, господине!

— Ти си им казал, нали? Казал си им, че имам пари.

— Не съм.

— Я не ме лъжи, че ще те убия веднага. Казал си им!

Онзи повдигна глава от пода.

— Добре, само ме изслушва, моля. Казах никой да не пострада. Разбираш? Казах никой да не…

Бош повдигна пистолета и тежко го стовари върху носа му. Главата на китаеца изкънтя върху бетона. Хари заби дулото в шията му.

— Не ми пука какво си казал. Те я убиха, скапаняко! Ясно ли ти е?

Мъжът беше зашеметен и от лицето му течеше кръв. Очите му премигваха, докато идваше на себе си и отново изпадаше в несвяст. Бош го плесна по бузата с дясната си ръка.

— Недей да губиш съзнание. Искам да видиш какво те очаква.

— Моля, недей… Много съжалявам, господине. Моля, недей…

Добре, ето какво ще направиш. Ако искаш да останеш жив, ще ми кажеш кой е наел стая хиляда петстотин и четиринайсет в петък. Хиляда петстотин и четиринайсет. Казвай веднага!

— Добре, казвам на тебе. Показвам на тебе.

— Хубаво, покажи ми.

Бош повдигна тежестта си от него. От устата и носа на мъжа течеше кръв. Кръв имаше и по кокалчетата на пръстите на лявата ръка на Хари. Той бързо се пресегна и спусна капака на гишето до долу.

— Покажи ми! Веднага!

— Тука е.

Китаецът посочи чантата си и бръкна вътре. Бош вдигна пистолета и го насочи към главата му.

— Бавно!

Мъжът извади наръч регистрационни формуляри. Детективът видя своя най-отгоре. Той протегна ръка, издърпа формуляра от пръстите му и го натъпка в джоба на сакото си, като нито за миг не изпускаше служителя от прицел.

— Петък, стая хиляда петстотин и четиринайсет. Намери я.

Китаецът остави купчината на задния плот и започна да тършува в нея. Бош знаеше, че губи време. Полицията всеки момент щеше да стигне до хотелските гишета и да ги открие. От престрелката на петнайсетия етаж бяха изтекли най-малко петнайсет минути. Той видя една лавица под предния плот и остави пистолета върху нея. Ако ченгетата го спипаха въоръжен, щеше да иде в затвора.

Докато го оставяше на лавицата, Хари си помисли, че е зарязал бившата си жена и майка на дъщери му мъртва на петнайсетия етаж, и остра болка прониза гърдите му. Той затвори очи за миг в опит да пропъди спомена от главата си.

— Ето го.

Бош отвори клепачи. Мъжът се обръщаше към него. Разнесе се отчетливо металическо изщракване. Дясната ръка на китаеца се завъртя напред и Хари разбра, че онзи държи нож още преди да го е видял. Взимайки мигновено решение, той предпочете да блокира, вместо да парира атаката, тръгна напред към противника си, вдигна лявата си ръка, за да блокира ножа, и изстреля десния си юмрук към гърлото му.

Ножът проряза ръкава на сакото му и Бош усети, че острието се забива от вътрешната страна на ръката му. Размина се обаче само с тази рана. От удара в гърлото китаецът отхвърча назад и се строполи върху прекатуреното столче. Детективът отново се хвърли върху него, хвана го за ръката, в която стискаше ножа, и неколкократно я блъсна в пода, докато оръдието издрънча върху бетона.

Бош се надигна, като продължаваше да притиска противника си към пода с ръка, опряна в гърлото му. Усещаше, че по предмишницата му се стича кръв от раната. Пак си помисли за Елинор, която лежеше мъртва на петнайсетия етаж. Бяха й отнели живота, без да може да каже и дума. Без отново да види дъщеря си.

Той замахна с левия си юмрук и жестоко го заби в ребрата на китаеца. После още веднъж и още веднъж, удряйки го по тялото и лицето, докато се увери, че повечето му ребра и челюстта му са строшени и е изпаднал в безсъзнание.

Задъхан, Бош вдигна автоматичния нож, затвори го и го пусна в джоба си. След това се надигна от неподвижното тяло на мъжа и събра разпилените регистрационни формуляри. Изправи се, прибра ги в чантата на служителя и я затвори. Когато се наведе да надзърне през капака на гишето, установи, че на пътеката все още няма никого, макар че откъм асансьорите се чуваше глас, усилен от мегафон. Знаеше, че полицията непременно ще отцепи сградата.

Хари повдигна капака около половин метър, взе пистолета от лавицата и го пъхна зад кръста си. После прескочи гишето и се измъкна навън с чантата. След като се увери, че не е оставил кръв по плота, той отново спусна капака и се отдалечи.

Докато крачеше, детективът вдигна ръка, за да разгледа раната през прореза в ръкава на сакото си. Изглеждаше повърхностна, но кървеше. Бош издърпа ръкава нагоре, за да я стегне и да попие кръвта, и огледа пода наоколо, за да провери дали не оставя кървава диря.

Полицията извеждаше всички от района на асансьорите в опасан с кордон участък на улицата, където щяха да ги задържат и разпитат дали не са чули или видели нещо. Хари знаеше, че няма да издържи тази процедура. Той направи обратен завой и се насочи по една от пътеките към отсрещната страна на сградата. Когато стигна до пресечка с друга пътека, вляво зърна двама мъже, забързани в посока, отдалечаваща ги от полицията.

Бош ги последва, разбирайки, че не само той не иска ченгетата да го разпитват.

Двамата изчезнаха в тесен коридор между две от вече затворените сергии. Детективът тръгна подире им.

Коридорът водеше до стълбището за мазето, пълно с редици от складови клетки за продавачите, които разполагаха с много оскъдна търговска площ на горния етаж. Хари продължи по пътеката след мъжете, после зави надясно. Видя ги да се насочват към врата, над която светеше червен китайски йероглиф. Това трябваше да е изходът. Двамата отвориха вратата и в същия миг прозвуча алармен сигнал. Те излязоха и затръшнаха вратата след себе си.

Бош се затича натам и изскочи на същата пешеходна уличка от по-рано. Бързо стигна до „Нейтън Роуд“ и се заоглежда за мерцедеса на Сун.

На около половин пряка от него премигнаха фарове и той видя колата да чака нататък от хаотично паркиралите полицейски автомобили пред входа на Чункин Маншънс. Сун потегли от тротоара и се приближи към него. Хари понечи да седне отзад, но после се сети, че Елинор вече не е с тях и се вмъкна на предната седалка.

— Забави се — отбеляза бодигардът.

— Да, давай да се махаме от тук.

Сун погледна надолу към чантата и кървящите кокалчетата на ръката, която стискаше дръжката й. Без да каже нищо, той увеличи скоростта и се отдалечи от небостъргача. Хари се обърна на мястото си и се озърна назад. Очите му се плъзнаха нагоре по сградата към етажа, на който бяха оставили Елинор. Вътрешно винаги си беше мислил, че двамата ще остареят заедно. Нищо че бяха разведени. Нищо че имаха други любовници. Контактите помежду им бяха непостоянни, ала и това нямаше значение. Вярваше, че разделите са временни и все някога ще бъдат заедно. Естествено, Маделин ги свързваше завинаги, но той беше убеден, че връзката им ще прерасне в нещо повече.

Сега всичко това вече го нямаше и то заради взетите от него решения. Нямаше особено значение дали е заради разследването или заради грешката да размаха публично парите си. Всички пътища водеха към него и той не знаеше как ще го преживее.

Бош се наведе напред и скри лицето си в шепи.

— Съжалявам, Сун И… И аз я обичах.

Китаецът дълго мълча. Когато най-после отговори, думите му извадиха Хари от бездната.

— Сега трябва да намерим дъщеря ти. Заради Елинор.

Бош се изправи и кимна. После пак се наведе и вдигна чантата в скута си.

— Отбий, когато можеш. Трябва да хвърлиш един поглед на тия неща.

Бодигардът направи няколко завоя и се отдалечи доста от Чункин Маншънс, преди да спре до тротоара. Намираха се срещу паянтов базар, гъмжащ от западняци.

— Къде сме? — попита Хари.

— На пазара за нефрит. Много известен сред чужденците. Тук няма да те забележат.

Бош кимна. Той отвори чантата и подаде на спътника си купчината регистрационни формуляри. Бяха най-малко петдесет, повечето попълнени на китайски и съответно непонятни за детектива.

— Какво търся? — погледна го Сун.

— Дата и номер на стая. Петък беше единайсети. Стаята е хиляда петстотин и четиринайсета. Трябва да е в тая купчина.

Китаецът се зае да прелиства формулярите. Отначало Бош го наблюдаваше, но после погледна през прозореца към пазара за нефрит. През входовете се виждаха безброй редици от сергии, на които старци и старици продаваха стоката си под импровизирани навеси от шперплат и брезент. Постоянно прииждаха и си отиваха клиенти.

Спомни си за нефритените маймунки в стаята ми дъщеря му. Мади беше идвала там. Зачуди се дали е дошла толкова далече от дома си сама или с приятели, може би с Хъ и Куик.

Пред един от входовете старица продаваше димящи пръчици и в кофата до нея гореше огън. На сгъваема масичка лежаха предмети от папие-маше, предназначени за горене. Бош видя редица от тигри и се запита защо му е на един умрял прародител тигър.

— Ето — откъсна го от мислите му Сун.

И му подаде един от формулярите.

— Какво пише?

— Туен Мън. Отиваме там.

— Къде е това?

— В Новите територии. Този човек живее там.

— Как се казва?

— Пън Чинцай.

Чинцай, помисли си Бош. Спокойно можеше да е американизирал името си и да се представя пред момичетата в мола като Куик. Пън Чинцай може да беше по-големият брат на Хъ, момчето, с което в петък си беше тръгнала от мола Маделин.

— Във формуляра пише ли възрастта му или датата му на раждане?

— Не, няма възраст.

Самият Бош не беше попълнил рождената си дата, когато наемаше стаите, и служителят бе записал само номера на паспорта му, без повече лични данни.

— Има ли точен адрес?

— Да.

— Ще го намериш ли?

— Да, познавам това място.

— Добре, да вървим. Колко ще ни отнеме?

— Много време с колата. Първо пътуваме на север, после на запад. Повече от час. С влака е по-бързо.

Времето беше от първостепенно значение, ала Хари знаеше, че колата им осигурява независимост.

— Не — реши той, — когато я открием, колата ще ни трябва.

Сун кимна и потегли. Бош си съблече сакото и нави ръкава на ризата си, за да огледа по-внимателно раната на ръката си. Кръвта по петсантиметровия разрез от вътрешната страна на предмишницата му започваше да се съсирва.

Китаецът хвърли бърз поглед към раната и отново насочи вниманието си към пътя.

— Кой те рани?

— Служителят на гишето.

Сун кимна.

— Той ни е издал, Сун И. Видял е парите ми и ни и издал. Беше адски глупаво от моя страна.

— Беше грешка.

Определено бе смекчил гневното си обвинение на стълбището. Ала Бош не можеше да смекчи собствената си оценка за случая. Заради него бяха убили Елинор.

— Да, обаче не аз платих за нея — промълви той.

Хари извади автоматичния нож от джоба на сакото си и се пресегна към задната седалка за одеялото, от което отряза дълга ивица. Уви я около ръката си и пъхна края под превръзката. Не трябваше да е прекалено стегната, а само да не позволява кръвта да се стича надолу.

После смъкна ръкава си, чиято долна половина беше подгизнала от кръв, и отново си облече сакото. Благодарение на черния му цвят кървавите петна почти не се забелязваха.

Колкото по на север навлизаха в Коулун, толкова по-западнали и претъпкани с народ ставаха улиците. Като във всеки голям град, помисли си Бош. Колкото повече се отдалечаваш от парите, толкова по-безнадеждна става гледката.

— Разкажи ми за Туен Мън — помоли той.

— Много хора. Само китайци. Много опасно.

— Заради триадите ли?

— Да. Не е добро място за твоята дъщеря.

Хари беше напълно съгласен с него. Ала виждаше и нещо положително в ситуацията. Човек трудно можеше да скрие бяло момиче, без да го забележат. Ако държаха Маделин в Туен Мън, щеше да я намери. Двамата щяха да я намерят.