Майкъл Конъли
Деветте дракона (11)

10.

По пътя към криминалния отдел Бош позвъни на Чу и попита за татуировките.

— Още не съм ги превел — отговори детективът от ЗБАБ.

— Какво искаш да кажеш, не ги ли погледна?

— Да, погледнах ги, обаче не мога да ги преведа. Опитвам се да намеря някой, който може да се справи с тях.

— Видях те да разговаряш с госпожа Ли. Превеждаше й.

— Това, че говоря, не означава, че мога да чета, Бош. Има осем хиляди такива йероглифи. Получих образование на английски и говорех на китайски само вкъщи. Никога не съм чел.

— Добре, при вас няма ли някой, който да ми ги преведе? Нали сте звено за борба с азиатския бандитизъм?

— Звено за борба с азиатския бандитизъм. Да, при нас има хора, които могат да преведат йероглифите, но в момента не са тук. Ще ти се обадя веднага, щом получа превода.

— Чудесно. Обади ми се.

Бош затвори. Забавянето го ядоса. Разследването трябваше да се движи като акула. Не биваше да губи инерция, защото това щеше да е фатално. Той си погледна часовника, за да провери колко е в Хонконг, отби до тротоара и прати снимката на татуировките на дъщеря си. Тя щеше да я получи по телефона си веднага, след като видеше пратената по-рано фотография на белия дроб.

Доволен от себе си, Хари отново потегли. Благодарение на дъщеря си ставаше все по-добър в дигиталните комуникации. Тя настояваше да контактуват по всички модерни начини — имейл, есемес, видео. Даже неуспешно се беше опитала да го вкара в някакъв си „Туитър“. На свой ред той държеше да общуват постарому — с устни разговори. И се грижеше телефонните им тарифи да включват роуминг.

След няколко минути стигна до Дирекция на полицията и се качи направо в лабораторията за балистични експертизи на четвъртия етаж, където занесе четирите пликчета на лаборант на име Рос Малоун. Неговата работа се състоеше в анализ на куршуми и гилзи с цел идентифициране на марката и модела огнестрелното оръжие, с което са изстреляни. По-късно, в случай че откриеха оръжие, той щеше да направи балистична експертиза, за да го сравни с куршумите.

Малоун започна с гилзата. Той я извади от пликчето с пинсети, постави я под мощна лупа със светеща рамка и дълго я проучва.

— Деветмилиметров „Кор Бон“^[1] — накрая съобщи лаборантът. — И пистолетът сигурно е „Глок“.

Бош очакваше потвърждение на калибъра и идентификация на марката на патрона, но не и на оръжието, с което е изстрелян.

— Откъде знаеш?

— Виж сам.

Малоун седеше на табуретка пред лупата, монтирана на подвижна стойка за масата. Той леко я завъртя настрани, така че детективът да погледне над рамото му, държейки задния край на гилзата под увеличителното стъкло. Хари прочете думите „Кор Бон“, отпечатани върху външния ръб на гилзата. В средата имаше вдлъбнатина, оставена от ударника на пистолета.

— Вдлъбнатината е продълговата, почти правоъгълна, виждаш ли я?

— Да.

— Това е „Глок“. Само той оставя такъв правоъгълник, защото ударникът е с правоъгълно напречно сечение. Тъй че ти трябва деветмилиметров „Глок“. Има няколко подходящи модела.

— Добре, това ще ми помогне. Нещо друго?

Лаборантът върна лупата пред себе си и завъртя гилзата под нея.

— Има ясни следи от отражателя и изхвъргача. Мисля, че ако ми донесеш оръжието, ще мога да го свържа с гилзата.

— Веднага щом го открия. Ами куршумите?

Малоун прибра гилзата обратно в найлоновото пликче и един по един извади куршумите, за да ги проучи за кратко под лупата. Накрая отново взе втория и го разгледа. Той поклати глава.

— Няма да свършат работа. Доста са повредени. Гилзата е най-подходяща за сравнение. Както казах, ако ми донесеш оръжието, ще го свържа с нея.

Бош осъзна, че последната постъпка на Джон Ли придобива все по-голямо значение. Чудеше се дали старецът е знаел, че ще се окаже толкова важно.

— Пипал ли си гилзата, Хари? — прекъсна размислите на детектива Малоун.

— Не, но доктор Лаксми от моргата е измила кръвта с вода. Открита е в тялото на жертвата.

— В тялото ли?! Невъзможно! Гилзата няма как да…

— Нямам предвид, че е прострелян с нея. Опитал се да я глътне. Била е в гърлото му.

— Ааа, това е нещо друго.

— Да.

— Лаксми трябва да е била с ръкавици, когато я е намерила.

— Точно така. Защо, Рос?

— Ами, мислех си нещо. Преди около месец получихме една листовка от „Пръстови отпечатъци“. Готвели се да въвеждат някакъв нов и супермодерен електро и така нататък метод за сваляне на отпечатъци от месингови гилзи и търсели образци. Нали разбираш, с които да можем да излезем в съда.

Бош го зяпна. Никога през детективския си стаж не беше чувал за сваляне на пръстови отпечатъци от изстреляни гилзи. Отпечатъците се образуваха от кожна мазнина. Те изгаряха в милисекундата на експлозията в затвора.

— Рос, сигурен ли си, че става дума за изстреляни гилзи?

— Да, така пишеше. Тери Соп е лаборантката, която се занимава с това. Защо не се отбиеш при нея?

— Само ми върни гилзата и веднага отивам.

Петнайсет минути по-късно Бош беше при Тери Соп в лаборатория по дактилоскопия. Старшата лаборантка работеше в полицията почти толкова отдавна, колкото и Хари. Двамата се разбираха добре, ала той все пак смяташе, че трябва да я подтикне тя сама да му предложи помощта си.

— Какъв е случаят, Хари?

Винаги го посрещаше с тези думи.

— Случаят е следният. Вчера започнах разследване в южен Лос Анджелис и днес намерихме гилза от пистолета на убиеца.

Той вдигна в ръката си найлоновата торбичка с гилзата. Соп я взе и я разгледа с присвити очи.

— Изстреляна ли е?

— Да. Знам, че вероятността е малка, обаче се надявах върху нея да има отпечатък. В момента разследването ми буксува.

— Дай да видим. По принцип би трябвало да си изчакаш реда, но като имаме предвид, че двамата сме преживели петима началници на полицията…

— Тъкмо затова идвам при теб, Тери.

Соп седна на работната си маса и също като Малоун, извади гилзата от пликчето с помощта на пинсета. След като я постави под цианоакрилатна пара, тя я облъчи с ултравиолетова светлина. Бош наблюдаваше над рамото й и видя резултата още преди лаборантката да го обяви.

— Имаш едно петно ей тук. Като че ли някой я е пипал, след като е била изстреляна. И това е всичко.

— Мамка му.

Детективът предполагаше, че петното най-вероятно е оставено от ръката на Джон Ли.

— Съжалявам, Хари.

Обзе го униние. Знаеше, че няма голяма вероятност, даже никаква, ала се надяваше Соп да усети колко много разчита на пръстов отпечатък той.

Лаборантката върна гилзата в найлоновото пликче.

— Ходи ли в балистиката?

— Да, тъкмо оттам идвам.

Тя кимна. Бош виждаше, че се е замислила за нещо.

— Разкажи ми за случая, Хари. Дай ми параметрите.

Бош обобщи случая, но пропусна да спомене за заподозрения, когото бяха открили във видеозаписа. Представи нещата така, сякаш разследването е почти безнадеждно. Никакви веществени доказателства и заподозрени, никакви мотиви, освен обикновен грабеж. Нищичко. Абсолютно нищо.

— Хм, все пак бихме могли да опитаме едно нещо — накрая каза Соп.

— Какво?

— До края на месеца ще разпространим съобщение на това. Готвим се за въвеждане на електростатично усилване. Твоят случай може да се окаже подходящо начало.

— Какво е това „електростатично усилване“, по дяволите?

Соп се усмихна като дете, на което са му останали бонбони, след като всички други са изяли своите.

— Този метод е разработен от Нортхамптъншърската полиция в Англия и позволява сваляне на пръстови отпечатъци от месингови повърхности като гилзи с помощта на електричество.

Бош се огледа наоколо, откри свободна табуретка при една от съседните маси, домъкна я и седна.

— Как действа?

— Ами, процесът е следният. Когато зареждаш патрони в револвер или пълнител на автоматичен пистолет, повтаряш едни и същи действия. Хващаш всеки патрон с пръсти и го пъхаш вътре. Прилагаш натиск. На пръв поглед има идеални условия за оставяне на отпечатъци, нали така?

— Докато не произведеш изстрел.

— Точно така. Пръстовият отпечатък по същество представлява остатъци от потта, която се образува в междупапиларните ти бразди. Проблемът е, че когато бъде произведен изстрел и оръжието изхвърли гилзата, отпечатъкът обикновено изчезва при експлозията. Рядко се случва да свалиш отпечатък от изстреляна гилза, освен ако той не принадлежи на човека, който я е вдигнал от земята.

— Всичко това ми е известно — рече Бош. — Кажи ми нещо, което не знам.

— Добре де, добре. Виж сега, този метод действа най-добре, ако с оръжието не е стреляно непосредствено след зареждането. С други думи, за да може методът да даде резултати, патронът трябва да е бил зареден в пистолета, но да е останал там поне няколко дни. Колкото повече, толкова по-добре. Защото така потта от отпечатъците реагира с месинга. Разбираш ли?

— Искаш да кажеш, че има химична реакция.

— Микроскопична. Потта ти се състои от най-различни неща, но главно от натриев хлорид — сол. Той реагира с месинга — разяжда го — и оставя следи. Но ние просто не ги виждаме.

— И електричеството ви позволява да ги видите.

— Точно така. Пускаме електрически ток с напрежение две хиляди и петстотин волта през гилзата, посипваме я с въглероден прах и тогава виждаме отпечатъка. Засега сме провели няколко експеримента. Знам как действа. Методът е изобретен от един англичанин, Бонд.

Бош все повече се обнадеждаваше.

— Тогава защо не го направим?

Соп протегна длани напред в успокоителен жест.

— Стой, чакай малко, Хари. Не можем да го направим просто така.

— Защо? Какво чакате, началникът на полицията да ви пререже лентата ли?

— Не, не става въпрос за това. Такива веществени доказателства и методи още не са представяни в калифорнийски съд. Заедно с прокуратурата работим по процедурата и никой не иска за пръв път да излезе в съда със случай, който не е стопроцентов гол. Трябва да мислим за бъдещето. Първият път, когато използваме този метод, ще създаде прецедент. Ако случаят не е подходящ, ще се издъним и това много ще ни забави.

— Е, може би тъкмо тоя случай е подходящ. Кой го определя?

— Първо Бренеман ще избере случая и после ще го предложи на прокуратурата.

Чък Бренеман ръководеше Сектора по криминалистика. Бош разбираше, че изборът на първия случай може да отнеме седмици, ако не и месеци.

— Виж, нали каза, че експериментирате с тоя метод?

— Да, трябва да сме сигурни, че знаем какво правим.

— Добре тогава, експериментирайте с моята гилза. Вижте какво ще откриете.

— Не можем, Хари. Използваме експериментални патрони в контролирана среда.

— Тери, тоя анализ наистина ми е нужен. Може да се окаже, че няма нищо, но пък може и отпечатъкът на убиеца да е върху гилзата. И ти можеш да го откриеш.

Соп явно осъзна, че я е приклещил човек, който просто няма да се откаже.

— Добре, слушай. Следващата серия експерименти е насрочена чак за идната седмица. Нищо не ти обещавам, но ще се опитам да ти помогна.

— Благодаря, Тери.

Бош попълни формуляра за предаване на веществени доказателства и излезе от лабораторията. Възможността да използва новия научен метод, за да получи отпечатъка на убиеца, го изпълваше с възбуда. Имаше чувството, че Джон Ли сякаш е знаел за електростатичното усилване, и от тази мисъл го побиваха почти електрически тръпки.

Когато слезе от асансьора на петия етаж, той си погледна часовника и видя, че е време да позвъни на дъщеря си. Тя вече вървеше по „Стъбс Роуд“ към „Хепи Вали Академи“. Ако не й се обадеше сега, трябваше да чака, докато свършат училище. Хари спря в коридора пред отдела, извади телефона си и натисна клавиша за бързо избиране. Минаха трийсет секунди, докато сигналът прехвърли океана.

— Тате! Каква е тая снимка на мъртвец?

Той се усмихна.

— Здравей и на теб. Откъде знаеш, че е мъртвец?

— Хм, чакай да си помисля. Баща ми разследва убийства и ми праща боси крака върху стоманена маса. Ами другата снимка? На белия дроб? Отврат!

— Бил е пушач. Реших, че трябва да го видиш.

Оттатък последва мълчание. След това дъщеря му заговори съвсем спокойно. В гласа й вече не можеше да се открие предишното момиченце.

— Аз не пуша, тате.

— Да, ама майка ти ми каза, че миришеш на цигари, след като излизаш с приятели в мола.

— Да, това е вярно, обаче не пуша с тях.

— А с кого пушиш?

— Изобщо не пуша, тате! Големият брат на приятелката ми понякога кисне с нас, за да я наглежда. Не пуша нито аз, нито Хъ.

— Кой е Хъ?

— Приятелката ми, нали ти казвам. Цялото й име е Хъ-Ю — Тя произнесе името с китайски акцент.

— Добре, остави тоя бял дроб, Мади. Щом ми казваш, че не пушиш, ще ти повярвам. Но не ти се обаждам за това, а за татуировката на глезените — можеш ли да я прочетеш?

— Да, отврат. Имам крака на мъртвец в телефона си.

— Е, можеш да изтриеш снимката веднага щом ми кажеш какво означава татуировката. Знам, че учите тия неща в училище.

— Няма да я изтрия. Ще я покажа на приятелите си. Много ще им хареса.

— Не, няма да им я покажеш. Тя е от разследването, което водя, и никой не бива да я вижда. Пратих ти я, защото реших, че можеш бързо да ми преведеш значението на татуировката.

— Искаш да кажеш, че в цялото полицейско управление на Лос Анджелис няма кой да ти я преведе ли? И трябва да се обадиш на дъщеря си в Хонконг за толкова просто нещо?!

— В момента е горе-долу така. Човек прави, каквото може. Знаеш ли какво означават йероглифите?

— Да, тате. Лесни са.

— Добре, какво означават?

— Цялата татуировка е нещо като пожелание за сполука. Йероглифите на левия глезен са „фу“ и „кай“ — „късмет“ и „пари“. На десния глезен имаш „ай“ и „ши“ — „любов“ и „семейство“.

Бош се замисли. Това явно бяха нещата, които са били най-важни за Джон Ли. Беше се надявал, че винаги ще са с него.

После му хрумна, че йероглифите са разположени от двете страни на ахилесовите сухожилия. Предполагаше, че Ли нарочно ги е татуирал така, съзнавайки, че нещата, които се е надявал да има, го правят уязвим. Те бяха и неговата Ахилесова пета.

— Ало, тате?

— Да, тук съм. Просто се бях замислил.

— Е, успях ли да ти помогна? Разреших ли случая?

Бош се усмихна и моментално се сети, че тя не го вижда.

— Не съвсем, но ми помогна.

— Добре. Длъжник си ми.

Той кимна.

— Много си хитра, а? На колко си вече — утре ще се събудиш на трийсет, предполагам?

— Уф, стига бе, тате!

— Е, майка ти явно се справя добре.

— Не особено.

— Ей, така не се говори за майка!

— Да, ама на теб не ти се налага да живееш с нея, тате. А на мен ми се налага. И не е много забавно. Обясних ти, когато бях в Лос Анджелис.

— Тя още ли ходи с оня човек?

— Да, и аз съм на заден план.

— Нищо подобно, Мади. Тя просто отдавна не е имала никого до себе си.

Аз също, помисли си Бош.

— Не я защитавай, тате. Аз все нещо й преча. Но когато кажа, добре, ще живея при татко, тя не позволява.

— Трябва да живееш с майка си. Тя те е отгледала. Виж, след месец ще дойда за една седмица. Тогава ще си поговорим за всичко това. Тримата с майка ти.

— Както кажеш. Трябва да затварям. Вече съм в училището.

— Добре. Много поздрави на Хъ от мен.

— Само не ми пращай повече снимки на бели дробове, става ли?

— Следващия път ще е черен дроб. Или далак. Далаците излизат страхотно на снимка.

— Абе татееее!

Той затвори и се замисли за разговора си с Мади. Струваше му се, че все по-трудно понася седмиците и месеците между техните срещи. Колкото повече се оформяше индивидуалността й, колкото по-умна и общителна ставаше, толкова повече я обичаше. Липсваше му постоянно. Съвсем наскоро беше идвала в Лос Анджелис, през юли — за пръв път пътуваше сама такова надалече. Едва навлязла в юношеството, а вече обиколила света, тя проявяваше мъдрост, неприсъща за годините й. Бош си взе отпуска и двамата прекараха заедно две чудесни седмици в скитане из града. За Хари това беше прекрасно време и накрая Мади за пръв път спомена, че иска да живее в Лос Анджелис с него.

Той беше достатъчно умен, за да разбира, че това желание идва след две седмици на изключителни прояви на внимание от страна на баща, който всяка сутрин я пита какво иска да прави през деня. Нещо съвсем различно от постоянните грижи на майка й, която я отглеждаше от бебе и същевременно и изкарваше прехраната и на двете. И все пак най-тежкият ден в живота на Бош като „нещатен“ баща беше тогава, когато закара дъщеря си на летището и я качи на самолета за Хонконг. Почти очакваше тя да се затича назад към него, ала Мади си замина, макар и с нежелание. Оттогава той изпитваше огромна празнота.

Щеше да отиде при нея чак след месец и знаеше, че му предстои дълго и мъчително чакане.

— Какво правиш навън, Хари?

Бош се обърна. Партньорът му Ферас тъкмо излизаше от отдела — навярно отиваше до тоалетната.

— Разговарях с дъщеря си. Имах нужда от уединение.

— Тя как е?

— Добре. Ще се видим в отдела.

Бош се насочи към вратата, прибирайки телефона в джоба си.