Майкъл Конъли
Деветте дракона (45)

44.

Хенри Лау имаше просторен апартамент със задна веранда, издигаща се на три метра над крайбрежната алея. Оттам се разкриваше изглед към Тихия океан в най-широката част от плажа на Венис. Той покани Бош и Чу да влязат и им предложи да седнат в дневната. Чу седна, но Хари остана прав, обърнат с гръб към гледката, за да не се разсейва по време на разпита. Не усещаше обичайното си инстинктивно предчувствие. Лау приемаше появата им като нещо естествено. Бош не го бе очаквал.

Лау носеше дънки, маратонки и блуза с дълги ръкави, щампован образ на дългокос мъж с тъмни очила и надпис „Стилът си е стил“. Ако наистина беше спал, трябваше да си е легнал с дрехите.

— Седнете, господин Лау. Ще се опитаме да не Ви отнемаме много време — започна Хари.

С котешки движения дребният мъж седна и опъна крака на стола.

— За стрелбата ли се отнася? — попита той.

Бош се озърна към Чу и отново насочи вниманието си към Лау.

— Каква стрелба?

— Оная на плажа. За обира.

— Кога се е случило това?

— Не знам. Преди една-две седмици. Но щом дори не знаете кога се е случило, значи не сте дошли за това.

— Имате право, господин Лау. Наистина разследваме случай с употреба на огнестрелно оръжие, но не тоя. Имате ли нещо против да поговорим?

Лау сви рамене.

— Не знам. Не съм чувал за друга стрелба, господа.

— Познавате ли човек на име По-Чин Чан?

— По-Чин Чан? Не, името не ми е познато.

Изглеждаше искрено изненадан. Бош даде знак на Чу. По-младият детектив извади от куфарчето си разпечатка на снимката на Чан, направена при вкарването му в следствения арест, и я показа на Лау. Докато мъжът я разглеждаше, Хари застана на друго място. Искаше да е постоянно в движение, за да извади заподозрения от равновесие.

— Не, не го познавам — накрая поклати глава Лау. — За каква употреба на огнестрелно оръжие става дума?

— Засега оставете въпросите на нас — отвърна Бош, — после ще стигнем до вашите. Съседката Ви каза, че сте сценарист. Вярно ли е?

— Да.

— Писали ли сте нещо, което може да съм гледал?

— Не.

— Откъде знаете?

— Защото досега не съм работил по нищо, което да стигне до снимки. Затова и не може да сте гледали мой филм.

— Тогава кой плаща за тая страхотна веранда на плажа?

— Аз. Плащат ми, за да пиша. Просто още не са пускали мои работи на екран. Нали разбирате, това отнема време.

Бош мина зад гърба му и младежът трябваше да се завърти на удобния си фотьойл, за да го вижда.

— Къде сте израснали, Хенри?

— В Сан Франциско. Дойдох тук да уча и останах.

— Там ли сте роден?

— Да.

— От „Джайънтс“ ли сте или от „Доджърс“?

— От „Джайънтс“, естествено.

— Жалко. Кога за последен път сте ходили в южен Лос Анджелис?

Въпросът дойде изневиделица и Лау трябваше да се замисли, преди да отговори. Той поклати глава.

— Не знам, поне преди пет-шест години. Обаче беше отдавна. Ако ми кажете за какво се отнася, бих могъл да се опитам да ви помогна.

— Ами ако някой твърди, че Ви е виждал там миналата седмица?

Лау се захили, все едно играеха някаква игра.

— Или лъже, или просто ме е сбъркал. Нали знаете какво казват.

— Не, какво?

— Че всички си приличаме. — Лау весело се усмихна и се обърна към Чу за потвърждение. Другият детектив безизразно го погледна.

— Ами Монтерей Парк? — продължи Бош.

— Питате ме дали съм бил там ли?

— Да, това Ви питам.

— Хм, ходил съм няколко пъти на вечеря, обаче не си струва да биеш толкова път.

Хари обикаляше в кръг, задаваше общи въпроси и стягаше примката около заподозрения.

— Къде е пистолетът ви, господин Лау?

Младежът спусна крака на земята и погледна Чу, после пак се обърна към Бош.

— За пистолета ми ли се отнася?

— Преди шест години сте купили и регистрирали „Глок“, модел деветнайсет. Ще ни кажете ли къде е?

— Естествено. В чекмеджето на нощното ми шкафче. Винаги си е там.

— Сигурен ли сте?

— Добре, ясно, чакайте да отгатна. Оня задник от осми апартамент ме е видял да го изнасям на верандата след изстрелите на плажа и е подал жалба. Това ли е?

— Не, Хенри, не сме разговаряли със задника от осми апартамент. Искате да кажете, че пистолетът е бил във вас след стрелбата на плажа, така ли?

— Точно така. Чух изстрели и писък. Намирах се на своя територия и имам право на самозащита.

Бош кимна на Чу, който отвори плъзгащата се врата, излезе на верандата и затвори вратата след себе си. Той извади телефона си и се обади да се осведоми за случая на плажа.

— Вижте, ако някой е казал, че съм стрелял аз, значи си измисля — заяви Лау.

Известно време Хари мълчаливо го наблюдава. Имаше усещането, че пропуска нещо, някаква част от разговора. Но коя?

— Доколкото ми е известно, никой не е твърдял такова нещо — накрая отвърна той.

— Тогава за какво се отнася?

— Казах Ви. Отнася се за Вашето оръжие. Ще ни го покажете ли, Хенри?

— Естествено, ще ида да го донеса.

Той скочи от стола и се насочи към стълбището.

— Почакайте, Хенри — спря го Бош, — ще дойдем с Вас.

Лау го погледна от стълбището.

— Както обичате. Да свършваме по-бързо с това.

Хари се обърна към верандата. Чу тъкмо влизаше в дневната. Двамата последваха заподозрения на горния етаж и тръгнаха по коридор, водещ към задната част на апартамента. На двете стени висяха снимки, киноплакати и дипломи в рамки. Подминаха отворена врата на спалня, която явно се използваше за кабинет, и влязоха в голямата спалня — с три и половина метров таван и прозорци, гледащи към плажа.

— Обадих се в Тихоокеанския участък — каза Чу на Бош, — случаят е от нощта на първи. Арестували са двама заподозрени.

Хари мислено прелисти календара назад. Първи се падаше четвъртък. Една седмица преди убийството на Джон Ли.

Лау седна на неоправеното легло до нощно шкафче с две чекмеджета, изтегли долното и извади стоманена кутия с дръжка отгоре.

— Стойте така — нареди Бош.

Младежът остави кутията на леглото и се изправи с вдигнати ръце.

— Ей, нямах намерение да правя нищо бе, човек. Вие поискахте да го видите.

— Бихте ли оставили партньора ми да отвори кутията?

— Заповядайте.

— Моля, детектив.

Бош извади чифт латексови ръкавици от джоба на сакото си и ги подаде на Чу, после се приближи до Лау, за да е в обсега му, ако се наложи.

— Защо купихте пистолета, Хенри?

— Защото навремето живеех в една отвратителна дупка и беше фрашкано с бандюги. Ама странно нещо, дадох един милион долара за това жилище и те пак са на плажа и гърмят наоколо.

Чу си сложи и втората ръкавица и погледна Лау.

— Разрешавате ли ни да отворим тази кутия?

— Разбира се, давайте. Не знам за какво се отнася, обаче защо не, по дяволите? Отворете я. Ключът е на кукичката от задната страна на шкафчето.

Чу бръкна зад нощното шкафче, намери ключа и отвори кутията. Върху наръч сгънати листове и пликове лежеше черна филцова торбичка. Вътре имаше също паспорт и кутия патрони. Детективът от ЗБАБ внимателно вдигна торбичката и извади от нея черен полуавтоматичен пистолет. Той го обърна в ръце и го разгледа.

— Кутия деветмилиметрови патрони „Кор Бон“ и „Глок“, модел деветнайсет. Според мен е това, Хари.

Той извади пълнителя и се втренчи в патроните, после извади и патрона от затвора.

— Пълен е.

Лау направи крачка към вратата, но Бош моментално опря длан в гърдите му и го накара да отстъпи към стената.

— Вижте, не знам каква е тая история, обаче започвам да се плаша — каза младежът. — Какво става, мамка му?

Хари продължаваше да държи дланта си върху гърдите му.

— Просто ми разкажете за пистолета, Хенри. Бил е във Вас през нощта на първи. Давали ли сте го на някой друг оттогава?

— Не… стоеше си там, където го държа.

— Къде бяхте миналия вторник в три часа следобед?

— Хм, миналата седмица си бях тук. Да, май работех вкъщи. Започнахме снимките чак в четвъртък.

— Сам ли работите тук?

— Да, работя сам. Писането е самотна работа. Не, чакайте! Чакайте! Миналия вторник цял ден бях в „Парамаунт“. Четохме сценария с актьорите. Бях там цял следобед.

— Някой може ли да го потвърди?

— Поне десет души. Матю Маконахи ще потвърди. Беше там. Той играе главната роля.

И тогава Бош му зададе въпрос, с който целеше да го извади от равновесие. Направо е смайващо какво изпада от джобовете на хората, когато ги разтърсиш с привидно несвързани помежду си въпроси.

— Имате ли връзки с триада, Хенри?

Лау избухна в смях.

— Какво?! Вие ебавате ли се… вижте, аз си тръгвам.

Той отблъсна дланта на детектива и отново се насочи към вратата. Хари беше готов за това, сграбчи го за ръката и я изви, подкоси го с крак и го повали по очи върху леглото. После опря коляно в гърба му, докато му закопчаваше белезниците.

— Това е лудост бе, хора! — извика Лау. — Не можете да направите такова нещо!

— Успокойте се, Хенри, просто се успокойте — каза Бош. — Ще Ви отведем в полицията и ще изясним всичко.

— Ама аз снимам филм! След три часа трябва да съм на снимачната площадка!

— Зарежете филмите, Хенри. Това е истинският живот. Отиваме в полицията.

Хари го изправи от леглото и го насочи към вратата.

— Взе ли всичко, Дейв?

— Да.

— Води тогава.

Чу излезе от стаята, като носеше металната кутия с глока. Бош го последва, водейки Лау пред себе си, стискайки веригата между гривните на белезниците. Минаха по коридора, но когато стигнаха до стълбището, детективът дръпна веригата като юзда на кон и спря.

— Един момент. Елате тука.

Той накара младежа да се върне заднишком в средата на коридора. Нещо пътьом беше привлякло вниманието на Хари, но умът му го регистрира със закъснение. Той погледна дипломата от Университета на Южна Каролина, поставена в рамка на стената. Лау бе завършил през 2004-та.

— В Южна Каролина ли сте учили?

— Да, в киношколата. Защо?

Същата диплома висеше и в офиса на „Форчън Файн Фудс & Ликър“. Имаше и китайска връзка. Детективът знаеше, че в този университет следват много младежи и ежегодно завършват по няколко хиляди студенти, много от тях от китайски произход. Но просто не вярваше в случайности.

— Познавате ли Робърт Ли, също випускник на УЮК?

Лау кимна.

— Да, познавам го. Бяхме съквартиранти.

Бош изпита усещането, че всичко с неудържима сила си застава на мястото.

— Ами Юджийн Лам? Познавате ли го?

Задържаният повторно кимна.

— Да. И с него бяхме съквартиранти.

— Къде?

— Както казах, в една отвратителна дупка в гангстерски квартал. Близо до кампуса.

Хари знаеше, че УЮК е оазис на качествено и скъпо образование, заобиколен от евтини квартали, в които никой не можеше да гарантира личната безопасност на гражданите. Няколко години по-рано един бейзболист дори беше улучен от заблуден куршум при гангстерска престрелка.

— Затова ли си купихте пистолета? За самозащита?

— Точно така.

Забелязал, че не го следват, Чу пак се качи по стълбището и се приближи към тях.

— Какво става, Хари?

Бош вдигна свободната си ръка, за да му даде знак да почака, и продължи с въпросите.

— А двамата Ви съквартиранти знаеха ли, че преди шест години сте купили оръжието?

— Заедно отидохме. Те ми помогнаха да го избера. Защо ми…

— Още ли сте приятели? Поддържате ли връзка помежду си?

— Миналата седмица се видяхме и с двамата. Играем покер почти всяка седмица.

Бош се озърна към Чу. Следствието придобиваше ново неочаквано развитие.

— Къде, Хенри? Къде играете?

— Най-често тук. Робърт още живее при родители те си, а Юдж държи една квартирна в Долината. А аз тук имам цял плаж.

— В кой ден играхте миналата седмица?

— В сряда.

— Сигурен ли сте?

— Да, защото помня, че беше вечерта преди началото на снимките и всъщност не исках да играя. Обаче те се появиха тук и поиграхме малко. Не се задържаха дълго.

— А предишния път? Кога беше?

— По-миналата седмица. В сряда или четвъртък, не си спомням точно.

— Но е било след обира на плажа, така ли?

Лау сви рамене.

— Да, със сигурност. Защо?

— Ами ключа за кутията? Някой от тях знае ли къде го държите?

— Какво са направили?

— Просто отговорете на въпроса ми, Хенри.

— Да, знаеха и двамата. Понякога вадеха пистолета и си играеха с него.

Бош измъкна ключовете от джоба си и свали белезниците на младежа. Сценаристът се обърна и заразтрива китките си.

— Винаги съм се чудил какво е да те закопчаят — каза той, — за да мога да пиша за това. Предишния път бях прекалено пиян и не си спомням нищо.

Лау най-после вдигна очи и видя настойчивия поглед на детектива.

— Какво става?

Хари постави ръка на рамото му и го насочи към стълбището.

— Хайде да слезем в дневната и да поговорим, Хенри. Мисля, че можете да ни кажете много неща.